Глава 5 В навечерието на празника

Следващият ден започна изключително динамично. Когато алармата на будилника звънна, Джоуи я изключи и мигновено се изправи. Беше спал едва няколко часа и поради тази причина сега главата му тежеше като камък. След като си изми зъбите и освежи лицето си в банята, той нахлузи най-тънките си дънки и облече една светлосиня на цвят тениска. Беше се отказал от по-официалните си тоалети. Така или иначе робата скриваше всичко останало. Хвърли новозакупените учебни пособия в куфара си заедно с някои записки по първия урок, които си беше направил вечерта, след което го грабна и с бързи крачки се отправи към входната врата. Часът бе едва шест и половина, така че Беатрис и близнаците все още спяха. Джоуи влезе в спалнята и целуна жена си по челото, след което направи същото и с децата. После прекрачи прага на дома им и се устреми към своя първи работен ден като истински преподавател. Успя да стигне около пет минути преди началото на приветствения ритуал. Нахлузи робата си непосредствено пред училищните порти, след което премина през тях, устремявайки се към Дванадесетте, за да заеме своето място до тях. Когато стигна, те го поздравиха с кимване на глава, но никой не обели и дума. Ритуалът започна, като след неговото приключване всички се отправиха към вътрешността на сградата. Стигайки до втория етаж, Джоуи се откъсна от групата на обучителите и пое сам по коридора на първо крило. Когато прекрачи прага на класната си стая, завари в нея тринадесет деца, наредени прави зад чиновете. Той ги поздрави, а те от своя страна му отвърнаха със същото, след което в пълен синхрон заеха местата си. Джоуи огледа лицата им. Доколкото можеше да прецени, групата се състоеше от осем до четиринадесет годишни деца: седем момчета и шест момичета.

– Радвам се, че днес ще прекараме целия си ден заедно! – започна той. –  Ще можем да се опознаем, а и да положим във вас основата на математическите знания със съвместни усилия. Въпреки че вчера директорът ме представи на всички, аз искам да ви припомня, че се казвам Джоуи и съм тук, за да бъда ваш учител по всички общообразователни учебни предмети. А сега, кой от вас иска първи да се представи?

Не последва никаква реакция. Децата стояха като замръзнали по местата си.

– Няма ли някой желаещ? – направи втори опит Джоуи.

В обстановката обаче нищо не се промени. След още минута на неловка тишина Джоуи отвори куфара си, който беше оставил върху разположено до черната дъска бюро и извади от него учебника по математика. После отново огледа поверениците си. Едва сега забеляза, че те не носеха никакви пособия за водене на записки. „Това определено ще наложи да променя методиката си”, помисли си Джоуи. В този момент момчето, което беше седнало на най-левия чин, се изправи и проговори:

– Прости ни, обучителю! Ти си нов тук и не всичко ти е известно. Но както ти ще учиш нас, така и ние ще учим теб. В училището е забранено да използваме имената си и затова никога не ги назоваваме.

След казаното момчето отново зае мястото си. За известно време Джоуи остана безмълвен. Странностите продължаваха и явно имаше още много неща, които му предстоеше да научи в движение. За едно обаче беше сигурен. Чрез робите и забраната за използване на имена местната образователна система определено обезличаваше индивидуалността на своите ученици, вкарвайки ги в изработената от нея матрица. Дотолкова, че дори лицата им изглеждаха почти еднакви. Това със сигурност не бе нормално. У Джоуи се надигна силно възмущение, придружено от усещането за безсилие. И въпреки това не можеше да се примири с явното противопоставяне между неговите личностни ценности и разбирания, и тези на училището, в което му се налагаше да преподава. Но никой не го питаше. Беше подписал договор, с който, уви, се оказа, че е заложил живота си в замяна на „привилегията” да се реализира като педагог, загубвайки самия себе си и своята идентичност. Джоуи вече бе осъзнал, че е само въпрос на време тази система да претопи и него.

