Да чува господ да не ти излезе дума,момче. Излезе ли ще я носиш до гроб, че и подире. Иди доказвай, че не си такъв, ако си нямаш работа. Нарочиха ме навремето за олигофрен и глупак, ей богу, такъв си останах и до днес. Колко лобут съм изял, за да ме вразумят и колко присмех съм претърпял, нямаш си на представа, никой с теб не се съобразява и за нищо не те пита, глупак си и толкоз. Но какво да правя като съм карък?
Какво е карък ли? Ще ти кажа, бъди рахат! Укумуш ми се видиш, а не знаеш какво е карък, ще рече неудачник, човек на когото никак, ама никак не върви в живота. Демек бръкнеш с чувал с круши- извадиш камък.
Хей такъв карък съм аз. Все на обратното ми е вървяло в живота. Вземе, че ми потръгне малко, а после се закучи, случи се нещо и обърне всичко с главата наопаки, и оплете конците на живота ми.
Голишарче още бях, на годинка и половина–две, когато паднах на главата си в ямата, дето я беше изкопал тате за новия нужник.
Не се убих, живо останах, само дето малко главата ми се изкриви на една страна и нещо в нея се обърка и повреди.
Училището и то не потръгна, повтарях един и същ клас по няколко години. Бате се изучи и стана голям човек, а аз, изтърсакът едва се научих да чета, да смятам на пръсти и да си пиша името. Учителите вдигаха ръце от мен, бил съм безнадежден случай, олигофрен, демек слабоумен и не е било мястото ми в обикновеното училище. Може пък и прави да са били, от удара нещо в главата ми да се е размътило и да не е по реда си.
Спомням си веднъж, беше в трето отделение, учителката ни покани тате на урок по смятане, за да види с очите си участието ми в час. Всички деца се надпреварваха да вдигат ръце, само аз си кротувах, стоях мирно и тихо. Молех се, дано не ме вдигне
учителката, за да не се изложа пред тате, че не зная нищо. Дожаля ми за него и ми се прииска да го зарадвам. Показах боязливо двете си пръстчета, няколко сантиметра от ръба на чина, само колкото да ги види той, но не и учителката.
След този случай тате се убеди напълно, че не ставам за ученик и ме спря да помагам на мама в къщи и на полето. Не мисли дълго той, удари с юмрук по масата и отсече:
- Щом не може на тикви, кратуни ще е, Маро, и толкоз!
- Ами, Димитре, малко е детето за работа, нека да го изпратим в града, а, някакъв занаят да учи.
- Поп няма да го правим, нито пък даскал, ще ти помага и толкоз!
- Ама, Димитре....
- Няма ама, няма Димитре – прекъсна я грубо той – остава и точка! Стига си циврила, заболя ме главата!
- Ти, бе, непрокопсанико, какво си се свил като ер голям – бях се сгушил в един от ъглите на стаята и от там слушах дебатите, обсъжданията и доводите за и против на семейния съвет – бягай да напълниш стомната с вода от чешмата!
Така без много увъртане, дебати и гласувания се реши моето бъдеще, не станах поп, нито даскал. Думата на тате беше закон и никой не можеше да я отмени. Мама се съгласи с него, а аз нямах думата, никой не беше ме питал, какво искам и какво не...
Кораво бях, здрав кокал имах, работата не ме изплаши. Брах и низах тютюн наравно с мама и другите жени от текезесето. Помагах ù при брането на зеленчуците. Събирах малини, ягоди и гъби, носех с магарето дърва от гората. Растях на воля, слънце и въздух.
Що имаше премеждия ги преминах и израснах, избуях, станах мъж и мустаки вързах под носа си. Нали съм мъжко, гащи нося и аз започнах да се заглеждам по момите. Ще мине покрай мене някоя и очите ми ще се лепнат като на магнит.
На сърце най` ми допадаше Марийка, нашата съседка, ученичка бе тя тогава в горните класове на гимназията, беше красива за чудо и приказ, заоблена и сочна като праскова. Снагата й права и кръшна повече от топола. Очите й не бяха очи, а планински езера, в чиито кристални води се огледат небесните лазури. Косите й, коси на речна русалка, чупливи, руси – копринени, за кожата й да не говорим – каймака на току що издоено мляко. Гласът и пиринчен с примеси на сребро. Когато запееше мелодично и меко звънеше, пълнеше душата ми с радост и щастие.
Зарязвах всякаква работа, клечах по цели дни в плевника и гледах, с върховна наслада, през една дупка. Тя се разхождаше, печеше се на слънце, цяла-целеничка, по бански или четеше под сянката на беседката им без да подозира нищо. Мичето беше слънцето, което грееше за мене. Но любовта ми бе тайна и несподелена, едва ли ù подхождаше такъв глупак като мене, мръсен, недодялан, с окъсани дрехи.
