This is our kingdom, the final refuge of beauty,
This is our world of dreams forgotten and fables untold

The Moon and the Nightspirit

              Трябваше да минат отвъд реката, сред дърветата. Струпаха колелетата едно върху друго в храстите встрани от пътя, завързаха ги с веригата на Камен и ги скриха, доколкото можаха, с листа и клони.

            - Дано само някой циганин не мине да ги вземе - каза Ачо.

            - Ти какво, мислиш, че циганите скитат свободно из гората, а?

            - Какво мислиш прави Васил по цял ден, като няма пари за пиене?

            Тримата се наредиха един до друг на брега. Първи тръгна Камен. Стъпваше внимателно по хлъзгавите камъни. Беше минал половината от трите метра до другата страна на реката, когато Ачо го последва. Мартин беше последен. Пазенето на равновесие върху облите, изгладени от течащата вода  камъни беше трудно, и на третата крачка вече бе потопил лявата си маратонка в реката. Добре поне, че не беше дълбоко.

            - Казах ви, че трябва да минем през сухия брод - извика той.

            - Щяхме да обикаляме поне още час, ако бяхме минали оттам.

            Това твърдение сложи край на спора. Докато ходеше, кракът на Мартин джвакаше в прогизналата маратонка, но скоро щеше да изсъхне. Денят беше много горещ и не беше болка за умиране. Беше ред на Камен да носи раницата с храната, и Мартин му я прехвърли. Тримата приятели крачеха из гората, която беше тиха. Слънцето напичаше силно, а в короните на дърветата се чуваха птици, които момчетата не можеха да разпознаят. По черния път, по който се движеха, изглежда често минаваха коли. Коловозите бяха дълбоки и в засъхналата кал личаха грайферите на гумите на джиповете на ловците, които идваха в местността, за да стрелят по диви прасета. Сега обаче беше май, и в гората нямаше мъже с пушки и кучета. Насред пролетната широколистна гора сякаш бяха сами във вселената, и това ги устройваше идеално.

            - Тате каза, че тия гробове всъщност не били елински, а тракийски, обаче местните хора едно време казвали, че били елински, и затова името останало - обясни Мартин, докато се катереха по някакво възвишение.

            - Дай ми водата - каза Ачо.

            Камен бе намерил някаква дълга права пръчка, и се подпираше, докато вървеше. Трите момчета тръгнаха преди два часа, и вече бяха започнали да се изморяват. Мартин се чудеше, ако наистина намерят въпросните гробове, дали ще успеят да намерят обратния път. И дали ще имат сили да го извървят. Обаче тези притеснения се разсеяха доста бързо - защото бяха на по четиринадесет-петнадесет, и защото денят едва сега преполовяваше, и защото времето беше хубаво, и защото бяха тръгнали на приключение, а приключенията все още бяха най-важното нещо, защото хормоните, и произтичащите от тях последствия - тотален мрак, неразбиране, разбити сърца, объркване, усещането, че каквото и да правиш, то не е достатъчно, за да оправдаеш собственото си съществуване, което водеше до затъване в един безкраен водовъртеж от невинни ексцесии - все още не ги бяха ударили като товарен влак.

            - Ебаси красотата!

            Бяха стигнали върха на възвишението. Оттук се виждаше едно безбрежно море от зелени корони, с тук-таме накацали подобни голи хълмове. Есенно време, особено по залез, гледката щеше да е още по-прекрасна - зеленото щеше да е обагрено с кафяви, червени и жълти петна, а особената светлина по залез - един много специфичен оттенък на оранжевото, щеше да придаде на картината топлината на пейзаж на Ван Гог. Но те нямаше как да знаят за топлината на пейзажите на Ван Гог, затова и успяха да се насладят максимално на това, което бяха получили с цената на потта, избила по гърбовете им по време на изкачването.

            - Ако не бъркам - каза Мартин - трябва да се ей там, в долината, където реката започва да образува малките водопадчета. Тате каза, че имало нещо като каменна площадка точно до тях, където било идеално за палене на огън.

            - Да, бе, знам - каза Камен, който винаги знаеше всичко. - Нали каза снощи. Значи, давайте да вървим. Малко остана. После ще почиваме.

            Слизането беше по-лесно от качването. Отне им няма и пет минути, а когато стигнаха отново реката - вече се бе стеснила, и приличаше повече на бързо течащ поток, чиито води подстачаха на малки бързеи, Ачо извика:

            - Виждам ги, ей ги там.

            Тримата се затичаха. Прословутите елински гробове, второто им голямо откритие след стария турски граничен пост, който беше заровен под почти вековни трънаци близо до устието на реката, не бяха кой знае колко внушителни - почти правилен правоъгълник два и половина на два метра, очертан от едва подаващите се на повърхността каменни плочи, които образуваха стените на самите гробове. Не изглеждаха толкова внушителни, колкото си ги представяха.

            - Еба си, колко яко! - възкликна Камен.