Той се обърна към прозорците и се загледа през тях в градчето. „Всичко това се търпи от векове и явно никой не смее да се изправи срещу статуквото! Но какво би станало, ако все пак това се случи? Дали би донесло положителна промяна, или просто нещата ще станат още по-зле?”. Умът на Джоуи работеше. „Нямам време да мисля за това. Поверениците ми ме очакват. Трябва да им дам най-доброто, на което съм способен, без значение от обстоятелствата. Това е единственото решение и именно така ще направя!”.

Джоуи се обърна отново към своите повереници, които все така безмълвно стояха по местата си и го гледаха.

– И така – започна той, – днес ще ви запозная с това какво представлява математиката и защо тя ни е толкова необходима.

През следващите часове Джоуи разказа на поверениците си за произхода на математиката и нейното изменение и развитие през вековете. Неусетно дойде и времето за обяд. Групата се изправи едновременно и всички тръгнаха към намиращата се на същия етаж трапезария. Когато стигнаха, поверениците на Джоуи заеха третата маса в помещението, а той самият се отправи към издигнатата на подиума, където останалите дванадесет обучители вече бяха заели местата си.

– Идваш точно навреме! – отбеляза доволно Харолд. – Това е добър признак!

– Старая се да се придържам към правилата – отвърна с умерен тон Джоуи. – Надявам се да съм ги запомнил добре.

– Аз също се надявам да е така! А сега нека да се насладим на обяда!

Директорът плесна с ръце и в помещението тутакси влезе група от хора, които Джоуи не беше видял никъде предишния ден. Те също носеха роби, които обаче се отличаваха от тези на останалите, тъй като бяха сиви на цвят. Огромните качулки се спускаха ниско пред лицата им, така че за младия учител бе невъзможно да ги види. Качулките се насочиха към не много голямата, вертикално отваряща се и затваряща се, врата, монтирана на стената непосредствено пред масата на обучителите. Когато стигнаха до нея, се наредиха в колона и зачакаха. След около минута вратата се вдигна нагоре. Един след друг облечените в сиви роби започнаха да взимат през образувалия се отвор различни по размер и форма подноси. После с бързи стъпки ги разнесоха и сервираха по масите, като с приоритет, разбира се, беше тази на обучителите.

Джоуи се загледа в сервираното пред него ястие. В чинията му имаше сравнително голяма и добре изпечена, на външен вид, пържола, с добавена към нея гарнитура от различни задушени зеленчуци. При вида ѝ стомахът му изкъркори, подканвайки го да вземе приборите и да започне с обяда. Когато разряза месото обаче, се поколеба. Вътрешността му имаше синьо-зелени оттенъци с подаващи се черни конци, наподобяващи сухожилия. За момент стомахът на Джоуи се разбунтува и той едва не повърна. Опита се бързо да скрие отвращението си, преди някой от Дванадесетте да го е забелязал. Когато се увери, че това не се е случило, бавно поднесе към устата си един от зеленчуците в чинията. След като сдъвка малка част от него, прецени, че той е съвсем нормален на вкус. „Явно вече ще съм вегетарианец”, помисли си той, изяждайки и останалата част от зеленчуците. Месото обаче така и не пипна повече.

След като всички приключиха с основното ястие, сивите роби обраха празните чинии, като на тяхно място поставиха нови. Джоуи се загледа в своята. Поставеното в нея изглеждаше като напълно нормално парче торта. Той опита съвсем малка част от него, при което първоначалното му мнение се затвърди. След като десертът беше изяден, сивите роби обраха за пореден път чиниите и ги занесоха при малката вертикална врата на стената, до която Джоуи всъщност седеше само на няколко крачки. Любопитството му какво се крие зад нея, откъде точно идва храната им и кой я приготвя се беше изострило значително и той търсеше някакъв удобен момент, за да надникне. Когато обаче и последната чиния се прибра, вратата се спусна и неговият шанс отлетя.

