Толкова... Толкова много болка...Навсякъде...
Сякаш нищо друго не съществува - освен болка, тъга, мрак...
Ето, отново съм сама... Всичко е толкова тихо, сякаш светът е в ласките на Смъртта... Мрачно е, но не небето... А вътре в мен... Чувствам се толкова странно, сякаш нямам душа. Сякаш съм кукла на батерии - кукла, която предварително са я програмирали. Но не... Не съм и кукла. Куклите не плачат... Куклите не чувстват. А в мен царува болката, задушава ме и не ми дава покой, дори за миг... Сълзите не спират да текат... Сякаш... Не знам и аз. Ако ги събирах, можех да се удавя в тях... Господи, кажи ми, защо не мога да съм поне за миг щастлива? Защо не мога поне за миг да се усмихна истински, а не през сълзи? Защо, Господи? Какъв грях сторих, че така ме наказваш? Веднъж някой ми беше казал, че съм родена да бъда обичана... Настани се в сърцето ми и го завладя... Но защо не се чувствам обичана, а се чувствам мъртва? Защо имам чувството, че всяка една негова дума е фалшива? Защо?... Нима т ...