Толкова... Толкова много болка...Навсякъде...
Сякаш нищо друго не съществува - освен болка, тъга, мрак...
Ето, отново съм сама... Всичко е толкова тихо, сякаш светът е в ласките на Смъртта... Мрачно е, но не небето... А вътре в мен... Чувствам се толкова странно, сякаш нямам душа. Сякаш съм кукла на батерии - кукла, която предварително са я програмирали. Но не... Не съм и кукла. Куклите не плачат... Куклите не чувстват. А в мен царува болката, задушава ме и не ми дава покой, дори за миг... Сълзите не спират да текат... Сякаш... Не знам и аз. Ако ги събирах, можех да се удавя в тях... Господи, кажи ми, защо не мога да съм поне за миг щастлива? Защо не мога поне за миг да се усмихна истински, а не през сълзи? Защо, Господи? Какъв грях сторих, че така ме наказваш? Веднъж някой ми беше казал, че съм родена да бъда обичана... Настани се в сърцето ми и го завладя... Но защо не се чувствам обичана, а се чувствам мъртва? Защо имам чувството, че всяка една негова дума е фалшива? Защо?... Нима това е да си обичана? Да те боли всеки час, всеки миг... Да те боли, дори когато отпиваш поредната си глътка въздух... Това ли е обичта? Това ли е любовта, за която всички говорят, че е така хубава, така нежна... Нима любовта е това да виждаш как слънцето грее, но да не чувстваш топлината му, да пеят птиците, но да не чуваш приказните им песни... Да виждаш само тъга и мрак навсякъде. Да седиш на някой камък край реката, да гледаш как над теб небето става тъмно, страховито. Вятър ураганен да духа и да разпилява косите ти, но ти дори и не го усещаш. Да протягаш ледените си ръце нагоре към мълниите, които разсичат струпалите се облаци... Докога? Докога ще чувствам само това?... На предела на силите съм си вече, усещам как бавно умирам, но дали не съм вече мъртва? Дали всичката таз болка не е начало на щастието? Дали това не е някакво изпитание на живота? Не зная... Не знам дори дали има някъде и отговори на въпросите ми...