Ръцете му се бяха сковали от студ. 

- Студено ли ти е? – го попитах

- Не, не ми е студено. – отвърна, разкривайки бялата си усмивка  – Просто съм гладен като вълк. Не ти ли остана още един сандвич?

Продължение 2-ра част

- Защо се смееш? – попита ме мъжът, а на мен за малко да ми излязат и сълзи.

- Защото изведнъж забравих коя година сме.

- 2019 - та, 30 - ти март. – отговори той.

Изглеждаше ми доста обезпокоен в този момент. Донякъде го разбирах. Беше гладен, а не се познавахме. Трябваше да проговоря веднага, за да не ме заподозре и в друга нередност. Тогава видях афиша залепен зад гърба му и реших да отвлека вниманието от себе си.

- Виж, тази вечер има театър!

Той се обърна и докато четеше надписа на плаката, забелязах красивия му профил и няколко влажни лунички на носа.

- Апетит за его. – прочете заглавието на глас. – Искаш ли да взема билети? Само след два часа е. 

Гледаше ме настоятелно. Не съм си представяла да ходя на подобно място с клин и потник, да не говоря за прическата, при това с непознат.

- Ами, не знам. Малко съм мокра. – измърморих, невярвайки на глупостта си.

- Нищо, ще идем в някое кафе да се стоплим. И аз съм вир вода. 

- Едва ли са останали билети. 

- Сега ще проверим. – още не го беше казал докрай и се шмугна в читалището.

Колко смешно изглеждам! – си мислех. Не беше ли по-добре да си тръгна още сега, този човек може да е всякакъв; възможно е да събира органи от такива здравенячки като мен и да ги продава в чужбина. Вратата изскърца.

- Останали са места само на първи ред. – показа се той с два билета в ръка и направо изтръпнах. – Само, че от там се вижда като под лупа. – продължи да говори - Разбрах се с касиерката, колелото ще го приберем вътре.

- Аз, ама ти сериозно ли? – обелих очи невярващо, повече на себе си, отколкото на него, а в същото време той измъкваше колелото от ръцете ми

Направо се паникьосах, а като стане така започвам да говоря каквото ми падне. Затова мъжете странят от мен.

- Ти да не си някой сериен изнасилвач? – казах на големия му мокър гръб.

- Не, сериен сваляч съм. – обърна се през рамо - Шегувам се. – сега се връщам.

Показах се на стълбите да ме навали още малко. Дъждът беше намалял и сега ръмеше. Затворих очи. Корема ми се беше свил като след олимпиада по лека атлетика. Може би имах нужда от упойка. Сега сигурно щеше да ме покани на кафе, аз щях да се съглася, той щеше да се опита да извади най-доброто от себе си, като ми приказва врели-некипели за живота, опаковани в неговия опит, аз щях да го гледам, да го слушам, но нямаше да го чувам…

- Хайде, тръгваме ли?

Отворих очи. Беше толкова хубав под росата, с този сериозен поглед, с мократа коса, дори жълтата му тениска с надпис вече не ми изглеждаше смешна, а някак слънчева и доверчива.

- Да тръгваме. – отговорих.

След малко вече притичвах пред него,  прескачайки локвите.

- Няма ли да ме питаш как се казвам? – чух го зад себе си.

- Не няма да те питам. – отвърнах сърдито.

- Тогава може ли ти да ми измислиш име?

Той се беше спрял и усещах, че ме наблюдава. Аз се обърнах и се вгледах в лицето му. Чудех се, кое би му отивало най-много. Леле, това е налудничаво! Защо този непознат мъж трябва да ме натоварва с такава тежка отговорност? Явор, Калин, Борис, Симеон...

- Росен! – извиках.

Видях в ъгълчетата на устните му извивки. Приличаха на усмивка в зародиш.

- Харесва ли ти - Росен?

- Добре, може. – съгласи се и се усмихна. – А ти как се казваш?

- Аз… - замълчах. Как да му кажа, че се казвам? Налагаше ли се всъщност? Не си харесвах името. Вероятно очакваше да го излъжа много добре. Или да му кажа истината. Нямах такова желание в този момент.

- После ще ти кажа. — му отговорих.

Имах предвид после, като го омагьосам. 

- На едно уиски? 

