Не забелязвах другите клиенти. Имаше ли всъщност други? Може и да е имало, но в онзи момент се чувствах като в капсула. От онези, които са пълни с вода, със звезди и две фигурки на мъж и жена. Дишах под водата. Белите ми дробове се бяха видоизменили на хриле. Той прехвърли косата ми напред и ме вдиша. Притворих очи и се извих. Музиката я чувах като през стъкло. Стелеше се бавна и спокойна, точно като ръцете му по мен. Лъчи от лилава и синя светлина се кръстосваха пред полу-голото тяло на момичето. Успокоена главата ми лежеше на гърдите му, отварях очи и започнах да виждам по друг начин, и бара, и сервитьорката и цялата обстановка. Всичко постепенно се беше изменило, придобивайки сладко упойващ вид. Изместила се беше и пошлостта в израза на движенията срещу нас, отстъпвайки място на  удоволствието от изкуството. Сложността, гъвкавостта, с която жената прелиташе около пилона и се мяташе като котка от върха надолу, въртейки се около оста му – това приличаше на сложна акробатика като тъждество на възможностите и красотата на женското тяло.

- Добре ли си? – Топлия му глас се обви около мен, заедно с ръцете му.

- Гмуркам се на дълбоко. – казах, докато се размърдвах и в същото време ми залютя от дима идващ от съседна маса. Вече като че ли не бях с хриле. Трябваше да дишам с дробовете си.

- Под вода ли? – го чух да ме пита.

- Не, в тялото ти.

Той ме целуна по бузата, измърка, после ме хвана за ръката и стана.

- Ела, искам да ти покажа нещо. Не съм идвал много отдавна, надявам се, че още са там.

- Кой и къде? – едва не извиках. Честно казано не обичах такива изненади. Беше ми хубаво да си лежа върху него.

- Ще ти покажа. Не е страшно. Само не се вълнувай прекалено. Тук всички чуват мислите ни.

Настръхнах. Само това ми липсваше. Тръгнах бавно след него. Дори не исках да подозирам къде ме води. Не вярвах изобщо, че има такъв бар в града. Сънищата ми изплуваха един след друг, но бях будна. Минахме през бара, където бармана с папионка му кимна, а две сервитьорки ни се усмихнаха. Виждах ги за първи път и странно или не, но аз не чувах мислите им.  През погледа ми преминаваха стени със странни мозайки, а след това се озовахме в голяма зала. Отляво плачеха няколко статуи на женски богини. Между тях познах Афродита, Нике и Диана. От очите им извираше вода и се стичаше по телата им. Те бяха седнали в градина с цветя, косите им се обливаха в луминисцентна светлина. Водата се събираше в декоративно езеро с водни лилии, а после се стичаше надолу към дълъг лабиринт. Същия поток се виеше като змиорка през светещи в синьо и лилави камъни. Видях на стените рисунки на тъжни, учудени, ядосани, глупави, усмихнати и всякакви лица. Умът и гласът ми съвсем се бяха загубили, когато Росен се обърна и каза, че сега ще тръгнем към лабиринта и, че не трябва да се страхувам.

- Затвори очи. – каза – След малко всичко, което ще видиш и чуеш ще е плод на твоето въображение и никога повече няма да го почувстваш по същия начин.

От тези думи и косата ми настръхна. Все пак затворих очи. Голяма работа, ако ми е писано да умра сега, нека поне да е от удоволствие – си казах. Направих няколко крачки и се блъснах в него.

- Чакай. – прошепна близо до лицето ми. Стоях като препарирана и отново ми се стори, че съм с хриле.Бях под вода. Мъжът прокарваше пръсти в косата ми, шептеше нещо странно, като в ритуал. Миришеше на мокро овощно дръвче. По дъха му усещах, че се движи по овала на лицето ми. Исках да отворя очи, но те сякаш бяха превързани, а на тяхно място всичките ми други сетива се бяха изострили. През тялото ми премина вълна.  После още една. Почувствах дори и най- леките вибрации. Отгоре шума на колите бумтеше. Водата танцуваше покрай краката ни. Долавях трептенията на тялото му. Трептения на мъж, който иска да ме целуне и да засвири на мен, но преди това да изпъне шесте ми  струни, да ги настрои така, че да засвирят най-влудяващата музика. Имаш мирис на сено. Чувах го. Прихващах музиката на мислите му. Приемах ги, като антена – "Искам да се завия с теб и да спя като мечок цяла зима." Тресях се като лист. Той плъзгаше пръсти по раменете ми, докато аз ту се отпусках, ту се свивах, зашеметена от невидимото му присъствие. Галеше ме. В началото само изучаваше извивките ми. След това пожела да им се насити. Аз чувах първичните му желания. Той моите, но не бързаше. Усетих, да ме захапва за устните. Пръстите му се впиваха в мен. Настойчиво. Бавно. Диво. Не издържах. Хванах го за тениската и го издърпах. Тялото му се залепи за мен. Беше влажно и топло. Две тела се отляха в едно и вече нямаха отделни мисли. А само една. Глад! Вкусих го бавно. Толкова бавно, че имах чувството, че рекичката покрай нас забави ход; колите над нас намалиха скорост; Диана изстреля на забавен кадър стрелата си, а Росен вдигна ръка зад гърба ми за да я улови. 

Събудих се след секунди. Бях като вдигнала температура. Устните ми бяха мокри и нахапани. А той ме гледаше настръхнал. Цветът на очите му, да. Сега забелязах. Не бяха в същия цвят. Побъркваха ме. 

- Аз не те познавам. – казах задъхано. – Същия мъж от парка ли си? Онзи, който тичаше с мен под дъжда?

- Ако ти кажа, че съм, ще ми повярваш ли?

Погледнах го пак. Беше по-хубав от тогава. И с тези лунички, не можех да спра да го искам. Но приказвах друго. Но приказвах извън норматива си.

- Не. Няма да ти повярвам. Колко е часа? – започнах да се оглеждам като дезориентирана. - Трябва много бързо да си тръгна. – изстрелвах едно след друго, търсейки изхода на тунела. - Имам да пиша реферат.– извиках - Трябва да изведа кучето. Не искам нищо повече да знам. Не си спомням дали изключих печката. Къде е изхода? Веднага ме изведи от тук. – извиках на две крачки от него.

Той стоеше като канара и ме гледаше напрегнато. Пусна стрелата от дланта си и тя цопна във водата.

- Ами билетите? – измърмори.

- Какво каза? – не можех да повярвам на ушите си. - Какви ги дрънкаш? Искам да изляза от хипнозата. Страх ме е.

- Ела да те прегърна. Цялата трепериш. Страх те е да бъдеш свободна. – каза, а след това се озовах в прегръдките му.

- Грешиш. – прошепнах до ухото му. – Не ме е страх, повече от теб.

Целувката му ме залепи на стената. Отсреща ме гледаше някаква праисторическа рисунка. Почувствах се като дивачка. Дивачката искаше  да беснее, но аз не я пусках, защото ме беше страх да не го нарани с лудостта си. А той я желаеше. Не мен. Нея. 

После се оказахме на улицата. Беше се стъмнило и вече не валеше. Поток от хора се вливаше в читалището. Ние бяхме част от този поток. Ръката му беше топла, думите все така упойващи и само хладнината лазеше по и без това настръхналата ми кожа. Нямах никакви мисли. Не му вярвах, но вървях до него, като част от подредбата на природата. Тя ме беше търкулнала също като камъче, на същото място и по същото време, където беше той. Той просто се спъна в мен и ме вдигна. Сега не можех да изляза от джоба му.

следва