На пет години е и Сънчо й е казал лека нощ, клепачите й натежават. А вън на поляната думва тъпан, после писва гайда. Скача от леглото и хуква боса, защото чува вика на баба си: “Еленко-о-о! Ела, чедо-о-о!” Свирят синовете на Мето Циганина, а баба й – само по бяла риза – обикаля в огнен харман. Държи нещо във вдигнатите си ръце, плитките й подскачат и се вият като златни смоци. Пресича жарта на кръст, отива в средата. Въ-ъ-х! Въх, въх! Гърчи се и се свлича, а момиченцето бяга към нея през живите въглени...

Събуди се с главоболие. Заспала е по никое време – сигурно от водката. Светна лампата - цяло чудо, си помисли, че в тази къща все още има ток, след като не е стъпвала тук почти две години. Стаята тъне в прашна тишина, другото е така, както го остави след погребението на баща си. Никой не е идвал, нищо не е разбито, но и кой ли да влезе с взлом - в селото я са останали двадесетина старци, я не.

Телефоните й имаха пълен обхват, но не са я търсили. Когато мъжът й се обади снощи, че ще трябва сама да се прибере от болницата, защото той заминава в командировка, тя изпита разочарование, но нищо не каза, а толкова копнееше да е с близък човек след операцията. Взе такси, обеща си да не мисли за болестта в следващите десетина дни, докато чака резултатите от биопсията. Ще се изкъпе в просторния светъл апартамент, ще се издокара и дори ще си сложи грим, а после ще се срещне с някоя приятелка. Господи, топлата вода наистина е благодат! Загърна се с хавлията и посегна към шкафчето си в банята, за да си вземе лосиона. Застина. Най-отпред нахално се перчеше червило в очукана розова пластмаса.Отвори го - полуизядено и кървавочервено, то сякаш й се заби в сърцето. Не беше нейно, но знаеше чие е – не са толкова много жените, фенки на този откровено просташки цвят.

Като насън нахвърля дрехи в сака. Лаптоп. Телефони. Пари. Цигари – всичките кутии. Алкохол – каквито и колкото бутилки има. Ключът за село и непременно да зареди колата...

Беше й казал, че е скъсал с онази отдавна – преди повече от три години. Не се виждат, не се чуват, тя не го интересува, а връзката му била грешка. Не може ли да му прости? Ако не го направи, той как ще живее? Само нея обича, винаги я е обичал, вечно ще я обича... И стига с това минало най-сетне, всеки може да сбърка!

Отвори бутилка вино и си наля. Включи лаптопа, влезе в гугъл и пак написа диагнозата. По-добре не. Достатъчно чете и от това краят й няма да стане по-лек. Още една чаша вино. Излезе навън – на поляната. Нощ с огромна пълна и оранжева луна. Втори ноември: меко време и безбожно мъртвило. На кого да се обади? На дъщеря си в Германия, която вече не помни, че е българка, или да се нареве пред някоя приятелка със свои си грижи? На някого от настойчивите доскорошни ухажори, а той да заеква и да се поти под въпросителния поглед на жена си? А може би на мъжа си и да му поиска обяснение – ще й мънка фалшив и недоволен, че му проваля любовното уединение. Да върви на майната си!

Ето там баба й Елена беше разстлала огнения харман, сега си спомни. Този път сънят беше по-ясен. Майка й приживе избягваше да говори за тогава, но все пак й беше разказала нещичко. Мразеше лудата си свекърва, защото онази щяла да й затрие детето.  В селото възрастните викали на старата Бялото Ленче и снахата все се чудела защо: ръцете й били катранени, а лицето й – кафяво като забрадката, само едни ясни сини очи. От нея ги имаш, казваше майка й, както и косите (ние с баща ти не сме такива), също и кожата – от сняг по-бяло беше тялото й, видях го, когато я къпахме мъртва. Проста жена беше, цял живот блъскала по полето, но не и с лош характер, само дето понякога я прихващаха бесовете. Родът й дошъл от Странджата, прогонен оттам, че играели върху огън. Като наближал денят на светците Константин и Елена, кроткото Бяло Ленче пощръклявало, но мъжът й имал здрава ръка. Починал три години след раждането на Елена, затова тя не помни дядо си.

