Една история... за колелета

             Случи се преди много години... Бяхме деца. Ваканция е.
            Улиците прашни, без асфалт - раздрани  от засъхнали кални коловози на трактор. В махалата все още бяха лукс колелетата. А бе, всичко на всичко - един Балкан, ама с рамка. На един комшия... И докато той придремваше в къщи, синът му скришом измъкваше колелото - голяма веселба падаше тогава. Редувахме се (около десетина хлапета) да направим по едно кръгче.
            Аз бях някъде от първите - тъкмо се бях научила да карам колело. Спуснах се от стръмното, надолу - и полетях ! Какво щастие!
            Но... За миг нещо се случи- педалите превъртяха:
                        -първи коловоз...
                        - втори коловоз...
            Ляво, дясно...        
            Неееееееее!!! Светът около мен се завъртя. Една голяма буца изсъхнала кал беше застанала на пътя ми.
            - Махни се!!! - крещя й аз със пълно гърло. - Махни, бе!
            А тя - не помръдва. Ехидно ме гледа със калните си очи... Не можах да й взема мярката... И - по очи. В целия си ръст се сгромолясах на земята. Надигнах се плахо. Останалите хлапета - онемели. Погледнах си коленете - кръв, кал и мръсотия... Но не посмях да се разплача. А предната гума бе заседнала в оградата на едните комшии.
 ...

            Минаха около... не помня колко години.
            Вече бях омъжена. А хлапетата - на 7 и 5 години. Решихме да им купим колелета - на всеки. За да не се карат. Но колелетата - модерни. Свалихме ги от колата. Радостта на децата  беше неописуема! Изненадахме ги! Ама и те не пропуснаха...
Мъжът ми ги сглоби набързо и юнаците ги яхнаха! Мераци... Казвам им:
            - Само умната! Внимавайте как карате по улицата!
           А тя -  вече асфалтирана. Но...
           Не минаха и 15 минути, когато дъщеря ми си дойде разплакана! В очите й -някакъв ужас! Ох, уж кака!
            Но ужасът в моите очи беше неописуем... Когато видях сина си! Грозна картинка, ви казвам. Някакво мацало от кал, кръв и мръсотия. И на този фон - две мигащи очи! О, не! Това не е всичко! Както се казваше в една реклама: „За вашите пари... и още... екстри".  Ухото му се държеше на крайчеца си...
            Как не припаднах, и сега недоумявам. Ами такава съм - не понасям кръв.
            -Какво си направило, бе дете? Нали казах да внимавате!
            Грабнах го и взех да измивам мръсотията от лицето му. Ами ухото? Измих мръсотията и от него.
            Обикновено в такива моменти човек се амбицира... И в този миг се досетих, че дядо ми е разправял как след една беля, баща му така му дръпнал ухото, че го отлепил. Набрах смелост, и притиснах ухото му... докато дойде лекар.
            Така и му се размина лепенето... Успях!
            А хлапето- отпосле му дойде сила да разказва какво му се е случило.
            Взех, че се разплаках... от смях.
            Както си карал нашият, по асфалта, следвайки мамините инструкции, и изведнъж насреща му се изпречила... сливата на комшиите...
            Питам:
            - Как, бе, Ице! На асфалта ли?
            А той смело ми отговори:
            - Ами... май да! И не я видях. Ама защото както си карах силно...
            - Аха! Ясно - казвам аз, - тя , сливата, решила да се премести.

             Детински  им истории...