Светът отдавна е осведомен, че мразя да ходя на риба.

     Затова отидох. Човек трябва да върши нещата, които ненавижда, за да опознае себе си. Това е предизвикателство. Трябва да въстанеш срещу себе си, та да се примириш със своето несъвършенство.

     – Ще видиш колко е хубаво! – възкликна приятелят ми, докато ме друсаше в стария си джип към реките на тази местност, незнайно защо наречена Галушка.

     Бях в свирепо настроение, защото ми престоеше битка със самия мене си, сетих се за Радичков и стиснах със зъби.

     – Зъб ли те боли? – продължаваше да се опитва да вдига настроението ми този човек, с когото съдбата ни свърза през последните двайсет години. Той беше отвратителен пияница, когато пиеше. През останалото време беше още по-отвратително трезвен. Всички го молеха да пие повече.

     – Искаш ли да изпиеш едно питие? – попитах го, за да спра въодушевлението му. На него не му пукаше дали ме боли зъб, но вероятно съзнаваше, че съм въстнал срещу себе си и бих предпочел да избия един или два негови зъба, за да се смиря и да кротна.

     – С удоволствие! – гракна той като ранена птица, която очаква да бъде излекувана от минаващ наблизо рис. – Обаче вече съм почти пиян.

     Да, джипът се движеше съвсем неубедително и отвреме-навреме влизахме в канавките; после с мъка излизахме оттам. Това не ми правеше впечатление. Трудните пътища са по-верни.

     Кой знае кога се е напил. А може и да лъже. Той обичаше да лъже и нямаше никакво уважение към лъжата. Лъжеше ей така, за спорта, както и за собствено самочувствие. Просто му доставяше удоволствие да вижда, че лъжите му хващат декиш.

     – Накъде сме тръгнали? – попитах го, за да го дразня.

     – Естествено – отговори и ми показа един от своите зъби, които вероятно трябваше да избия. – А ти защо не отидеш на зъболекар?

     Смислен разговор. Не знаем точно къде сме тръгнали, аз съм свиреп, а тоя до мене не знае дали е пиян, защото няма представа за трезвеността като проявление на човешката природа.

     И ето точно пред нас, край пътя, едно младо момиче седи на дънер и плаче. Облечено с нещо като народна носия, до нея – кофа с вода. Седи, завряла глава между ръцете си и не иска помощ, не се оглежда, само реве.

     – Спри! – наредих на пияницата.

     – Да спра автомобила казваш! – съобщи ми той своето гениално уточнение и удари спирачката. Автомобилът беше спрян, а той използва момента, за да извади от жабкката малка бутилчица, която не беше пълна с одеколон. Надигна я и отпи голяма глътка. След това установи: – До гората седи момиче. Облечена е странно. Виждаш ли?

     Той винаги установяваше очевидното с такава съвършена убедителност, че човек винаги желаеше да го млатне с нещо по главата, за да спре да се задълбочава толкова. Тази работа беше я свършил Всевишния, така че нямаше особен смисъл да се коригира неговата прецизност: когато са трезви, боговеге вършат делата си смъртоносно точно.

     Слязох от колата и се доближих. Девойчето дори не ме погледна.

     В кофата нещо се движеше. Беше пълна с вода, а вътре шаваха пет-шест рибки, хубави, живи, будни. Тъкмо се опитах да я заговоря, когато чух гласа на приятеля си:

     – Какво правиш тука, моме? От дискотека ли идеш в девет сутринта? С тая кофа според мен си тръгнала дрехи да переш в реката...

     Тя обърса очите си и повдигна поглед. Погледът ѝ беше мътен.

     – Продавам риба – каза. – Искате ли да купите? Хубава риба е, съвсем прясна.

     – Ние сме тръгнали на риболов – уведомих я и отново се ядосах на себе си. – Не искаме да купуваме рибата, а да я ловим.

     Не каза нищо. Пак наведе главата си и загледа земята.

     – Обаче аз съм забравил въдиците! – весело съобщи приятелят ми, който си беше същият вече двайсет години, напълно същият: обичаше да забравя всичко, което бе съществено. – Така че няма как да хванем риба.

     И защо бяхме тръгнали тогава към реката? Въпросите, които нямат отговор, са или безсмислени, или гениални. Този не беше гениален.

     – Аз ще ги купя – казах. Съжалих момичето, но повече себе си. Целият свят отдавна знае, че не обичам риболова. Ето, удаде ми се случай да избегна опровержението на този факт, както и да отложа титаничният сблъсък със своя нрав и характер. Няколко рибки ще купя и така ще прескоча баталния изход от нашия воаяж. Попитах: – Колко струват всичките риби в кофата?

     Съобщи ми цената и аз платих. Очите на пияницата бяха впити в младата плът на момичето, той не гледаше сделката помежду ни, нито начина, по който тя внимателно прибра парите в пазвата си, само жадно облизваше с поглед красивите извивки на шията и на нежните ѝ колене. Без да променя обекта на съзерцанието си, той рече машинално:

     – Ще те закарам. Имам хубави места край реката.

     Най-сетне тя се поусмихна.

     – Благодаря, аз също имам хубави места край реката. Там живея.

     Обърнахме джипа и в огледалото за обратно виждане шофьорът наблюдаваше как младата жена се скриваше в гората без да се обръща – уверена, спокойна, достойна някак. Мина ми през ума, че вероятно това е самата Галушка и местността е кръстена на нея.

     – Тюх да му се не види! – Той удари с длани кормилото. – Ни риба хванахме, нито русалка. Днеска не ми е ден. Сигурно защото те взех със себе си.

     Не е вярно, щях да му кажа, ако имаше смисъл. Днес спасихме една русалка и цялата планета, която понякога въстава срещу себе си. Като мен.