Една история... за колелета
Случи се преди много години... Бяхме деца. Ваканция е.
Улиците прашни, без асфалт - раздрани от засъхнали кални коловози на трактор. В махалата все още бяха лукс колелетата. А бе, всичко на всичко - един Балкан, ама с рамка. На един комшия... И докато той придремваше в къщи, синът му скришом измъкваше колелото - голяма веселба падаше тогава. Редувахме се (около десетина хлапета) да направим по едно кръгче.
Аз бях някъде от първите - тъкмо се бях научила да карам колело. Спуснах се от стръмното, надолу - и полетях ! Какво щастие!
Но... За миг нещо се случи- педалите превъртяха:
-първи коловоз...
- втори коловоз...
Ляво, дясно...
Неееееееее!!! Светът около мен се завъртя. Една голяма буца изсъхнала кал беше застанала на пътя ми.
- Махни се!!! - крещя й аз със пълно гърло. - Махни, бе!
А тя - не помръдва. Ехидно ме гледа със калните си очи... Не можах да й взема мярката... И - по очи. В целия си ръст се сгромолясах на земята. Надигнах се плахо. Останалите хлапета - онемели. Погледнах си коленете - кръв, кал и мръсотия... Но не посмях да се разплача. А предната гума бе заседнала в оградата на едните комшии.
...
Минаха около... не помня колко години.
Вече бях омъжена. А хлапетата - на 7 и 5 години. Решихме да им купим колелета - на всеки. За да не се карат. Но колелетата - модерни. Свалихме ги от колата. Радостта на децата беше неописуема! Изненадахме ги! Ама и те не пропуснаха...
Мъжът ми ги сглоби набързо и юнаците ги яхнаха! Мераци... Казвам им:
- Само умната! Внимавайте как карате по улицата!
А тя - вече асфалтирана. Но...
Не минаха и 15 минути, когато дъщеря ми си дойде разплакана! В очите й -някакъв ужас! Ох, уж кака!
Но ужасът в моите очи беше неописуем... Когато видях сина си! Грозна картинка, ви казвам. Някакво мацало от кал, кръв и мръсотия. И на този фон - две мигащи очи! О, не! Това не е всичко! Както се казваше в една реклама: „За вашите пари... и още... екстри". Ухото му се държеше на крайчеца си...
Как не припаднах, и сега недоумявам. Ами такава съм - не понасям кръв.
-Какво си направило, бе дете? Нали казах да внимавате!
Грабнах го и взех да измивам мръсотията от лицето му. Ами ухото? Измих мръсотията и от него.
Обикновено в такива моменти човек се амбицира... И в този миг се досетих, че дядо ми е разправял как след една беля, баща му така му дръпнал ухото, че го отлепил. Набрах смелост, и притиснах ухото му... докато дойде лекар.
Така и му се размина лепенето... Успях!
А хлапето- отпосле му дойде сила да разказва какво му се е случило.
Взех, че се разплаках... от смях.
Както си карал нашият, по асфалта, следвайки мамините инструкции, и изведнъж насреща му се изпречила... сливата на комшиите...
Питам:
- Как, бе, Ице! На асфалта ли?
А той смело ми отговори:
- Ами... май да! И не я видях. Ама защото както си карах силно...
- Аха! Ясно - казвам аз, - тя , сливата, решила да се премести.
Детински им истории...
© Нели Всички права запазени