Директорът отново плесна с ръце и всички обучаеми се изправиха на крака.

– Време е да се връщате по стаите си!

Думите бяха изречени равномерно, но с достатъчно тежест, която да накара всички да се понесат под строй към коридора. Джоуи също се изправи, но ясният жест, който директорът направи, го накара да остане на мястото си.

– Има много неща в нашата класно-урочна система, които няма да ти харесат!  –започна с остър тон Харолд. – А и не само в нея. Но твоето мнение е без значение тук, така че ще те помоля да го пазиш само и единствено за себе си. Не искам някой от обучаемите да бъде развратен от външната ти неодобрена мъдрост.

След тези думи директорът изгледа изпитателно Джоуи. Той от своя страна се почувства като попарен. Не беше изрекъл на глас нищо, с което по някакъв начин да засегне местната образователна система. Всички онези неща бяха просто мисли, преминали през ума му. Да не би…

– Свободен си! – каза директорът, прекъсвайки настоящите му размисли. – Може да се върнеш при поверениците си!

Джоуи нямаше нужда от подканяне. Той побърза да се отдалечи от помещението, оставяйки Дванадесетте зад гърба си. Надяваше се поне в класната стая да намери малко спокойствие, въпреки че явно всичко, случващо се в нея, ставаше достояние и на директора. Особено мислите му. Когато затвори вратата зад гърба си видя, че тринадесетте му повереници отново стоят прави покрай чиновете и го чакат.

– Сядайте, деца! Няма смисъл да стоите прави. Мисля, че има още малко време от обедната почивка, така че сте свободни да се разходите из стаята, ако искате. Само недейте да излизате в коридора!

Всички седнаха. Едно момиче, стоящо в средата на редицата от чинове, обаче се изправи отново.

– Не ни е позволено да се разхождаме. Тук свободата е нещо, което може да ти струва скъпо. За вас също не е препоръчително да се възползвате от нея, докато сте под властта на училището и неговите закони, защото въпреки че сте обучител вашето наказание ще бъде дори по-строго от нашите.

След тези думи момичето седна. Джоуи беше провесил долната си челюст, стоейки загледан в него. Явно тази система не само обезличаваше децата като личности, но ги лишаваше и от изконното им право на свобода и независимост. Той определено беше за правилата в обучителния процес, но предпочиташе демократичния стил на управление на класната стая пред авторитарния. Едното раждаше взаимно уважение, а другото насяваше единствено страх.

Оставащите минути от обедната почивка бяха прекарани в тишина. Джоуи ги използва, за да прегледа записките, които си беше направил предната вечер. Когато удари часът учебният процес да бъде възобновен, той продължи с обясненията си оттам, докъдето беше стигнал преди прекъсването за обяд. Следобедът мина неусетно и плавно дойде времето да напусне това място, за да се прибере у дома, където със сигурност вече го очакваха. След като днешните му повереници напуснаха класната стая, Джоуи събра учебните си пособия в куфара и взимайки го в ръка, се отправи към вратата. На прага ѝ, пред него застана Анабел.

– Мисля, че като за първи ден се справи много добре, братко! – започна тя. –Надявам се, че ще продължиш все в същия дух. Като изключим бунтовните ти мисли, разбира се. Смятам, че директорът беше пределно ясен с теб в това отношение.

– Разбира се! Въпреки че нямам никакви бунтовни мисли. А и нищо на никого не съм казал.

– Така да бъде! За днес времето ти вече изтече. Върви си с мир!

След тези думи Анабел се обърна и се отдалечи по коридора. Когато стигна до края му, изчезна нагоре по стъпалата. Джоуи също се отправи натам, но когато стигна до тях, продължи надолу. След малко училището вече беше останало зад гърба му, а той с бързо темпо се отдалечаваше все повече от него. Когато стигна до дома си, махна на Патрик, който както обикновено беше на верандата, след което се прибра при Беатрис и я целуна. След като се изкъпа, двамата се навечеряха, а след като близнаците заспаха, Джоуи отново залегна над учебниците в подготовка за следващия, изпълнен с предизвикателства, ден, който го очакваше. Около полунощ сънят го налегна и той заспа.

