САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ПЕТА, ДВОЙНАТА КОРОНА НА ЗЛОТО

  ГЛАВА СЕДМА,Животът си тече тихо

 Върнаха се няколко дни преди първото заседание на новоизбрания парламент.

-Мога ли да целуна един министър председател или е прекалено лично?- каза Джини на баща си, който я посрещна на летището. Той мълчаливо я притисна към себе си. Беше странна, като че ли беше напълняла, а черната й коса беше избуяла под русите краища.

После стисна ръка на Евгени. Младежът също се беше променил. Нещо упорито, дръзко и неспокойно се излъчваше от лицето му. Последен, с неизменния пуловер и незапалена цигара в уста, се появи Коларов.

 - Поздравления, каза той, какъв двоен празник за вас!

 - Татко, трябва да ти кажа нещо, вече в колата продума момичето -Ние с Евгени ще се женим. Възможно най-скоро.

 - Джини? - той я погледна по- внимателно. Беше спокойна, но с някаква нова отговорност в движението на устните, която му напомни за майка й. - Какво искаш да кажеш с това “възможно най-скоро”?  Да не би да се налага? И откога цениш елементарния и формален подпис?

  Беше му казала, преди да замине, че не е убедена, че ще се ожени за Ясен, не държала на елементарните неща.

 - Не, просто така решихме. Оказа се , че на практика сме консервативни и провинциални.

 - Ти си бременна , нали? И то не от месец-два...

 - От пет,ако трябва да бъда точна. Не виждаш ли, че съм дебела като слончето Нели!

 - Така...колко прав съм бил! Но за тебе това е досадна подробност...

 Не продумаха докато стигнат в къщи. Преди да влязат, той продължи мисълта си:

 - Но това, което правиш, не е редно! Нито заради единия, нито заради другия. А най- малко заради тебе самата...

 - Той е мъртъв, татко. Съжалявам, беше много ужасно, много страшно...но е мъртъв! А Евгени има нужда от нас...

 Мълчаха дълго. Двоен празник, каза Коларов. Това ли имаше предвид?

 - Искаш ли да поговорим? - каза Кондов на току- що дошлия Евгени. Той сви рамене. Трябваше да се изяснят поне с нейния баща.

 - Знам, че не съм най-подходящия да те утешавам, но имаме шанс да станем близки...-Кондов се чудеше защо избягва погледа на младежа.

 - Всичко е наред. Джини ще получи от мене всичко, което мога да й дам. Всичко, което пожелае да й дам.

 - Джини е бременна от баща ти. Това не ти ли тежи? Извинявай за откровеността, но аз не мога по друг начин да го кажа. Тя още дълго няма да е емоционално готова за обвързване с тебе...

 - Ние сме приятели. Винаги сме били.

 - Това достатъчно ли е?

 - Искате да ви лъжа ли?

 - Не. Знам, че не би се помирил. Боли ме за нея.

 - Тя щеше да замине с него. Щяхме да се разделим за известно време...

 - Постъпваш като алтруист.

 - Не. Искам да я запазя за себе си. Това е начинът.

 - Ще ви бъде трудно. И на нея, и на тебе...Може би и на детето.

 - Ще се справим.

 - Евгени, ти си достатъчно голям...Не ти се меся, зная, че никога не би наранил Джини...

 - За разлика от баща ми, нали?

 - Не правя сравнения.

 - Но ги мислите. Само че аз...не мога да имам деца. Преди година една ме беше набедила за баща на детето си. Джини ме заведе при неин познат лекар и ме изследваха. Оказа се, че имам азооспермия в тежка степен. Без възможности за лечение. Детето на Джини...банално звучи, но ще се постарая да бъде мое.

 - Не знам какво да кажа. Тя знае ли?

 - Разбира се. Тя знае всичко за мене.

 - С какво ще се занимаваш сега?

 - Ще взема двете години наведнъж и ще започна работа. Имам и много други задължения, Коларов ни покани за съавтори, ще трябва да напиша поне две глави...Ще видите, ще бъде сензационно, но ни трябва време.

 В очите му блесна амбицията на баща му.

 - Питам за бизнеса.

 - О, това ли? Тони ще приключи , ще продаде дяловете, дори къщата...

 - Мислех, че може да продължиш.  Баща ти имаше големи планове. Сигурно скоро може да се окажат възможни за осъществяване.

 - Може би. Но аз все още смятам, че тая страна има нужда от учители по история...

 - Както искаш. Между другото, знаеш ли какво е станало снощи? Говорил ли си с Коларов? Не, ти дойде направо тук...Не знам как ще ти го кажа...Може би сега той...

 - Той много ни помогна там...Когато...

 - Знам. Но сега той ще има нужда от вас. Снощи синът му е починал от свръхдоза...

...Коларов пушеше цигара след цигара, а в съседната стая приготвяха Преслав за погребение. Беше станало часове преди да пристигнат. Когато се обадили от спешния център, в къщи била само Косара. Неговата малка, нежна Косара беше излязла посред нощ, почти беше бягала до болницата.

 Всъщност, извикали я да разпознае трупа...

...Първият, когото срещнала, бил синът на Велков. Тя не го познала, отдавна не мислела за историята с дефлорацията. А и той не й напомнил, макар че много пъти чакал край оградата на училището да се появи синеокото чудо...

 Косара била толкова уплашена, неразбираща, безпомощна, тя дори нямала представа къде да търси майка си и момчето се обадило на баща си да го помоли за помощ.

 Велков лежал в къщи с главоболие , което се появило след ударите по главата му през януари. Той неочаквано бързо открил Калина. Всъщност, тя била при него. Двамата осъществявали план за оцеляване на фирмите си в хаоса.

 - Готово е - каза жена му. Не беше я видял да плаче. Самият той дълго се кри в рамото на дъщеря си, сълзите и на двамата течаха като порой. Колкото повече я притискаше към себе си, толкова повече сила чувстваше в прегръдката.

 - Толкова ти благодаря...-каза жена му. Той я погледна учудено. -Беше досущ като твой син.

 Нима и сега си спомняше чий син беше мъртвият? Ако беше преди няколко месеца, щеше да избухне и да я наругае. С какво беше заслужил такава “благодарност”? Щеше да я накара да си припомни миналото, да я накара да каже поне един случай,  в който това бащинство му е тежало...Но сега...

“Прости й, Господи, тя е майка и не знае какво говори и какво върши! Прости й, защото току- що приготви сина си за погребение...”

 Дали някога щеше да я разбере?  Може би щеше да изпита облекчение, че вече го няма синът на другия, отрепката, наркоманът, долният педал, а само общото им дете...

 Спомни си уплашената Калина в барчето, когато я срещна бременна и сама. Невинното личице на малкия Преслав, постепенното му отчуждение от тях...Стената, която издигна...или издигнаха двамата с майка си. А той не се намеси...

 Лапна последната цигара.

 “Благодаря ви...”

 Запалката отказа.

 “...че донесохте питие за моите чаши.”

   Те бяха пълни.Чашите.Това беше важно някога...

         КРАЙ

 Август 96 –октомври О4

  Стара Загора