Ранна сутрин. Великият Зигфрид Философ, разбирай ази, ама не разбирай, драгий читателю, никаква от мене превзетост или самовлюбеност, щото най-обичам философската си глава не щото е философска, а щото е подарък… та, ранна сутрин, както бях започнал да казвам. Ранна сутрин, свети слънцето, новият ден блещука, припкат навънка хорица, и ази с горда походка на самин най-страшен вълк седнах на масата с чаша лимонов свеж. Пардон, фреш исках да кажа. Преди кафето, се киселизирам, драгий читателю, за да може вкусът горчив на кафето по-сладък да се усети. И както си пийвам ази лимоновия фреш, се на вратата ми позвънява.
— У, бре, кой ме в тея времена търси по тоз старомоден начин? Що ми не пишеш на айфону, а на вратата ми звънкаш, ще да кажеш нямаш телефон? — възмутеничък, киселичък, тръгнах все пак бодро към вратата.
На прага ѝ обаче ме същество най-странно гледаше. Уж човек, тяло на човек има, ръце, крака, всичко де ти трябва да формираш Хуманосапиенс, пък вместо глава, брате, гледам една кръгла жълта топка. За очи — две скобички, за уста една друга скобичка, полегнала така, нос — няма, бре, на кой му е нос да диша — и бузките, червени. Гледам го, мая се, чеша се по брадата — човек ще да е, ама странен. Ухилен ми се чини, затуй му се ухилих в отговор, и като най-горд домакин го на чаша лимонов свеж поканих.
Седнахме. Налях му, руйно вино… сок, де. Ама той ме все тъй гледа, с тез скобички, ще да кажеш нещо е замръзнал.
— Къв си ти, бе, чиляк? — попитах го.
Отговор нема, брате, нищо не казва. Само ми се тъй хили с червени бузки. Не пие, не ще дума да продума. Поседяхме си ний тъй, и по некое време се той накани да тръгва. И тъй си и излезе, с ухилената физиономия.
— Ама че странна работа…
След като си на спокойствие допих фрешчето, реших се да изляза да напазарувам, белким да сготвя нещо за жената, па да я изненадам. Картофи пусти, тех ще да направя. В крайна сметка, време е вече на 37 години да се научиш как картофи да свариш, та щото мене само или сурови картофи ме гонят, или разкашкани до плач картофи ми бягат… ама упорит да си, спиране няма! Тъй де!
Навънка щипе студът, ще да кажеш е млад момък пък аз съм мома — дърпа ми, брате, плитките! Студ та студ. Не че имам плитки, ама и да немам, пак ще намери да ги издърпа. Прикрих се зад шала, скътах се в якето си (за любопит читателя якето е модерния демоде цвят тютюн, който май веч не е модерен… ама кой ти ги брате следи тия моди в крайна сметка?!), бързо-бързо се към магазина засилих. Влязох вътре и на касата — що да гледам? Касиерката и тя беше с голяма жълта топка за глава, лъскава една, завидно кръгличка. Ухилена, ама с голяма капка встрани на челото. И отново без нос.
— Абе, аз тебе изнервям ли те, бе?
Тя си изражението мигом смени — изведнъж преобрази се с две точки за очи и без уста. Примигах надве-натри, ама си викам, дори света да полудей, треба да се готви. Все ще треба да се готви. Напазарувах, грабнах си покупките без да към касиерката гледам, и бързо през студа към вкъщи. Пред блока, тримата дядовци де с тях в пъти много сме седяли на лаф. Ама днеска и тримата — с жълти глави. Единият дядка само със скоби кат онзи, дето ме посети на сутринта (без червените бузки), само дет устата е отгоре, очите, отдолу (диване ще да е туй, по мое усмотрение) вторият дядка, с розово малко езиче изплезено, третият дядка ухилен с три реда зъби. Пак без носове.
— Абе вий, нос що немате?
Не ми казаха нищо първоначално.
— Ама че странна работа…
— Зиго, ти що не си жълт бе, мойто момче? — единият, тоз с изплезеното езиче розово, проговори — не разбра ли, светът е вече Емотиконоландия. Ако немаш емотикона, туй значи, че немаш емоция, че си сърдит нещо.
