Една изгубена любов
Огън, мрак и тишина... Болка, ярост и тъга... Една любов... Една съдба... Една погубена душа...
... Къдравите й коси се вееха на ръба на скалата. Сините й очи се взираха в тъмнината. Крещеше... Дори Смъртта се молеше Бог да спаси душата й. Ръце, обляни в кръв, а сърцето й в ледени предгръдки се таеше... и крещеше, и крещеше, и крещеше...
Бавно, но така уверено се спусна надолу. За миг се усмихна, та тя летеше. Вече бе свободна, но само за миг...
Две силни ръце, ръце така познати, обичани и греховни, я изтеглиха обратно в света на живите. Защо?
Прегърна я силно и се разплака. Молеше я, стенеше и виеше от болка, заедно с нея. Тихо й шепнеше колко много я обича. Попита я с насълзени очи :
- Мила моя, помниш ли нашата нощ, нощта, в която бяхме само аз, ти и любовта ни?
Тя се разплака и му отговори:
- Помня, мили...
Две години душите им се търсеха, но животът ги разделяше отново и отново, а толкова много се обичаха...
А сега, когато отново се намериха и толкова се обичаха...
СЕГА ТЯ БЕ ОМЪЖЕНА...
© Пламена Маркова Todos los derechos reservados