- Мамка му, полиция! - извика Кайл.
- Свий бързо вляво!
Колата рязко се извъртя и полетя по някаква странична отбивка.
- Какво правиш, бе кретен. Замалко да ни убиеш! - разкрещя се Харолд.
- Право при ченгетата ли искаше да се натресем? - озъби му се шофьорът.
- Момчета, да зарежем колата и да изчезваме. И без това не е наша. - предложи Райли.
- О' кей, прав си. Отбий в оная пресечка и да се омитаме. Всеки да се спасява по единично!
- Давай по-бързо, ченгетата са по петите ни!
Очуканият „Додж" спря в една затънтена, мрачна уличка в покрайнините на Финикс и момчетата се разпръснаха кой където свари. Действията им бяха хаотични и неорганизирани...
Съливан се оказа сам в тъмния парк. Беше около полунощ, но все още топло. Седна на една пейка и се загледа в дърветата. Вниманието му привлече възрастен белобрад човек с шапка. Пред него имаше статив и бои, той рисуваше. Когато се приближи, на светлината на фенера, разпозна странника. Беше ония художник, на чиято изложба ги бяха замъкнали миналата седмица. Щеше да го подмине, без да го заговори, но се загледа в платното му - той не рисуваше това, което бе пред очите му. Нямаше лъчезарната южняшка красота на Аризона, окъпана в лунна светлина. Не - в картината се редяха чужди дървета, някои от които Съливан бе виждал само в учебниците по география. С разноцветни листа - жълти, червени, ярко оранжеви... А пейзажът - мъглив, но не нощен. И ако се загледаш, ама много внимателно, можеш да видиш бледия силует на красива жена с посребрени коси...
Художникът се обърна:
- Харесва ли ти? - попита с малко странния си акцент.
Момчето запристъпва смутено от крак на крак и с престорено груб глас отвърна.
- Да, готина е! Имаш голямо въображение... Да ти се намира цигарка?
Белобрадият мълчаливо му подаде луксозна табакера. Спомни си го. Това момче му бе направило впечатление и на изложбата - от не особено елитно училище в един от малкото бедняшки квартали на Финикс. И въпреки гаменската походка, дългата руса коса, сплетена на расти и развлечените дрехи, в него имаше нещо различно... Може би очите му - дълбоко прикрита мечтателност и меланхолия извираше от тях, когато разглеждаше живописните му платна. Другите хлапета бяха на изложбата някак по задължение и това си личеше.
- Знаеш ли, в моята страна сега е ранна есен. - рече старецът, като запали една.
- Да, във... - опита се да си спомни името.
- България - помогна му Ангелов.
- В България. Но как я рисуваш, без да я виждаш?
- Винаги я виждам, но не с очите си...
- А жената? - Съливан всмука дълбоко от цигарата.
- О-о, значи я забеляза. Повечето хора не я различават сред пейзажа, а тя е основния елемент.
- Красива е! - тихо каза момчето.
- Това е съпругата ми. И тя си отиде отдавна, но никога не напусна спомените ми...
Полицейските сирени предизвикаха страх в очите на младежа и художникът го усети.
- Ей тука, зад храстите, има стара порутена барака. Няма да я видят, отдавна не е използваема. - каза той, без да попита нищо.
Съливан се промуши между храстите, които изподраха ръцете му. Почувства се на сигурно място в разбитата постройка, въпреки неуютната обстановка и миризмата. Оттам чу разговора с ченгетата.
- Какво правите в парка?
- Рисувам, има ли някакъв проблем?
- О-о, това е художникът Ангелов. - каза един от полицаите. - Не, няма проблем, господине. Да сте виждали няколко момчета да се мотаят насам. Единият е висок, рус, с расти...
- Не, никой не е минавал оттук.
- Благодаря! Извинете, че Ви притеснихме!
- Какво са направили?
- Обикновени гамени. Напушили се с трева, после решили да разбият павилион за цигари, алкохол и сладки неща. Какво да ти кажа - пишман крадци! Задигнали един разбрицан „Додж", после го зарязали на две пресечки оттук. Писна ми от тия хлапета.
