Вече години се каня да опиша едно свое студентско трагико-комично премеждие, което остана в спомените ми от онези хубави години.

Следвах в тогавашния Ленинград (сега Санкт Петербург), випуск 1981-85 година. Онези, които по това време са били студенти в бившия СССР, знаят, че имаше строги закони за предвижване. Освен международния паспорт, трябваше винаги да носиш със себе си и заверена студентска карта. А всеки път, когато се прибираш в родината си, до 3 дни трябваше да се "отбиеш" в РУ на МВР, за да ударят печат в паспорта ти, че си пристигнал. Заминаваш ли - също го посещаваш, за да заявиш, че напущаш страната. Това - за статистиката. Сега - по същество.

     На една от своите ваканции пропуснах на тръгване да мина през МВР-то. Този мой пропуск ми изигра лоша шега.

     Беше началото на октомври. С още няколко мои приятели се бяхме уговорили да пътуваме заедно. Много важно е компанията, с която прекарваш 3 дни в едно купе, да бъде приятна. Речено-сторено. Бяхме от различни градове на България и се срещахме сутринта на софийската гара.

     Събрахме се, натоварихме купищата багажи във влака и бяхме готови за дългия път. Аз винаги избирах горния етаж. Харесваше ми, лежейки, да чувствам монотонния ритъм на железните колела, триещи се в релсите, да съзерцавам навън бързо сменящите се картини - ниви, селца, градове. Когато си на долните легла, все някой иска да седне, да хапне, да почете. То и седенето беше трудно, защото купето се превръщаше в истински склад на чанти, куфари, кашони.

    Винаги в началото на учебната година студентите мъкнеха купища неща. Аз например си носех по 3-4 бутилки олио, защото тогава още нямаше рафинирано олио в Съюза. Мама ми пълнеше един кашон с разни домашни консерви: печени чушки, кисели краставички, лютеница. Вземах задължително и няколко бутилки коняк "Плиска" и "Слънчев бряг", за да почерпя руските си приятели. Освен моите дрехи и обувки, носех и по нещичко за продан - чифт маратонки "Адидас", един-два комплекта спортни екипи"Пума". Тогава тези стоки липсваха на руския пазар и нашите съветски състуденти ни ги поръчваха. Изкарвахме си допълнително по някоя рубла над 80-те, които получавахме като стипендия. Вече можете да добиете представа как четири човека, барабар с багажите, се побирахме в едно купе! Постоянно нещо прескачахме, в друго - се спъвахме, но ни беше весело и забавно. Две нощи и 3 дни почти беше пътят София-Ленинград. Влизахме непознати, на третия ден излизахме от купето приятели.

... Няма да забравя първото си пътуване. Най-ранобудната бях аз. Настаних се и зачаках с нетърпение да се запозная с останалите момичета от купето. По едно време започнаха да се точат един по един само момчета. Шокирах се. Отидох при отговорника на вагона да му съобщя, че е станала грешка. Той се засмя и ми обясни, че в международните влакове това е практика. Върнах се в купето и предадох информацията на момчетата. Спогледахме се и прихнахме в смях. Пътувахме чудесно. Те бяха абсолютни джентълмени. Помагаха ми във всичко, поглезваха ме с някоя курабийка, парче баничка, чайче. Оттогава, винаги през септември или октомври, пътувахме заедно. По време на учебната година се виждахме по различни поводи. Но се отклоних от основната си тема. Да се върна на думата си.

Потеглихме към Русе. Докато си разкажем кой как е прекарал лятната ваканция и ето - пристигнали сме. На русенската гара влакът имаше час (ако не ме лъже паметта) престой. Ставаше проверка на документите. Дойде и нашият ред. Митничарят, на който подадох паспорта си, взе подозрително да ме оглежда. Смутих се и го попитах открито:

- Какво става, другарю митничар? Някакъв проблем ли има?

Бях напълно спокойна, без дори да подозирам, че не само имам проблем, а имам -ГОЛЯМ ПРОБЛЕМ! Оказа се, че в бързината по приготвянето на багажите, съм забравила да посетя "любимото" районно, за да ми ударят онзи глупав печат! Идеше ми да се хвърля от влака. Чакай, викам си, с доброто може да стане работата! Да, ама не! Като се запърчи онзи ми ти орган на властта - не става, та не става. Ами сега, какво да правя? С толкова багажи и с дребни български пари в джоба?!

- Може да отидете до тукашното управление, те да звъннат до Хасково и да получат потвърждение за вашата личност. Ще ви ударят печата и с малко късмет може да успеете да продължите пътуването си. Но засега, аз трябва да ви сваля от влака, заедно с багажа ви.

    Абе, човек! Как да ми свалиш толкова багаж! И кой ще го пази на гарата, та аз да изтичам до МВР-то?! Нямаше начин, трябваше бързо да се реагира. Свалих си само големия куфар с дрехите и една чанта, а момчетата поеха отговорност да ми пазят останалите вещи и при положение, че не успея да се върна, да ги вземат в техните общежития. И четиримата бяхме от различни институти... Аз оставих куфара на склад в гарата и с все сили се затичах към русенското управление, което за мое щастие поне не беше много далече. Обясних положението, жената на гишето веднага вдигна телефона, но... се оказа, че в момента хасковската ù колежка е на обедна почивка... Това се казва късмет! Нямах избор, изчаках. Получих историческия печат и хукнах назад. Не си спомням даже като спортувах атлетика, да съм тичала с такава стръв!

