Тази вечер луната ставаше свидетел на малък емоционален апогей. Нямаше караници, нямаше сълзи, просто тишина... Снегът навън вече затрупваше и последните сиви парченца от земята. Вятърът пееше своята печална песен, а всичко наоколо беше притихнало и слушаше внимателно.
Там, в тази хармония от звуци, стояха те... Чуваше се само учестено туптене на две сърца. Те бяха сами. Това бе техният миг. Никой и нищо не можеше да им го отнеме. Дори вятърът притихна при вида им. В този момент те бяха единствени. Те не смееха да помръднат, не смееха да се прегърнат, да се целунат, защото знаеха, че само с едно движение вълшебният миг щеше да се загуби и никога повече нямаше да могат да изживеят нещо така красиво, истинско и желано. Искаха завинаги да запечатат този миг в съзнанията си, защото знаеха, че когато някога останат сами, споменът за него винаги ще ги съживява и усмихва.
Стояха втренчени един в друг. Безмълвни. Благодарни. Изпълнени с тъга. В очите им бяха оковани сълзи, сълзи, които пазеха ...