Една изгубена любов

  Огън, мрак и тишина... Болка, ярост и тъга... Една любов... Една съдба... Една погубена душа...
   ... Къдравите й коси се вееха на ръба на скалата. Сините й очи се взираха в тъмнината. Крещеше... Дори Смъртта се молеше Бог да спаси душата й. Ръце, обляни в кръв, а сърцето й в ледени предгръдки се таеше... и крещеше, и крещеше, и крещеше...
   Бавно, но така уверено се спусна надолу. За миг се усмихна, та тя летеше. Вече бе свободна, но само за миг...
   Две силни ръце, ръце така познати, обичани и греховни, я изтеглиха обратно в света на живите. Защо?
   Прегърна я силно и се разплака. Молеше я, стенеше и виеше от болка, заедно с нея. Тихо й шепнеше колко много я обича. Попита я с насълзени очи :
 - Мила моя, помниш ли нашата нощ, нощта, в която бяхме само аз, ти и любовта ни?
   Тя се разплака и му отговори:
 - Помня, мили...
   Две години душите им се търсеха, но животът ги разделяше отново и отново, а толкова много се обичаха...
   А сега, когато отново се намериха и толкова се обичаха...

   СЕГА ТЯ БЕ ОМЪЖЕНА...