– Благодаря за поканата.
– Няма защо. Длъжник сте ми.
– Аз съм винаги длъжник.
– В смисъл?
– Какъв смисъл?
– Попитах ви защо се смятате за вечен длъжник.
– Не се смятам сам. И не съм вечен. По принцип.
– Но така се изразихте...
– Вижте, за това ли ме поканихте в студиото?
– За какво да съм ви поканила? – В слушалките ѝ протече гласът на шефа: „За мангизи, естествено... Не му цепи басмата на тоя!“
– Да ви обяснявам дали съм вечен и колко пари дължа.
– Да, моля, обяснете.
– Надявах се, че имате предначертан план за разговора с мен. Аз все пак не съм кой да е...
– Ама именно! Разкажете – какво сте!
– Добре. Първо, защо съм донякъде вечен. Защото идеята, която представлявам, е нетленна. Тя ще надживее всички и всичко. Дори планетата да погине, идеята ми ще витае в космоса и ще пръска светлина.
– А каква е идеята?
– Прекъсвате ме.
– Извинете. Но каква е идеята? Прилича на ядрена бомба.
– За това – после. Второ, защо съм длъжник. Тали това ме питате? Защото идеята, която представлявам, не е само моя. Тя е хилядолетната мечта на човечеството към хармония, власт и богатство.
– Хармония, власт и богатство ли? В този ред?
– Да, в този ред. Може и в тази колона, ако щете.
– Опасявам се, че не ви разбирам напълно.
– Нормално е.
– Чудя се какво да ви питам още. Какво образование имате?
– Идеално. Хайде да не се обиждаме.
– Чудя се...
– Не се чудете. Вашите зрители могат да ми задават въпросите си директно. Нямам нужда от вашето посредничество.
– Не сме осигурили техника за това в студиото.
– Знаех си. Това е саботаж.
– Не е.
– Е.
– Ами аз тогава си връщам думите назад.
– Кои думи?
– Че ви благодаря.
– А как точно ще си ги върнете?
– Като ги залича с нови думи: „Не ви благодаря за поканата.“
– Добре, чудесно. Благодаря ви за участието.
– Моля. За какво участие всъщност?
– В програмата ни.
– А, добре. Моля. Няма за какво да ми благодарите.
– Да, прав сте. Довиждане.
– Довиждане ли?
– Грешка. Сбогом.
– Така по-може. Но помнете: аз винаги се връщам!
Политикът беше прав. Върна се. Където и да е.
А журналистката не беше права. Но стана политик. Какъвто и да е. И не цепеше басма. Друго взе да цепи.
С други думи – обикнаха се. Станаха семейство. Отвратително, както и да го помиришеш. Или нещо още по-гнойно, ако не бива да обиждаме различните, несемейните, гейовете, родителите на деца, износени от утроба на нещо като жена, унизително съществуващите деца, създадени от хетеросексуални, както и социалните нещастници, които обичат да спят вечер с жените си, гушнати зиме на дивана в одеялото пред камината. Несретници.
Ала не бива да обиждаме. Тези се обикнаха. Една жена, журналист, стана политик от любов към. И един донякъде мъж, политик, който обидно възмъжа и стана... какъвто си беше, покосен от омраза към. Една примка ги привърза към бесилото на любовта. Общност. Станаха ядро. Като атом, разделен на по-дребни неща, като дребни неща, разнищвани от още по-дребни, докато чувствата не раздробят материята до степен, отвъд която няма нищо по-елементарно от разума. Този, същият, когото не разбираме. Защото сме в него, в магнетизма на пениза му.
Погледнаха се.
Тя:
– Нима?
Той:
– Не.
– Интервюто свърши.
– Пред камери ли сме още?
– Да.
– Докога?
– По принцип – цял живот.
– А без принцип?
– Докато загасят прожекторите.
– Тоест?
– Тоест, никога.
Така станаха нещата. Хората не обичат да общуват напоследък, а да се интервюират. На светло, по принцип.
Но двамата се чувстваха добре – неутрони в ядрото на своя атом. Тя не беше влюбена, той не беше мъж. Бяха заедно по различен начин – в пашкула на общото си битие. Намериха се. Малко ли е?
Малко не е. Цяло е.
– А каква е идеята?
– Каква идея?
– Извинете, връщам си думите назад.
– А къде по-назад? И кои думи, по дяволите?
Кой говори изобщо? Не съм казал това да се говори. Къде е водещата? Идеята къде е? Чува ли ме някой? Сложете си слушалките!
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados