Ванката спеше спокойно – колкото може да е спокоен сънят в съботната утрин. Жегата напичаше, задухата натежаваше, потта беше превърнала дивана под него в малко блато.
Обаче – спеше. Събота – така очакваният почивен ден. Пет дена тичаше по поръчки, оправяше бани, сменяше тръби и водомери, запушваше фуги и отпушваше канализации…
Така че – в събота почиваше. В неделя нямаше как – трябваше да излиза на лов. Бизнес е това – водомайсторите намаляваха, но пишман оправчиите бързаха да ги изпреварят и им създадат допълнителни тегоби на следващия ден…
Спеше, но усещаше – нещо смътно, мрачно, убийствено се носи наоколо му. И не беше в съня – отдавна беше привикнал към стрясканията от кошмари или гласа на жена си.
Която и този път се намеси.
Разтресе го:
- Иване, как може да спиш на тоя шум? Ставай!
Обикновено за клеmачите му трябваха кранове, но познатият от десет години глас ги измести. Отвори очи. И пътем – ушите.
Навън пак гърмеше нещо… Условно наречено музика.
Ванката включи. Махалата, или ка ...