Дните се занизаха неусетно един след друг. От понеделник до петък, Джоуи ставаше рано всяка сутрин, бързайки за новата си работа. Прекарваше целия ден, преподавайки в училището, а вечерта: у дома в подготовка за следващия. Вниманието, което обръщаше на Беатрис и децата, постепенно намаля, което се превърна в причина за избухването на чести скандали между тях. Допълнителна тежест внасяше и финансовото им състояние, което не беше никак добро. Оказа се, че заплатата на Джоуи като обучител всъщност не бе много висока. Всичко това принуждаваше младото семейство да живее все по-оскъдно. С Патрик вече не прекарваха никакво време заедно. Виждаха се единствено когато Джоуи минаваше покрай верандата му, връщайки се вечер от работа.

Бяха изминали два месеца от началото на учебната година, когато един ден, докато преподаваше темата „Намиране на неизвестен делител”, вратата на класната му стая се отвори и на прага ѝ застана Анабел.

– Директорът те вика! Ще трябва да ме придружиш!

Тонът на нейния глас беше изключително заповеднически, което накара Джоуи да се притесни.

– За какво става въпрос? – попита той и още в следващия миг съжали.

Изражението на Анабел се промени. Очите ѝ се присвиха, сякаш го изпитваха и преценяваха ситуацията. Веждите ѝ се събраха една към друга, придавайки ѝ навъсен вид. Косите на младата обучителка се надигнаха леко във въздуха, все едно поети от някаква невидима сила. Лицето ѝ започна да потъмнява. Джоуи премести за момент погледа си от нея към поверениците. Те все така стояха мълчаливо по местата си, но по лицата им беше изписан страх. Такъв се зароди и у самия него. С треперещи устни той побърза да каже:

– Тръгвам веднага! Съжалявам за въпроса, беше инстинктивно!

Постепенно лицето на Анабел се върна към нормалното си състояние, в което беше свикнал да го вижда. С бързи стъпки Джоуи се отправи към вратата. Когато стигна до нея, Анабел се отмести от прага, правейки му място да мине. Веднага щом Джоуи се озова в коридора, двамата се понесоха към стълбището рамо до рамо. През целия път до стаята на четвъртия етаж никой не обели и дума. Когато стигнаха, голямата врата се отвори и двамата влязоха в помещението. Директорът беше седнал на един от столовете, разположени покрай облата маса. С кратък и ясен жест той посочи на Джоуи този срещу себе си, давайки му знак да седне на него. Веднага щом той го направи, голямата врата се затвори от само себе си.

– И така, извикал съм те днес, защото има нещо важно, което трябва да ти кажа – гласът на Харолд звучеше напълно спокойно. – Ще започна с това, че наблюденията ни върху дейността ти сочат, че поне към този момент се справяш изключително добре със служебните си задължения. Не си отсъствал, спазваш стриктно вътрешните правила, а и бунтовните ти мисли повече не са се проявявали. Би могло да се каже, че вече си станал част от системата, уеднаквявайки се с нейните ценности и идеали. В тази връзка искам да ти дам една малко по-голяма отговорност, като ти възложа специална задача. Какво ще кажеш за това?

– Ами… – започна Джоуи.