Зяпам, зяпам, и тогаз разбрах. Прехвърлил съм се, брате, в някаква онлайн игра. Пуста пандемия, пусто затворничество вкъщи ще да ми е разбъркало мозъчето! Не че имаше нужда от повече разбъркване…
— Пусто! — рекох — то какво остана мене да трепе, бе! Сега и жълти топки ще ми мята народът! Тий!
Главата на дядото с трите реда зъби в усмивка се внезапно превъплъти в усмивка с две капки от очите. Как дишате бе, хора, без носове, ей туй ми треба да вдяна и ще да съм целия свят разбрал!
— Ти ко ми се смееш, бе, зевзек! — възмутих се.
— Мрънкате, вий младите само мрънкате. Казва се а-дап-тация. Към света!
— Ох, бре, доживях да ми казва един седемдесет годишен зевзек, че да съм се адаптирал трябвало. Ще ви адаптирам аз вас! Ей сега яко ще да ви адаптирам!
Дядката с езичето измени жълата си глава на две огромни очи, уста като на полтъргайст, синьо чело, с две чепки притиснати към кръглите жълти бузи. Туй ръце ли са? Кво ще да рече туй, брате?
— Глей, ужаси дядо Данчо — каза дядката с трите реда смях… пардон, зъби.
— Ах, да ви…
Гръб им обърнах, стиснах си торбата с картофи до сърцето ми да го топли от отчаяние, и се с епически бяг към апартамента ни втурнах се. Тъй бясно стълбите взех, хвърлих се с адреналин на парапета, па скочих от него нагоре (чакам тука да възкликнеш “еха, машина”, драгий читателю) към горния етаж, па да не ти обяснявам как се борих да ми не падне торбата с картофи в премеждието… накрая отключих, влетях кат орел пред плячка в дома си и какво да видя — жена ми се е прибрала. Главата ѝ — огромна жълта топка. Насочи се към мене и наместо очи блеснаха две червени сърца, а устата ѝ се разтегли в усмивка.
— А, не, не! Где ти е носа, бе Габо?!?
Застана тя пред мене и вместо очите ѝ да ясно греят в две ярки сърца червени, се те трансформираха в слънчеви очила. Ехидна усмивчица украси долната част на кръглата и лъскава жълта топка за глава. А къде им отиваха, брате, косите?!
— Неее!
Примиг-примиг, дрън-дрън дрънчеше главата. Разбира се, че пак сън страшен бях сънувал, сън най-необясним. Изправих се от леглото, где топло си бях заспал, протегнах мишци и юнашки бедра, и разроших коса по навик. Жена ми спеше до мен, увита с одеялото кат бебе, ама ази, от съня най-странен стреснат, отвих я с размах, достоен за развяване на знаме. Нормална си беше, с нормална глава. С облекчение въздъхнах, измъкнах се от спалнята и се зает да си пия свежа… фреша. Докат си пийвах сладко-сладко, кисело тоест, отворих таблета да разгледам що ново има тук-там. Ей ги, е! Жълтите глави! Навсякъде из сайта за запознанства (отлично за кой сайт говориш знаеме, драгий Зигфриде) имаше таквиз отрязани жълти глави. Паника ме обзе. Явно, за да пишат коментар, хората тиквите жълти хвърлят насам-натам, да подкрепят внушението най-смислено на думите. Ясно. Емотиконоландия вече съществувала.
- - -
Легендич, или по ред на участието в шоуто:
Неканеният гостак се усмихва 😊
Изнервям продавачката магазинска? 😅
Тя няма думи… 😶
Тримата дядовци ми се хилят 🙃😋😁
Разсмях го дядото, водопад от очите му краси крайчетата на устата 😂
И го ужасих, та сдаде Богу… 😱
Габриела е влюбена в мене (любовта е сляпа) 😍
Ама мойта жена е много, много “badass” 😎
… в допълнение, мойто лице е 🤓.
© Зигфрид В. Todos los derechos reservados