На онзи 21 май майка й се върнала от репекато и видяла, че свекървата е наклала огън пред къщата на поляната и вари курбан. На плета била метната кожата на черното агне. Още тогава трябваше да се досетя, тюхкаше се майка й. Иска курбан за имения ви ден, ама защо не е заклала някое от белите, а единственото черно? И го вари в три тенджери, не в големия казан... Аз зная кога какво да правя, троснала се свекървата, ходи си гледай детето! Елена била заспала, ама като думнал тъпан, майка й хукнала навън. И какво да види: синовете на Мето Циганина (че какво правят тука, нали свирят по курортите?), а свекърва й – гологлава и само по риза, бие тъпана. После циганетата подкарали някакво хоро, а старата се юрнала в жарта, разстлана в кръг. Икона имало в ръцете й – къде ли я е крила толкова години от мъжа си и от сина си? Вкопала се снахата, поразена от златните плитки на свекървата и от бялата кожа на краката й, а после писнала: боже, боже, моят щипе рускините в Коми, а аз трябва да се оправям с дете и с лудата му майка! Побягнала да вика брата на свекъра си – чичо Димитър, ама той бил в другия край на селото. Когато се върнала с него, вече имало хора на поляната. С вода заливали огъня, за да стигнат до старата и детето. Мъртва била бабата – ризата й обгоряла, а по тялото си нямала и мехурче. А малката Елена три дни лежала с треска, но никъде не била изгорена. Старите хора казали, че това е дяволска работа.

Ето защо не помнеше погребението. Само тя й викаше “Еленко”. И този сън, който я преследва през годините. Знаеше, че преди да издъхне, (господи, че тя тогава е била нейна връстница!), нещо й прошепна. Но сънят не й казваше какво.

Елена отвори втора бутилка вино. Майната му на всичко! Утре трябва да излезе и да потърси някакъв магазин – няма храна, а и цигарите й свършват. Ще приключи с мъжа си. Този път завинаги, каквото и да й струва. И ще реши дали да преживява ада на химио- и лъчетерапиите, или просто ще се самоубие тук. Отвори си чантата и извади всички лекарства. Наля си вино, изпи чашата и се разплака – за първи път от толкова време. Пий, пий и спри да ревеш! Мъртво е това село, мъртва си вече и ти. Живите й близки не се сетиха да й звъннат, покойниците не се смилиха знак да й дадат... Какво ли е да си на 50 години? Нямаше да разбере. Мамка му и живот, дето вече свършва! Преди да си иде, като лудата си баба огън ще накладе, дано цялото й минало в него да изгори! С какво вече да се съобразява? Кой ще я види в това пусто село? Пък и да я види!

Под сайванта си стояха дървата, нацепени от баща й. Помъкна наръч, после и втори. Трябваше й хартия, за да ги запали. Как поне един вестник не остави, като разчистваше след смъртта му! Сети се – когато разбра, че мъжът й има любовница, докара тук кашон с всичките му писма. Тъй си и стояха непобутнати. Измъкна ги от пликовете, намачка ги. Изля отгоре им водката. Пламнаха стотици “обичам те” и “винаги твой”. Лумна огънят. Още дърва, още дърва! Разстла Елена жарта с мотика. Кръг на поляната, оранжев и пулсиращ като сърце. Синовете на Мето Циганина сигурно са свирили нестинарското. Изкара лаптопа, намери хорото. Пияна съм и съм луда! Събу се боса. Тъпанът задумка в нея. Не е по-страшен този огън от оня, който ме изгаря! Ти – господ ли си, дявол ли си! Нямам икона, само сърцето си! Въ-ъх! Въх, въх! Стенат земята и небето, ситни тя, протегнала ръце, и вдига очи нагоре. Не е пълнолуние, огнен харман е и играе в него Бялото Ленче, а долу кръвта й чезне в жаравата на душата си, но вече чува: “Огънят цери, Еленко!”