– Радвам се, че си съгласен – прекъсна го директорът. – Знам, че ще се справиш с нея така, както успя да се справиш и със самоподготовката си за учебния процес. Сега ме слушай внимателно! Всяка година на първи декември училището ни чества празника Кашбунар, който е посветен на нашия основател – Строителя. По този повод организираме специално празненство, което обаче се провежда при затворени врати. То е само за тези, които са част от наследството на Строителя и неговото свято Дело. Той е донесъл искрата на просвещението в това място и всички ние, които сме били озарени от нейната светлина, сме длъжни да го почитаме и помним стореното от него. В тази връзка, тъй като нямам повече свободно време, искам от теб да отидеш в училищната библиотека, която се намира в дъното на отсрещния коридор, водещ към последния етаж на първо крило. Там ще откриеш всичко, свързано с този свят ден. Запознай се подробно както с празничните традиции на училището ни, така и с ритуала, който се провежда по време на празненството, защото като част от нас ти ще имаш своята роля в него. Освобождавам те от учебните занятия до края на деня, за да използваш времето си за тази задача. Запомни, че от библиотеката нищо не може да бъде изнасяно. А сега върви!

След последните си думи директорът му направи символичен знак с ръка да напусне помещението. Още преди Джоуи да се изправи от стола, вратата се отвори пак от само себе си. „Сякаш е жива и разбира всичко, което се случва около нея”, помисли си той. С бързи стъпки Джоуи напусна помещението, озовавайки се сам в коридора пред него. За най-голямо учудване Анабел не го последва, а остана при Харолд. „Явно ще трябва сам да стигна до библиотеката” С тази мисъл той се отправи към все така потъналия в мрак коридор на етажа, водещ към дълбините на първо крило. Имаше лоши спомени от първия и последен път, в който беше останал сам там. Тогава бе чул странно тракане и тайнствен шепот, идващи именно откъм мрака в коридора. А сега от него се искаше сам да се потопи в неизвестното, което този коридор криеше. Космите по тялото на Джоуи настръхнаха при тази мисъл. Въпреки това той бавно потегли напред. Колкото повече напредваше, толкова повече мракът го обгръщаше в своята прегръдка, отнемайки и последната му останала капчица смелост. След първите пет метра тъмнината около него вече бе непрогледна. Притокът на адреналин се завиши толкова много, че ръцете и краката му започнаха да треперят. Той се подпря на близката стена, опипвайки я при всяка направена стъпка. На десетата ръката му напипа нещо релефно с груба форма, което на допир наподобяваше плът. Джоуи извика и рязко отскочи назад, препъвайки се и падайки на земята. От уплахата тялото му се скова. Искаше да избяга далеч от това място и нещото, което беше докоснал. В този момент не го интересуваше дали ще изпълни възложената му от директора задача или не. Искаше просто да види светлината.