Тази моя любов угасна ненадейно, в деня на сватбата ù. Ожениха я в града за някакво адвокатче, замина и повече не я видях.
После душата ми опустя и заболя, подивях, скитах се по гората и виех като вълк единак. Бях се отчаял напълно и не ми се живееше, щеше ми се да се обеся на някое дърво, да се удавя в реката, да разпоря с нож корема си.Не ядях и не пиех нищо, белки от глад и жажда да умра. Уплаши се мама не на шега.
– Яж, сине, нося ти супичка, хапни две-три лъжички, немой така, ще се поболееш. Ох, божичко, какво ти има, сине, боли ли те нещо, кажи на мама, да ти олекне!
Нареждаше тя и потоци сълзи се стичаха по набразденото й с бръчки лице.
– Нищо ми няма, мамо, добре съм, само дето ме боли душата.
Сърцето й се късаше, като ме гледаше да страдам, страдаше и тя горката наравно с мене.Само майчиното сърце може истински да страда, само то знае как боли за милата си рожба Такъв-онакъв, мил и бях, болеше я, че съм по-различен, белязан и недолюбен от съдбата. Жал ми беше за мама, горката мислеше за мене, за бъдещето ми, за моето добро, а аз, синът ù не можех да й доставя тази мъничка радост, да ме види задомен. Колко ли ù е било тъжно? Чувах я вечер да плаче.
Каквото имало в душата ми да страда, изстрада и се забрави. После много пъти съм се влюбвал и разлюбвал и пак влюбвал и все напразно и напусто. Мама се помина, а аз още съм ерген и не съм изпълнил майчината заръка, но не съм се отказал да опитвам и сигурно така ще си замина самотен и нещастен. Коя ще ме вземе, ще обвърже живота си с мене, глупака.
Крив, куц и слабоумен бях, не ставах за работа, но ме съжалиха и ме назначиха за гледач на селския бик. Бикът беше едър, сивопепеляв, с резани рога, за да не боде. Пустият му бик така се привърза към мене, че когато ме нямаше беше неспокоен и мучеше постоянно. Цялата си любов и нежност на душата прехвърлих върху му, говорих му като на човек, споделях болките си, пеех му, реших го, галих го по челото, извеждах го на двора, той вървеше по петите ми като куче. За грижите ми се отплащаше с любов, по негов си начин, ту ще се потърка мило с главата по тялото ми, ту ще ме близне по ръцете и лицето с грапавия си език и ще ме гледа дълго и умно с големите, влажни очи. Ако можеше да говори, щеше да ми благодари за грижите и дружбата.
Водиха при него кравите, за да ги запложда, тогава изкуствено осеменяване още нямаше.
Един ден, след обяд, някъде около екиндия беше, одидох до сеновалите да натоваря колата с бали слама. Докато ме е нямало, дошъл с кравата си бай Вълчо Карапетков, изглежда е бързал много и решил да свърши работата без мен. Вкарал кравата в заграденото място и пуснал бика, за да извърши своето по закон божи.
Бикът бе табиетлия, не беше от бързите, караше по своя си начин, ще подуши кравата отпред и отзад, ще вдигне смешно бърни нагоре, ще я близне с език по ноздрите, ще я огледа и ще й се полюбува, ще похапне с нея малко сецне и чак тогава ще пристъпи...
Бай Вълчо е бил от нетърпеливите, изглежда, за да подсети бика, че му предстой важна и отговорна работа, за която си е платил в кметство, ударил му по гърба няколко пръчки, може би бикът не обърнал внимание на това и продължил със салтанатите. Знам ли!. Без да знае за табиетите му, завалията влязъл вътре при него.Бикът, като че ли само това е чакал, разгневен на евентуалния си съперник, го съборил на земята и започнал да го налага с глава и копита. Сигурно така е станало, не бях там, не мога да ти кажа.
Когато пристигнах, горкия човечец, беше изпомачкан и дишаше тежко, ръцете, краката – главата му бяха целите в кръв. Грабнах го на ръце и право в къщата на сестра му го отнесох, тя е на края селото, на стотина–двеста метра от оборите.
Горката се завайка и не знаеше какво да прави, пляскаше объркано и безпомощно с ръце тялото си и ревеше на умряло, повтаряйки все едно и също:
- Какво ти направиха, бате, какво ти стори този идиот? Олеле,божичко, отиде си милото ми братче! На кого ще оставиш децата, братко, къщата, жената!
- Стига си циврила – казвам ù аз – вместо да цивриш, вземи го превържи, промий раните му с ракия!