   Запъхтяна, с изплезен език, стигнах до перона и... влакът току-що потегляше. Пак се разтичах да го стигна, забравяйки, че всъщност имам оставен багаж на гарата. Успях, хванах се за външната дръжка на последния вагон. Някой ми отвори. Издърпаха ме вътре и... съм изпаднала в безсъзнание. Когато се окопитих, цялата бях във вода. Пръскали ме, за да ме свестят. Станах и едва тогава разбрах каква глупост съм сторила. Не можех да тръгна без куфара си, защото в него, в предния джоб, бях оставила пътническия си билет... Хората наоколо се суетяха, но аз веднага взех решение - трябва да скоча. Така и направих. Не знам как ми е дошло на ум в този момент, но скачането беше като по филмите на Джеймс Бонд - по направление на движението на влака. Даже не паднах. Вярно, че и влакът не беше поел голяма скорост, защото предстоеше минаване на Моста на дружбата...

    На връщане към гарата вече не бързах. Вървях като "напикано мушкато". Умът ми работеше трескаво. Трябваше да намеря някакъв изход. Единственото хубаво нещо в момента беше, че най-после документите и билета щяха да са в ръцете ми. Да, но билетът ми вече нямаше стойност, а аз нямах пари за нов. Докато ми изпратеха от Хасково, щяха да минат часове. Попитах кога мога да пътувам. Обясниха ми, че точно след 24 часа е следващият влак за Ленинград. След 2 часа имало друг, за Москва. Какво да правя в Москва?! Освен това, не беше разрешено да се движим без специален документ на разстояние, по- далечно от 40 км в диаметър около града, в който пребиваваме...
   Служителят, който ме беше свалил, ме видя в този нещастен вид и явно се смили над мен. Дойде и ме попита какво е станало. Набързо му обясних. Той ме посъветва да се обърна към отговорника на московския вагон и да се договоря да му платя с комплект "Пума" или маратонки.

- Дали може така?- попитах плахо аз.

- Абе, щом ти казвам, може! - сопна се митничарят и ми пожела "успех".

  Така и направих. Само че продадох всичко, което носех - 2  комплекта спортни екипи и маратонки, а му дадох и бонус - 1 бутилка "Слънчев бряг" за услугата. Но и той ми се отплати добре, като ме остави да пътувам в първа класа и ми даде още 100 рубли отгоре. Нали след Москва ме чакаше още път. Макар че ме "изработи" яко, бях доволна, защото човек от двете злини избира по-малката. Влезнах в купето с меки червени седалки и се отпуснах, но трябваше да минат още 2-3 часа, за да осъзная какво се беше случило...

   До Москва пътувах сама в купето. Вече бях получила пълна информация как мога да стигна най-бързо до целта си. С такси отидох до летище Шереметево 1. Оттам - полет до ленинградското летище Пулково. Отново - на такси до Варшавския вокзал, където пристигаха влаковете от Източна Европа. Бях на гарата точно 20 мин. преди да чуя свирката на моя злощастно изтърван влак. Седнах да почакам и гледам насреща ми се задават трима от руските ми приятели, дошли да ме посрещнат. Единият - с букет есенни цветя за мен. Заслужавах си го, нали?! Букета, разбира се, не премеждието! Като ме съзряха, занемяха с отворени уста.

- Ти ли си? Какво правиш тук? Защо си тук? Кога дойде? - заваляха въпросите.

Смеех се със сълзи... вече можех да се смея...

- Един по един. Ще ви отговоря, като се приберем в общежитието. Сега, хайде да посрещнем моя влак и да вземем багажите ми.

  И други ги чакаше подобна изненада. Момчетата от купето, като ме видяха на перона, не повярваха на очите си. Обясних им набързо как се бяха развили събитията, след като се разделихме на Русе. Благодарих им за услугата и ги поканих в следващата неделя на гости в моето общежитие - да си побъбрим и обсъдим случилото се. После се натоварихме в две таксита и се прибрахме. Приятелите ми бяха приготвили един казан с любимия ми плов (азиатски пилаф). Аз извадих останалите 2-3 бутилки коняк и отпразнувахме успешното ми завръщане с много разговори, смях и песни. До късно през нощта се чуваше китарният звън и нашата любима песен:

"Виноградную косточку в теплую землю зарою

и лозу поцелую и спелые гроздья сорву

и друзей созову, на любовь свое сердце настрою

а иначе- зачем на земле этой вечной живу"...

  Ех, спомени, спомени...

  Така завърши това мое славно пътуване. Животът ни раздели и вече години не знам как да ги открия. Но никога не съм ги забравяла, нито ще ги забравя! Където и да сте, приятели мои, благодаря ви за хубавите мигове, които преживяхме! Бъдете здрави! Привет!