Изведнъж желанието му се сбъдна. Огромен сноп светлина се процеди между отворилата се пред него врата и касата ѝ, обгръщайки го от всички страни. Мракът се отдръпна от него като попарен. Само за секунда Джоуи успя да зърне неясните очертания на силует, който мигновено изчезна. С лудо пулсиращо сърце той се подпря на треперещите си ръце и, набирайки се на лакти, забърза към стаята. Когато премина през прага, потъна в дебел килим, покриващ целия под. Вратата рязко се затвори след него, при което той отново извика. В стаята обаче нямаше кой да го чуе. След като побърза да се увери, че действително е сам, Джоуи си отдели достатъчно време, в което да възстанови дишането и пулса си, а нивата му на адреналин да спаднат. Когато това стана, той се изправи и огледа спокойно помещението. Беше изключително голямо, с формата на правоъгълник. Веднага му направи впечатление, че по стените няма нито един прозорец, който съвсем метафорично да бъде някаква малка връзка между помещението и заобикалящия го отвън свят. Вратата, през която Джоуи бе влязъл, се намираше в един от ъглите, като именно там започваха и свършваха огромни секции с рафтове, обикалящи стаята. По тях бяха наредени стотици хиляди книги. В средата на помещението бе разположена огромна правоъгълна маса от масивно черно дърво, като ъглите ѝ с извита форма наподобяваха рога на козел. До нея беше застанало дълбоко кресло в черна и червена окраска. От тавана се спускаха подобно на паяк два огромни полилея с кристали, като всеки от тях искреше в различни цветове. А книгите… Джоуи не можеше да им се нарадва. Бяха толкова различни по размери, цвят и тип на корицата. Имаше с мека и твърда подвързия, както и такива, облечени в обработена кожа. По доста от тях бяха изписани символи на неразбираем за Джоуи език. Той се чувстваше толкова развълнуван от всичко това, че случката от преди малко в коридора, остана в миналото като нещо незначително. След първоначалната еуфория обаче Джоуи се замисли. Всъщност той не знаеше какво точно трябва да търси, а огромният избор не улесняваше никак задачата му. Но все отнякъде трябваше да започне. Времето, което му беше дал директорът, бе ограничено и затова той не можеше да си позволи да губи повече от него. Започна бавно да върви покрай секциите и да оглежда един по един рафтовете им. Книгите със странни символи изключваше веднага, а на останалите отделяше по малко време, колкото да прочете заглавията им и умът му да прецени дали те биха могли да съдържат нещо за Кашбунар. Малко след като беше минал средата, чу рязко проскърцване зад гърба си. Мигновено го полазиха ледени тръпки и студени капки пот избиха по челото му. Сърцето отново започна да ускорява в гърдите му. Джоуи побърза да се обърне с лице към мястото, откъдето беше дошъл звукът. Там обаче не видя нищо необичайно. Освен… Той се загледа по-внимателно. Определено беше настъпила някаква промяна. Сега една от книгите, през чиито заглавия вече бе преминал, стърчеше с поне десет сантиметра по-напред от заобикалящите я. Макар да знаеше, че няма да получи отговор на въпроса си, в ума на Джоуи автоматично се появи въпросителната дума: „Как?”. Чувстваше се объркан от създалата се ситуация. Търсейки яснота, той бързо прекрачи напреки през стаята. Издърпа нацяло подалата се частично книга, след което я огледа. Корицата ѝ бе облечена с черна кожа, като в четирите ъгъла тя беше преплетена, а формите, които образуваше, наподобяваха животински лапи, захванати една в друга. Когато по-рано Джоуи бе прочел страничния, вертикално разположен, надпис „Сказания”, автоматично беше заключил, че няма как съдържанието ѝ да бъде насочено към празника, който го интересуваше. Сега, заглеждайки се в предната корица, видя, че на нея бе изобразено малко градче; но той веднага успя да го разпознае. Насред ниските еднотипни къщи се издигаше величествената сграда на училището, в което се намираше. Под изображението със ситен шрифт бе изписано: „Дори и зад най-бляскавия прозорец често се крие мрак”. Това изречение го накара да потрепери. Беше изключително странно. За първи път Джоуи бе чул тази сентенция, изречена от собствената му съпруга. Седмици по-късно Анабел я беше повторила. А сега чудатата книга, която държеше в ръцете си, я потретваше. Определено имаше нещо смущаващо във всичко това. Отърсвайки се от тази мисъл, Джоуи завъртя книгата, за да потърси кратка анотация на задната част от корицата ѝ. За негово учудване такава липсваше. Единственият вариант, който му остана, бе да я разлисти и директно да види какво се крие по страниците. За целта бавно раздели кожените краища по ъглите на корицата, след което отвори книгата. Наличието на съдържание го изненада приятно. Прегледа го набързо, при което установи, че пети раздел е озаглавен: „Мистери Хол”. Отвори на съответната страница и се зачете в текста, който гласеше следното:

„И както древният пророк, въздигнал се от земята на мъртвите, е казал, то така и ще бъде сторено. В негова чест ще бъде построено, за да му носи слава през вековете и да предава на света наученото отвъд. То ще бъде един от петте края, водещи до дома му, а на входа ще бъдат поставени вечните стражи. И само посветените нему ще могат да преминат през тях. А когато Тринадесетте апостоли бъдат събрани в единодушие и последната жертвена капка кръв докосне основата на олтара, то синът на вечния господар ще се издигне, за да заеме своето място начело на човешките си поклонници. И тогава идолите ще оживеят, за да вземе всеки от тях дължимото му сред света на живите. А на този, който ще го построи, всяка година ще бъде отдавана почит, защото сред мнозината бе избран, за да донесе слава на своя господар. И този ден ще се нарече Кашбунар”.

