ЕСЕ

Госпожата ни възложи да напишем есе за справедливостта.

- Сложна е темата – каза баща ми. – Някакви уточнения няма ли? Каква част от справедливостта трябва да анализираш?

- Не знам. Просто есе за справедливостта – отговорих.

Баща ми помагаше в такива случаи – беше юрист. Когато дойдеше време да се изхвърля боклука, той преценяваше кой от нашето семейство трябва да го направи. Разпределяше отговорностите и всяваше такава справедливост, че най-често оставахме без храна вкъщи, защото сме щели да изхвърлим хляб: това било кощунство, сравнимо с глада в Сомалия или с космическо безчестие.

- Справедливостта е сложно нещо – каза баща ми и така се замисли, че заспа върху фотьойла.

Трябва да е прав, щом хърка, помислих си аз и реших сам да сътворя нещо.

Според мен не е справедливо да храниш птиците сутрин, като нашата съседка, а после да изхвърляш боклука от терасата.

Не е справедливо родителите ми да работят по цял ден, а заплатата им да стига за няколко часа.

Не е справедливо мама все да отслабва, а в същото време да става все по-стара.

Не е справедливо съучениците ми да карат автомобили при положение, че не са по-добри от мен в училище. 

Добре, но аз знам само какво не е справедливо, а не какво е. Баща ми обичаше да цитира Спиноза, който и да е той, че определението е отрицание. Ако е прав, като казвам какво не е справедливо, значи дефинирам справедливостта.

Затова реших да напиша, че справедливостта не е зеленчук, който вирее по нашите места. В климат като нашия тя не може да съществува. Както нямаме палми, така и справедливост не може да притежаваме, защото ако случайно изникне, плевелите ще я обсебят с милувките си, ще я прегърнат по такъв начин, че тя ще умре от щастие. Няма от какво друго. Много справедливости са умирали така.

- Това е добро начало – каза баща ми, като спря да хърка и прочете листа. – Но има още.

Това ме насърчи и докато той беше на пазар, добавих към творбата си, че справедливостта е заразителна. Много хора ходят, заразени с нея, но не знаят, че я имат. Само съдът може да те излекува от тази болест, той е болница срещу справедливост. Прокурорите са джипита, като установят, че вече си заразен, пращат те в съда да се излекуваш. Защото справедливостта причинява само болка и страдание. Опасна болест е тя.

Когато занесох есето на госпожата, тя ми каза:

- Ти болен ли си? Какво си написал! Безобразие. Утре родителите ти да дойдат при мен.

- Защо, госпожо? – попитах.

- Това есе за нищо не става. То е провокативно, неясно, безсъдържателно. Ако мислиш по този начин, доникъде няма да стигнеш.

- Какво е есе? – реших, че пак нещо съм объркал съвсем. Аз си мислех, че е нещо като размисъл, мисловно пано, където можеш да кажеш какво мислиш без никой да ти пречи.

- Пиша ти двойка. И до края на срока ще научиш наизуст всички произведения, които преподавам, ако искаш да получиш тройка накрая.

Според мен това не беше справедливо. Но аз съм още ученик, имам да уча.