            - Аха - съгласи се Мартин.

            - Марти, ти можеш да се заемеш с изучаването им. Ачо, ти иди да събереш дърва за огън - няколко дебели, и повечко тънки, за да го разпалим като хората - изкомандва Камен.

            - Това дърво май го е ударило гръм - отбеляза Ачо, визирайки някакъв млад бряст, растял над гробовете.

            Сега дървото беше мъртво - с малко останали, голи клони, и изсъхнал, напукан ствол, по който почти не беше останала кора. Камен, Мартин и Ачо постояха известно време, загледани в обгорялото дърво, после се заеха всеки със задачите си.

            Мартин извади рулетка и малко тефтерче от джоба на панталоните си. Записките му се състояха от описание на точните размери на гроба, и приблизително описание на мястото, където ги бяха открили. Беше направил същото и с граничния пост. Ачо отиде за дърва, а Камен зарови в раницата, за да извади храната.

            - Ангеле, тъпанар такъв, смачкал си доматите! - извика той и извади торбичка с няколко домата, приличащи повече на пюре. - Колко пъти ти казах, сложи ги най-отгоре, и пак си ги заврял на дъното, повече никога няма да ти давам да подреждаш раницата! - продължаваше да нарежда той.

            - Спокойно де - каза Мартин. - Нали имаме картофите и наденицата.

            - А, ама ние и доматите ще изядем, какво си мислиш?

            Измерванията му отнеха съвсем малко време, и когато приключи, Мартин тръгна нагоре по реката, за да помогне на Ачо със събирането на подпалки. Също и да се поразходи. Растителността около реката, вече поток, ставаше по-гъста с всяка крачка, а бързеите ставаха повече и по-малки. Чувстваше се почти като на експедиция в джунглите от книгите. Върна се след малко с наръч съчки. Камен се бе заел да разпалва огъня.

            - Еба си, предният път беше по-лесно.

            Носеха кибрит и вестник, но въпреки това трябваше няколко пъти да разместват тънките дървета, с които опитваха да разпалят огъня, докато се хване. Добре се одимиха, докато успеят.

            - Евала - въкликна Камен, кашляйки от дима. - Марти, дай онова, по-дебелото.

            Бяха увили няколко картофа във фолио и ги бяха оставили да се изпекат в основата на огъня. Когато първите дървета прегоряха, набучиха наденицата на шишове, които Мартин издялка с швейцарското ножче, дето баща му беше получил като подарък от някаква томбола, и се заеха да пекат и тях. Мазнината капеше върху въглените и цвърчеше. Разнесе се приятна миризма.

            Три момчета са се излегнали в основата на хълма, бълбукането на течащата вода и пращенето на горящите дървета са единствените изпъкващи на фона на тишината звуци. Майското слънце напича приятно, предвещавайки нощ с много и ярки звезди. Никаква самота. Никакво неразбиране. Отнесеното екзистенциалистко отегчение е все още далеч. Всичко, което имат, е едно приятелство, което изглежда ще продължи вечно, въпреки различията, въпреки че пътеките рано или късно се разделят и посоките, в които ще поемат, ще бъдат различни. Мартин ще умира от скука и изнервеност в мизерна, населена с хлебарки стая в студенстки град, със съквартиранти, които не харесва, с разбито от три поредни неразвили се така, както е трябвало любови, с единствено утешение в старите книги на отдавна повечето мъртви хора, отдали живота си на нерационалната любов към една наука, чиито практически ползи не могат да бъдат видени от масата четиридесет-часова-работна-седмица хора, в пълното осъзнаване на факта, че трябва да се пориш за мечтите си, дори това да изглежда най-трудното, безсмилено и незаслужаващо си усилията начинание; Камен ще учи бизнес-администрация в УНСС, ще специализира в Англия, ще работи първо в в строителна фирма, а след няколко години и два заема, притесненията за които ще изконсумират предопределените за сън часове на в продължение на колосално количество нощи, ще събере смелост да се отдели и основе собствена компания; Ачо ще изкара живота си, пушейки евтини цигари и работейки като автомобилен механик в родния си град, ще живее с родителите си и ще завършва дните си в близкото кафе, пред бутилка бира, ще гледа българското първенство и ще псува политиците.

            Но сега, в този ранен майски следобед, те имат нещо, което никой не може да им отнеме.

            - Представете си - казва Камен, изпънал се по гръб на каменната площадка, ръфащ наденичка - След някоя и друга година, Марти, ще бъдеш еба ти якия археолог, и аз ще ти спонсорирам експедициите. От време на време ще идвам с теб и ще си живеем славно по такива диви, забравени от бога места. Ще намираме съкровища, градове, ще, ще, ще, даже не мога да си представя какво ще бъде, но знам, че ще бъде велико.

            - А аз ще идвам с вас, за да ви поддържам машините и ще наглеждам работниците, да не мързелуват и не крадат.

            - Точно така.

            - И ще бъдем винаги заедно и най-добри приятели.