- Идиот, ти го уби! Бял ден да не видиш, дано те затворят в тъмница и там да пукнеш, да изгниеш! – нареждаше клетвите си тя – луд за връзване си, а те сложиха бици да гледаш!
- Стига си крякала като жаба, човека си отива, не видиш ли?
Оставих ги и побягнах към селото, за да повикам доктора, тогава телефони нямаше както сега. Не знам откъде ми дойде тази сила, силата , която ме понесе като перце по стръмнината нагоре. Уж бях крив и паянтов в краката, а летях като вихър с единствена мисъл в главата: „Бързо, бързо, ще умре човека, от мене зависи” . Докторът го нямаше, никой не знаеше къде е. Отидох при кмета, той се уплаши и се обърка завалията, не знаеше какво да прави. Цял трепеше като лист трепетлика.
- Обади се – му казвам – линейка да пратят, изпрати разсилния да търси доктора, бързо кмете, че човекът си отива!
Разпореждам се аз, сякаш аз съм кмета, не той и аз съм нормалния, а той глупака.
- Ама, бай Марине, как е станало, ти къде беше? Хиляди пъти съм ти казвал да внимаваш! Какво да правя сега, каква беля ми натресе на главата, тебе ти е лесно, малоумен си, никой няма да ти търси отговорност!
Трепереше момчето за службата си и хич не му идваше на акъла, че човек умира.
- Остави тези работи, кмете, запази самообладание, после ще се мислим кой е крив, кой е прав.
- Махай се, идиот такъв! Дяволите ме бутаха да те назнача, исках да ти направя хаир, а виж какво ми докара на главата.
Оставих го и тръгнах сам да диря доктора. Питах, разпитвах и най-сетне го открих. Беше на визитация у една болна жена в края на селото. Когато пристигнахме бай Вълчо беше все още жив, дишаше тежко на пресекулки и се давеше в собствената си кръв. Доктора го прегледа, би му някаква инжекция, за сърцето ли, за друго ли не зная и после поклати отрицателно глава, демек няма да го бъде. Докато пристигне от града линейката, горкият си замина.
После имаше следствие. Викнаха ме в общината да давам обяснение. Там бяха кмета, партийния и един едър, намръщен човек с черни, проницателни очи. Следовател ли е бил или друго, не разбирам от тези работи и не мога да ти кажа, сигурно такъв е бил, щом казваш.
- Кажи, бай Марине, как е станало – започна с добро чужденеца – ти ли пусна бика?
- Не съм, бях за слама – казвам аз в моя защита – бай Вълчо сам си е виновен.
- Добре, нали ти е казано да не разрешаваш на никой сам да го пуща и да стои далече от бика?
- Казано ми е, което си е така, така си е. На никой не разрешавам, аз си му зная табиетите, аз си го пущам!
- Излиза, че наистина ти си го пуснал и не си предупредил човека да се пази. Признай си, няма да ти се караме, човешко е, може да си забравил!
- Грешка има, другарю началник, не съм направил това.
- Слушай, идиот, не ми губи времето, знам, че ти си го направил!- каза извън себе си следователят – не ме карай да обърна дебелия край. Признай си!
- Но какво да призная, бях за слама, нали ти казах.?
- Ти пусна бика и не си предупредил човека, нали? – намеси се
партийния – знаем, че било така, нарушил си заповедта, нали?
- Че бикът е бил пуснат, пуснат е бил, иначе как ще си свърши работата, през вратата ли? – питам невинно аз – Пуснал го е бай Вълчо. Що за хора сте вие бре, аз дето съм глупак го проумявам, а вие дето сте укумуш и учени – не.
- Слушай, глупак, на умник ли се правиш! – развика се следователя, цял позеленял от яд...
Държах си на своето, въртяха, сукаха и накрая ме пуснаха. Изкараха ме виновен за смъртта на бай Вълчо и ме изгонеха от работа за несправяне и негодност. Не било възможно да ме осъдят, понеже съм бил олигофрен и не съм знаел какво върша. Кметът наказаха с мъмрене на четири очи, че назначил неподходящ човек на такава отговорна работа. Ех, малоумен съм, не можах да се защитя, да им кажа, че от мен по–подходящ не могат да намерят за нея.
Ето това е карък, моето момче, карък е да си неудачник и все да не ти върви и особено, ако си невалиден (инвалид) и олигофрен като мене, смятай се отписан от всичко. Никой не те смята за човек, гледат на тебе с пренебрежение и подигравка и те унижават на всяка крачка. Това, че и ти душа носиш и ти имаш право за щастие е от без значение за тях. Е, хайде сбогом, хей го рейсът дойде...
© Христо Оджаков Todos los derechos reservados