Джоуи вдигна погледа си от книгата. Прочетеното за пореден път породи у него неприятното усещане, че да доведе семейството си в това градче бе най-голямата грешка, която някога бе правил през живота си. И, за съжаление, тя вече беше непоправима. Джоуи прелисти още няколко страници, прескачайки по този начин общите според него приказки. Абзацът в началото на следващата му се видя свързан точно с това, което го интересуваше в момента. Той отново се зачете:

„В нощта на Кашбунар те всички ще се съберат заедно, за да бъдат едно цяло. Неговото наследство ще ги обедини. Ще стъпят на основата, която той е положил и оттам заедно ще възхвалят Строителя. А с него и този, който го е изпратил. Викът им ще отекне надалеко и всеки от техните братя ще чуе зова им”.

Следващите редове бяха на език, който Джоуи не познаваше.. Прочетеното за самия празник му се видя изключително постно. Той се зачуди какъв изобщо е смисълът директорът да го изпраща тук, за да търси каквато и да било информация. Според този абзац единствената разлика с това, което се случваше в училището всекидневно, бе времето на провеждането му. Джоуи прелисти цялата книга, но не намери нищо, което да описва с повече подробности самия ритуал, който би трябвало да се провежда по време на празненството. За традициите на училището резултатът бе същия. Дори и на страниците от написаното за Мистери Хол, които първоначално беше прескочил, не срещна нищо по-различно от непонятните за него писания, които бе зачел още в началото. „Може би съм сбъркал книгата? Тук има стотици хиляди.”, помисли си той. След като я постави на мястото ѝ, започна отново да оглежда рафтовете.

Вече беше стигнал почти до последните книги, когато, улисан в дейността си, пропусна да види появилия се на прага силует.

– Време е!

В първия момент Джоуи подскочи, след което рязко се завъртя. Чувстваше се така, сякаш сърцето му бе паднало чак в петите. Силуетът тръгна към него. Джоуи беше почти готов да извика за помощ, когато осъзна, че всъщност това е Анабел. Рязко появилото се в него напрежение постепенно започна да спада.

– Изкара ми акъла! Тук е такава тишина. А и бях залисан в търсене. Можеш ли да повярваш, че не открих почти нищо, свързано с празника. Само малко история. Всъщност… – той дръпна юздите на инерцията. – За какво е време?

– Да си вървиш, братко. Учебният ден приключи, а с него и твоето време тук. Дано си се справил със задачата, която директорът лично ти постави. Не е никак добре да го разочароваш.

– Ами…

– Последвай ме! – прекъсна го заповеднически Анабел. – Мястото ти вече не е тук! Трябва да тръгваш!

Кратка въздишка се процеди през устните на Джоуи, след което той бавно се отправи към вратата. Когато двамата с Анабел излязоха в коридора, тя се затвори зад тях и мракът ги погълна. Докато беше в осветената стая, Джоуи бе забравил за тъмнината, през която беше преминал, за да стигне до нея. Сега, озовал се отново в прегръдката ѝ, той трябваше да намери на сляпо правилната посока, в която да се отдалечи от мястото. Знаеше, че е безсмислено да се оглежда, защото нямаше как да види каквото и да е, но въпреки това инстинктивно го правеше. За Анабел явно това не представляваше трудност, защото той чу нейния глас далеч пред себе си.

– Насам, братко! Все още не е добре за теб да оставаш дълго време сам в прегръдката на мрака.

Джоуи нямаше нужда от допълнително подканяне. С бързи стъпки той последва призовалия го глас и само след секунди тъмнината около него се разсея. Анабел го чакаше до стълбището. Тя го придружи до самото преддверие и едва след като се убеди, че той е напуснал територията на училището, се заизкачва обратно по стъпалата.

...