Съливан дълго стоя в бараката, дори след като сирените отдавна бяха отшумели в далечината.
- Хайде, излизай, де. Ченгетата вече си тръгнаха! - подвикна Ангелов.
Момчето сконфузено се изсули през храстите. Вече не забелязваше, че го драскат. Едно по-неприятно усещане неочаквано внесе смут в душата му. Известно време мълчаха, после художникът полушеговито подметна:
- Абе, знам, че от тревата ти се преяжда сладко, ама...
- И ти ли си пушил? - засмя се младежът.
- Е, всеки прави глупости на младини... Лошото е, че някои продължават и в по-зряла възраст...
- Всички от квартала пафкат - аз не съм някой смотаняк...
- А задължително ли е цял живот да прекараш в тоя квартал?
- Е, че къде да ида - в колеж ли? - с лека ирония отвърна Съливан.
- И к'во му е на колежа? - влезе в неговата „стилистика" художникът.
- Много кинти... И май е кофти, де да знам...
- Има и стипендии. Можеш да работиш, докато учиш...
Русокосият се разсмя:
- Стипендии, стига бе! Аз да не съм не'къв скапан гений!
- Кое ти върви в училище?
Тийнейджърът се почеса по главата.
- Абе, май литературата, ама...
- Ами заложи на това.
- Да, бе! Искат да пиша есе на тема „Америка през моите очи". Знаеш ли какво е Америка в моите очи? - изведнъж се оживи младежът - моят скапан квартал, проститутките, травеститите, мексиканските наркодилъри...
- Преди да замина и България не беше кой знае какво в моите очи, да ти кажа честно. А сега... - старецът погледна замислено картината.
- Всяка вечер ли рисуваш тук? - полюбопитства русокосият.
- Не, някой път ходя при музея. Но апартаментът ми е наблизо - той посочи един тъмен прозорец в близката жилищна постройка. - Някой път, ако решиш, може да ми дойдеш на гости.
***
Съливан се прибра у дома. Последва бурен скандал с баща му - нищо необичайно. После легна в леглото, но дълго не можа да заспи. В ушите още свистяха полицейските сирени и странният глас на стареца. Стана и започна да пише: „Родината е онова невидимо присъствие, което усещаме дори през хиляди километри разстояние - като етюд от картина или стар, мелодичен рефрен. И макар че понякога реалността..."
След два дена някой позвъни в апартамента на Ангелов. Старецът се зарадва като видя Съливан.
- Да ти се намира нещо на Селинджър?
- Да, влез, седни, сега ще потърся.
Младежът се настани на дивана и се загледа в огромната библиотека. Имаше автори, за които дори не беше чувал.
- А какво стана с есето за Америка? - попита художникът, като му подаваше „Спасителят в ръжта"
- А-а, имам пет и половина - с престорена небрежност отвърна младежът. В ръцете си мачкаше тънка, зелена тетрадка. - Учителката смята, че трябва да поработя над стила си.
- Това ли е съчинението? -възрастният мъж посочи тетрадката. - Може ли да го видя?
Тийнейджърът мълчаливо му я подаде. Докато Ангелов четеше задълбочено и отвреме-навреме подчертаваше нещо, малкият му хвърляше погледи крадешком.
- Е, какво, става ли? - подметна, когато художникът най-после вдигна очи от листа.
- Мамка му! Наистина можеш да пишеш! - бе краткият коментар.
- Аз и друг път съм получавал горе-долу добри оценки по литература, - малко срамежливо рече момчето - но никога не ми бяха писали такава рецензия под есето.
Събеседникът му отново погледна тетрадката, най-отдолу, с червен химикал се мъдреше едно: „Определено имаш талант! Ако поработиш върху стила си, можеш да постигнеш много!"
- Страхотно! - старецът го потупа по рамото - Стилът се развива с годините и опита, но таланта е нещо, дето или го имаш, или го нямаш. Родителите ти сигурно много са се зарадвали.
- А, те нямаха време да го прочетат - малкият сведе глава - Само баща ми промърмори нещо в смисъл, че по би се радвал, ако имах шестица по математика.
