Тази вечер луната ставаше свидетел на малък емоционален апогей. Нямаше караници, нямаше сълзи, просто тишина... Снегът навън вече затрупваше и последните сиви парченца от земята. Вятърът пееше своята печална песен, а всичко наоколо беше притихнало и слушаше внимателно.
Там, в тази хармония от звуци, стояха те... Чуваше се само учестено туптене на две сърца. Те бяха сами. Това бе техният миг. Никой и нищо не можеше да им го отнеме. Дори вятърът притихна при вида им.  В този момент те бяха единствени. Те не смееха да помръднат, не смееха да се прегърнат, да се целунат, защото знаеха, че само с едно движение вълшебният миг щеше да се загуби и никога повече нямаше да могат да изживеят нещо така красиво, истинско и желано. Искаха завинаги да запечатат този миг в съзнанията си, защото знаеха, че когато някога останат сами, споменът за него винаги ще ги съживява и усмихва.

Стояха втренчени един в друг. Безмълвни. Благодарни. Изпълнени с тъга. В очите им бяха оковани сълзи, сълзи, които пазеха за времето, в което щяха да бъдат сами.  Времето, в което очите му няма да бъдат срещу нейните. Времето, в което никога повече няма да се видят. За тях времето беше спряло. Пясъчният часовник беше спрял безмилостно да пуска песъчинките си. Много скоро тяхното време щеше да свърши, много скоро...

После те се изправиха безмълвно, погледнаха се за последно и вътрешно въздъхнаха, знаейки, че този кратък момент завинаги ще остане в сърцата им, в
спомените им. Не искаха да продължават, сакралността би се изгубила... миг... просто един миг. Никога повече няма да се видят. Съдбата им ги беше събрала, беше ги дарила с най-чувствените, страстни и желани моменти... и ги раздели. Те не съжаляваха за това, че никога повече няма да се срещнат, те бяха благодарни за това, че някога са били заедно, са се гледали в очите, пълни с любов.

Те никога повече няма да се срещнат.
Дори и да се срещнат, няма да се познаят. Сега са просто силуети, просто
блуждаещи души, търсещи спасение и утеха от сивия ден и още по-сивата нощ. Спасение от задушаващата реалност. Спасение от самите тях... 

И само нощта щеше да пази тайната им...