Беше горещото лято на 1932 година. В прашното ателие на Спирос Никодимос се бяха проточили два слънчеви лъча, оставящи бели кръгове.От близо година никой не беше идвал да даде поръчка, та дори и за надгробен паметник.Времето да твори с длетото си, сякаш бе спряло. Не беше Микеланджело, но статуите, които правеше имаха душа и живееха заедно с него.
И днес отново щеше да обиколи малкия двор в далечните покрайнини на Атина, да погали двата големи мраморни блока и да стои после часове с празен поглед в пристройката, на която казваше ателие. Явно съдбата беше решила друго.
Пъшкайки, целият облян в пот, един дебел господин с тънки мустачки, бели ленени риза и панталон, ритайки врата влезе.
-Ти ли си Спирос? Спирос, каменоделецът?
Стана му гадно,че го наричат каменоделец, но понеже очакваше поръчка отговори любезно:
-Да господине,аз съм.
-Правим казино и публичен дом и сме решили да сложим статуя на някой митичен бог от едната страна на входа, защото от другата част сме долепени до една тавер ...