Ситни дъждовни капки, лек есенен ветрец и бързащи хора. Черния отблясък на мокрия асфалт търпи все още тежестта на фучащите по него автомобили, търпениенто обаче ще се изчерпи, някоя кола ще излети от него подведена от хлъзгавината му.
 Тя стой на спирката и пропуска поредния трамвай да отмине без нея. Дъжда се стича на едри капки по нежното й лишено от емиция лице. Изглеждаше като самотно момиче изгубило голямата си любов, лесна плячка за безскруполното ми съзнание.
 Слязох при нея, дойде поредния трамвай който този път няма да пропусне само тя, щях да и правя компания, мислех си че тя ще оцени това, ще си поговорим, ще я поканя на кафе, ще изпием по един грог (ром с чай) за да се стоплим, ще й разкажа някоя тъжна история, в която съм главен герой (личи че е чувствителна, лесно мога да я разтопя), ще й кажа, че я харесвам, ще се качим у нас и...
 Трамваят отмина, аз замечтан гледах в нищото пред мен, нея я нямаше, явно този път се бе качила. Натъжих се от себе си, не трябва да си правя толкова големи планове от нищото, колко пъти се разочаровах по този начин, а продължавам да правя същите грешки. Прибирам се вкъщи и лягам на леглото си сам. Мисля за живота и разочарованията си...
 Пуши ми се. Излизам на терасата, паля цигарата, жадно смуча отровния дим. Гледам отнесено, не мисля за нищо. Тя е долу на спирката, изпуска поредния трамвай, гледа към мен. Не издържам погледа й и се прибирам вътре.
 Сядам пред компютъра, пускам си музика и се отпускам на стола. "Остава", думите на песента са по-отровни от цигарения дим, болезнени, убиващи надеждата:
"Парите движат любовта,
парите ще спасят света"...
 Звънецът на вратата ме измъкна от доброволния музикален плен, в който бях попаднал. Станах и отворих. Беше тя. Мократа й коса се бе слегнала под тежестта на дъждовните капки. Един кичур залепнал за бузата й слизаше надолу и се извиваше под брадичката й. Очите й искряха трескаво, изпълнени с молитвено желание за прошка. Колко жестока красота:
 - Навън е студено, ще ми кажеш ли къде мога да се стопля - попита тя.
 Нима очакваше да я поканя? Нали преди малко тя ме накара да се разочаровам от себе си.
 - В съседния блок има кафе - отвърнах аз, тя се обърна и тръгна.
 Прибрах се, колонките на компютъра продължаваха да изливат галещи слухът ми звуци, седнах и затворих очи. Песента се смени:
"Мъничко човече,
търси пътя вечен"...
 Пред затворените ми очи изплува картина нарисувана от тези думи. Бях сам, пред мен имаше врата, отворих я и влязох. Това бе домът ми. Не исках да съм там. Излязох. Около мен имаше още много врати. Отворих втора, после трета, червътра и още много забравих колко, навсякъде намирах своята стая..."Мъничко човече,
търси пътя вечен", прозвуча последния акорд на песента. Спрях компютъра и излязох. Отидох до кафето където я бях пратил. Нямаше я. Отидох до спирката. И там я нямаше. Предадох се. Признах слабоста си. Седнах по турски на мокрите плочки примирен, с наведена глава подпряна върху кръстосаните ми ръце. Вятъра духаше в гърбът ми, поддадох се, тялото ми тръгна напред, после назад, напред, назад... Хареса ми.
 - Какво правиш? -  чух познатия отскоро глас.
 - Клатя се - отвърнах и вдигнах глава.
 Погледите ни се засякоха. Усните ни се разиграха в усмивка.
 - Защо? - попита тя и срещу мен.
 - Студено ми е - отговорих - пък и така ми харесва.
 Седяхме един срещу друг и се клатихме, и се гледахме... Хората минаваха и ни гледаха учудено, забързани в ежедневните си грижи не забелязваха спокойствието, което цареше и в моята и в нейната същност.
 По някое време се качихме вкъщи и правихме секс. Не трябваше. Развалихме духовното сливане заради едно глупаво плътско удоволствие. Не ни хареса и на двамата. Тя ми каза, че се е почувствала омърсена, аз усещах същото.
 Тя си тръгна. На другия ден я видях на спирката. Слязох долу. Трамвая я бе отнел. седнах и започнах да се клатя... Тя не дойде.
 Два дни след това бързах за работа. Тя бе на спирката и се клатеше. Трамваят дойде. Нямах време дори да я поздравя...