Това сериозно ли го каза? Едва не прихнах да се смея. Сигурно се надяваше и кръвната група да си разкрия, като ме напие. Тъкмо можеше да му помогне по медицинските въпроси с органите. А положителна ми е. Няма страшно, много я имат – вървежна е.

- В случая и чай е достатъчно. – измърморих си под носа, за да не ме чуе.

Вървеше до мен рамо до рамо, говореше ми нещо мило, усещах топлината му как излиза като омара от него и се приближава към мен. Нямах представа къде точно отиваме, а и това тогава въобще не ме интересуваше. Той имаше вид на достатъчно пораснал и разумен и всички тия дрънканици за похищения, бяха само в тренираното ми въображение. Колите по булеварда се стичаха една след друга, а ние чакахме да пресечем на светофара. Шосето лъскаше измито и като се навеждах да се огледам в някоя локва и да си оправя косата, оттам ме гледаше висока сърдита блондинка, без червило и с коса на клечки. Най-добре да не се виждах в този момент. Опитах се да се усмихна на името на актрисата, за която ми разказваше Росен. Дори не бях я чувала. Мисля, че каза, че я гледал в някакъв комедиен сериал, но тази постановката всъщност била драма. После спомена за специален бар. Не исках да задавам тъпи въпроси, важното беше някъде да сме заедно. Наоколо пролетта вдигаше воалите на прелестите си. Дъждът почти спря, но още валяха чадъри. Ние се разминавахме се с хора в шлифери, баби с черни обувки и бежови чорапогащници, небето започна да се прояснява под купчина опушени облаци. Синьото се развиделяваше над главите ни, но аз вече измръзвах от студ. Най-после стигнахме до някакъв бар. На вратата имаше костюмирана охрана, която ни поиска личните карти и мен това много ме изненада, но бръкнах в раницата и я извадих. Секунди след това с Росен стояхме на едно сепаре, а във четирите ъгъла на залата танцуваха стриптийзьорки по пилоните. Масата беше много ниска. От вълнение, или може би от студа, колената ми, които опираха в ниската масичка потреперваха. Страхувах се да не обърна сервираните чай и натурален сок. Учудих се, че ме докара на това място, а не си поръча алкохол. Разбърквах чая и оглеждах обстановката. Тия момичета изобщо не можеха да танцуват като хората. А и бельото им не ми хареса. Росен изглежда беше на друго мнение, но все пак се държеше достатъчно уважително, за да не си помисля че съм изгубена на това място. Съблякох си якето и си изтръсках косата за последен път.

- Наздраве! – поднесе чашата си със сок към мен.

- Наздраве! –  вдигнах чашата с чай.

- Сигурна ли си, че не искаш нещо друго за пиене? – Погледна ме над ръба на чашата си.

"Чак ме замисли. Искам да те целуна. Може ли? "

- Не, не искам. Нали, ще ходим на театър после? - отговорих.

Той взе едно меню и започна да го разгръща, така сякаш не ми вярва много. 

- Има водка, уиски, вино, текила, кажи какво ти се пие?

- Чая ми стига. – чак потреперах от лъжата си. – Поръчай си ти, тениската ти е много мокра, ще ти помогне да се загрееш.

Той ме стрелна малко странно. Нямам представа какво си помисли, но остави менюто на масата, хвана нежно ръката ми и каза, че е ледена. После взе и другата ми ръка и ги скри в своите. Започна да ги топли с устни, а аз за малко да ритна масата. Отпусни се, отпусни се – ми говореше. Чувствах се като кобила, която всеки момент ще обърне малката масичка. Чинийката върху чашата ми с чай започна да дрънка като камбанка.

- Ела. – придърпа ме към себе си и аз се сгуших в ръцете му. Почувствах сякаш духа ми заплува в неговия, а всъщност беше топлината, която бавно се промъкваше в нас. Долавях топлия дъх в косата си, чувах как бие сърцето му. Не трябва ли да говоря сега? Не трябва ли да те питам защо ме докара точно тук? Не трябва ли да разказвам какво работя, колко пари вадя, имам ли приятел, в кой квартал живея и не на последно място, как всъщност се казвам?

- Не. Не. Не трябва нищо – шептеше в косата ми, а след това аз се питах,  дали съм казвала всичко  това на глас.

- Тихо. – говореше той, а стриптийзьорката насреща ни не спираше да се извива като нимфа, която сякаш беше открила в тялото на пилона, тялото на своя Посейдон.

Следва