Резиденцията на Чакърови бе извън града, разположена насред гъста борова гора. Отпред имаше прелестен парк с множество цъфтящи през всички сезони храсти. А задният двор водеше към езеро със смарагдовозелени, прозрачни и спокойни води.
Къщата бе с размерите на имение на благородници. Към нея водеше широка и дълга алея, виеща се между акациеви и липови дървета на по няколко десетилетия.
Когато най-после стигнах до парадния вход, се наложи да чакам почти час, за да ми отворят. И тогава стана интересно.
Господарката на дома бе строила целия обслужващ персонал и раздаваше заповеди относно предстоящия вечерен прием. Двадесет души стояха изпънати като струни и се опитваха да преглъщат възможно най-тихо. Като че се бояха да не бъдат смъмрени заради единствения си недостатък, а именно-че са просто човеци, а не безотказни машини.
Емилия Чакърова беше ниска и леко закръглена дама с къси, прекрасно оформени, кестеняви къдрици. Но първото нещо, което ме впечатли у нея бе погледът, с който ме стрелн ...