– Благодаря за поканата.

     – Няма защо. Длъжник сте ми.

     – Аз съм винаги длъжник.

     – В смисъл?

     – Какъв смисъл?

     – Попитах ви защо се смятате за вечен длъжник.

     – Не се смятам сам. И не съм вечен. По принцип.

     – Но така се изразихте...

     – Вижте, за това ли ме поканихте в студиото?

     – За какво да съм ви поканила? – В слушалките ѝ протече гласът на шефа: „За мангизи, естествено... Не му цепи басмата на тоя!“

     – Да ви обяснявам дали съм вечен и колко пари дължа.

     – Да, моля, обяснете.

     – Надявах се, че имате предначертан план за разговора с мен. Аз все пак не съм кой да е...

     – Ама именно! Разкажете – какво сте!

    – Добре. Първо, защо съм донякъде вечен. Защото идеята, която представлявам, е нетленна. Тя ще надживее всички и всичко. Дори планетата да погине, идеята ми ще витае в космоса и ще пръска светлина.

     – А каква е идеята?

     – Прекъсвате ме.

     – Извинете. Но каква е идеята? Прилича на ядрена бомба.

     – За това – после. Второ, защо съм длъжник. Тали това ме питате? Защото идеята, която представлявам, не е само моя. Тя е хилядолетната мечта на човечеството към хармония, власт и богатство.

     – Хармония, власт и богатство ли? В този ред?

     – Да, в този ред. Може и в тази колона, ако щете.

     – Опасявам се, че не ви разбирам напълно.

     – Нормално е.

     – Чудя се какво да ви питам още. Какво образование имате?

     – Идеално. Хайде да не се обиждаме.

     – Чудя се...

    – Не се чудете. Вашите зрители могат да ми задават въпросите си директно. Нямам нужда от вашето посредничество.

     – Не сме осигурили техника за това в студиото.

     – Знаех си. Това е саботаж.

    – Не е.

     – Е.

     – Ами аз тогава си връщам думите назад.

     – Кои думи?

     – Че ви благодаря.

     – А как точно ще си ги върнете?

     – Като ги залича с нови думи: „Не ви благодаря за поканата.“

     – Добре, чудесно. Благодаря ви за участието.

     – Моля. За какво участие всъщност?

     – В програмата ни.

     – А, добре. Моля. Няма за какво да ми благодарите.

     – Да, прав сте. Довиждане.

     – Довиждане ли?

     – Грешка. Сбогом.

     – Така по-може. Но помнете: аз винаги се връщам!

     Политикът беше прав. Върна се. Където и да е.

    А журналистката не беше права. Но стана политик. Какъвто и да е. И не цепеше басма. Друго взе да цепи.

     С други думи – обикнаха се. Станаха семейство. Отвратително, както и да го помиришеш. Или нещо още по-гнойно, ако не бива да обиждаме различните, несемейните, гейовете, родителите на деца, износени от утроба на нещо като жена, унизително съществуващите деца, създадени от хетеросексуални, както и социалните нещастници, които обичат да спят вечер с жените си, гушнати зиме на дивана в одеялото пред камината. Несретници.

     Ала не бива да обиждаме. Тези се обикнаха. Една жена, журналист, стана политик от любов към. И един донякъде мъж, политик, който обидно възмъжа и стана... какъвто си беше, покосен от омраза към. Една примка ги привърза към бесилото на любовта. Общност. Станаха ядро. Като атом, разделен на по-дребни неща, като дребни неща, разнищвани от още по-дребни, докато чувствата не раздробят материята до степен, отвъд която няма нищо по-елементарно от разума. Този, същият, когото не разбираме. Защото сме в него, в магнетизма на пениза му.

      Погледнаха се.

      Тя:

    – Нима?

     Той:

   – Не.

     – Интервюто свърши.

     – Пред камери ли сме още?

     – Да.

     – Докога?

      – По принцип – цял живот.

     – А без принцип?

     – Докато загасят прожекторите.

    – Тоест?

     – Тоест, никога.

     Така станаха нещата. Хората не обичат да общуват напоследък, а да се интервюират. На светло, по принцип.

     Но двамата се чувстваха добре – неутрони в ядрото на своя атом. Тя не беше влюбена, той не беше мъж. Бяха заедно по различен начин – в пашкула на общото си битие. Намериха се. Малко ли е?

     Малко не е. Цяло е.

     – А каква е идеята?

     – Каква идея?

     – Извинете, връщам си думите назад.

    – А къде по-назад? И кои думи, по дяволите?

     Кой говори изобщо? Не съм казал това да се говори. Къде е водещата? Идеята къде е? Чува ли ме някой? Сложете си слушалките!