Ангелов разбра... Книгата можеше да се вземе и от библиотека. Хлапето просто искаше някой да прочете есето му...
***
Започнаха да се срещат често, художникът му даваше книги и му препоръчваше автори. Говореха си за изкуство и литература, понякога спореха. Постепенно младежът отбеляза сериозен напредък в обучението си, особено по този предмет. Успехите му го мотивираха, той все по-рядко „движеше" с момчетата от квартала и четеше до късно през нощта. Понякога, много рядко, старецът сядаше на канапето и му разказваше за България. Американецът слушаше с интерес. Веднъж не издържа и попита:
- Защо си я напуснал, щом е толкова хубаво там?
- Ще ти дам една книга да прочетеш за периода на прехода в бившия соцлагер.
- Аз четох ... вчера в библиотеката. - малко сконфузено додаде Съливан. - Но не това ме интересува. Искам да знам ти защо си тръгна.
Старецът се замисли, после започна:
- В една мъглива есенна вечер, тръгнах да скитам по прашен и пуст булевард в родния ми град. Не ми се прибираше в къщи. Цял ден бях обикалял - сутринта по безсмислени интервюта за работа. Следобеда по галерии с надеждата да продам някоя картина... Нищо... Знаех, че Вероника /жена ми/, няма да ме попита дали съм успял... И това беше дори още по-тъжно - тя вече бе изгубила надежда. Лутайки се, минах покрай един оказион и я видях вътре... Жена ми залагаше брачната си халка, за да плати градината на детето... Не й се разсърдих, но мисля, че тогава реших.
Настъпи неловко мълчание.
- Успяхте ли да я откупите?
- Не. После дойдохме в Америка, намерих работа като мияч на чинии, но бях доволен. Въпреки висшето си образование, в България не успях дори това. Лека-полека започнахме да стъпваме на краката си. След време продадох някоя и друга картина... Започнаха да се търсят. В един момент имахме пари и аз й купих много красиви пръстени... Но заложената брачна халка винаги се забождаше в съзнанието ми, като карфица...и човъркаше... Не знам защо ти разказвам всичко това...
Съливан се бе замислил, нещо топло и горещо го опари по ръката... Май беше сълза... Той сконфузено се извърна и се загледа през прозореца.
- Живеехме добре, но жена ми много тъгуваше по България... Така и не можа да я забрави... Все ме молеше да й нарисувам родната есен, а аз сякаш не можех. Винаги, когато се опитвах да си спомня страната си, виждах само онзи тъжен, пуст булевард и проклетия оказион... Преди три години Вероника почина. После дъщеря ми замина за Франция. - завърши разказа стареца. Очите му бяха някак далечни.
***
На следващата вечер младежът дълго звъня на вратата, но никой не му отвори. Той се притесни и започна силно да блъска по вратата.
- Какво става тук? - от съседния апартамент се подаде сърдита, сънена съседка.
- Къде е господин Ангелов? Никой не ми отваря, да не се е случило нещо с него?
- Тази сутрин замина.
- Как, къде?
- Откъде да знам, събра си куфарите и замина. Мисля, че се е върнал в родната си страна - как се казваше, а-а..?
- България - помогна й младежът.
- Да, там.
- Значи най-после й е простил... - като насън прошепна младежът.
- Какво е простил? На кого? - заинтригува се възрастната клюкарка.
- На страната си,... за пустия булевард... и оказиона...
- Абе ти да не си се надрусал! - и тя сърдито тръшна вратата.
След малко пак се показа:
- Ти ли си Мартин Съливан?
- Да.
- Остави нещо за теб - подаде му тънък, жълт пакет.
В него беше картината, която го видя да рисува в парка. Също и една книга на известен български писател, преведена на английски... Телефонът му звънна и шлифован женски глас му съобщи, че е приет в колеж...
Съливан бавно отиде в парка и дълго стоя на пейката, на която за първи път бе разговарял с художника... Полицейските сирени вече не го плашеха, той се опитваше да види есенната гора от картината на Ангелов...
© Мирослава Негрова Todos los derechos reservados