Фелисия бе красива. Буйната й грива се развяваше под нежния полъх на южния вятър. Опашката й придаваше неземна фееричност. Денят започваше, а  Фелисия  бе неспокойна, какво ли щеше да се случи днес? Тя вдигна глава и погледна към небето, сякаш го умоляваше да бъде все така синьо и галещо. Големите й влажни очи попиваха простора и слънцето се отразяваше в тях. Наведе глава и започна бавно да отскубва стръкчета трева.

     Изведнъж тя почувства, че мигът наближава. Остра болка разряза като с нож утробата й. Фелисия напрегна тялото си, всяка фибра от него очакваше този миг. Краката й потрепераха, огънаха се и тя полегна на меката трева. Болката се усилваше. Нямаше никой наоколо. Само слънцето не спираше да я гали с топлите си, нежни лъчи, сякаш й даваше сили за предстоящото божествено изпитание. Тя събра всичките си сили и се напрегна, тялото й се разтвори и малкото пое първата си глътка въздух. Фелисия погледна към него, то лежеше на меката трева, толкова мъничко, безпомощно и мокро. Обзе я топла нежност. Чудото се бе случило, тя бе станала майка. Вече не беше сама. Бяха две, тя и дъщеричката й. Щеше да я научи на толкова много неща. Щеше да я научи да бъде свободна, независима, да се пази от хората, които дебнеха, за да я покорят и направят робиня. Фелисия бавно се изправи и зацелува нежно крехкото телце. Очите й се взираха с  любов в малкото създание. То усети майчината ласка и заклати телцето си в опит да се изправи на крехките си нозе. Изведнъж небето помръкна, слънцето се скри уплашено зад един облак. Фелисия усети въжето около шията си, което се стягаше в безмилостна прегръдка. Не можеше да диша, задушаваше се. Тя  с ужас видя ръцете, които отнасят детето й. Чу мъжки смях и говор – щяха да получат много пари за тази бяла красота.

    От години дивата кобила се изплъзваше умело от ръцете на ловците на коне.

    Фелисия разбра – всичко свърши, бяха я заловили.

tanelia

6 март 2010