Титанът Атлас

       Беше горещото лято на 1932 година. В прашното ателие на Спирос Никодимос се бяха проточили два слънчеви лъча, оставящи бели кръгове.От близо година никой не беше идвал да даде поръчка, та дори и за надгробен паметник.Времето да твори с длетото си, сякаш бе спряло. Не беше Микеланджело, но статуите, които правеше имаха душа и живееха заедно с него.
И днес отново щеше да обиколи малкия двор в далечните покрайнини на Атина, да погали двата големи мраморни блока и да стои после часове с празен поглед в пристройката, на която казваше ателие. Явно съдбата беше решила друго.
Пъшкайки, целият облян в пот, един дебел господин с тънки мустачки, бели ленени риза и панталон, ритайки врата влезе.
-Ти ли си Спирос? Спирос, каменоделецът?
Стана му гадно,че го наричат каменоделец, но понеже очакваше поръчка отговори любезно:
-Да господине,аз съм.
-Правим казино и публичен дом и сме решили да сложим статуя на някой митичен бог от едната страна на входа, защото от другата част сме долепени до една таверна, а те не искат никакви статуи да опират до тях.
-Мога да ви покажа пластика на Титана Атлас, която бях направил, като студент.
-Е, дано е добра!?-каза дебелака и обърса врата си с кърпата.
Спирос се засуети и след минути се върна със статуята.
-Ми, таа е много малка, пък и Атлас е твърде кльощав! Шефовете искат повече мускули!
-Все пак това е модел,пък и Атлас не е минотавър!-не му издържаха нервите и повиши тон.
-Ако ще работиш с Нас ще правиш, каквото казваме!-мазното лице се сгърчи и мустачките му сякаш щръкнаха.
Спирос замълча и след това изтърпя двучасов пазарлък,докато падна до цена, която едва покриваше заемите му досега.Разбраха се на другия ден да замери и до 1 месец да е напълно готов.
Когато отиде видя, че входа е много голям, както и празното пространство-беше се прецакал, но дадена дума пред "такива хора" не се отменя. Добре поне,че над козирката имаше само два етажа и не трябваше да се съобразява с тежестта.
Прибра се и започна трескаво да работи.Може би защото дълго не беше хващал чука и длетото,но музата сякаш го прегърна и след всеки удар камъкът оживяваше.
Още на10 ден в двора имаше един величествен Титан подпиращ с гърба и ръцете си небето.Всеки мускул сякаш пулсираше от огромната тежест, но лицето беше спокойно и самовглъбено приело товара, като нещо предопределено и нормално.
Който и да минеше покрай оградата се спираше и гледаше с възхита.
В края на срока, Атлас стоеше величествен и непоколебим на входа. И от тогава започна живота му.
Минаваха дни,месеци, години и пред погледа на статуята се случваше,какво ли не-от побоища и кражби до сълзи и смърт.
Бизнесът на публичния дом се разрастваше и на раменете на Титана достроиха още пет етажа.Козирката се пропука и сега цялата тежест на предната част от сградата се крепеше от него,но каменното лице си беше със същата непоколебимост и спокойствие.Само мраморът проскърцваше понякога.Вече половин Атина задоволяваше ниските си страсти там.
Една нощ се разгоря пожар и последните етажи се сринаха. Когато работниците разчистваха отломките, лицето на Атлас сякаш започна да излъчва странно задоволство.Уви това беше само за няколко седмици, защото мръсните пари правят "чудеса".Храма на разврата беше подновен и дори сложиха и още един етаж,но както е характерно, този който печели от страданието или долните страсти, никога няма нито мозък, нито далновидност!
По раменете на статуята се появиха пукнатини, които с времето почерняха , но тя си остана все така красива и могъща.
Минаха много години и децата на предишните собственици решиха да съборят старата сграда и да построят нов публичен дом с няколко казина,басейни и джакузита.Доведоха елитен архитект, който още на входа каза, че тази статуя си е изпяла песента и трябва до отиде за мраморно брашно.
Когато дойде огромният багер да събаря, на багериста му стана жално да разбие това красиво творение на ситни парчета.За няколко часа отдели главата,тялото и краката на три големи блока.
За съжаление във фабриката за обработка на мрамор не бяха толкова романтично настроени. Просто натрошиха двата по големи къса- от тялото и краката,а главата я изтърколиха настрана.
След седмица един каменоделец купи главата,защото му трябваше такова парче, за да направи ангел за една надгробна плоча на дете.Още щом започна да чука с длетото се учуди,че сякаш камъка сам се извайва в ангел с крила.
И така от Титана Атлас,носил с могъщото си тяло порока на стотици хиляди хора остана малък бял ангел,който пазеше душата на едно дете

Самотният клоун 

     Далече, далече в кораловите плитчини на Тихия океан живееше една риба,която всички я знаят, като риба клоун, обаче той много се гордееше с латинското си име Амфиприон и мразеше да го наричат клоун.

Домът му, беше една актиния, която постоянно го пареше. До такава степен бе свикнал с това, че смяташе живота си за нормален търпейки тази болка.
Край него имаше безкрайна красота от корали, други пъстри риби и анемонии. Всяка сутрин с бавно пълзене минаваха по няколко червени морски звезди и изумрудени голи охлюви, правейки редовната си разходка. Денят му протичаше в криене сред парещите пипала, за да не бъде изяден от някоя голяма риба.
Един ден, отдалечавайки се от прикритието си откри сродна женска и изпълнявайки най-красивия си танц я подмами в къщи. Бяха дни на безумна любов и радост, но за съжаление жена му реши да се преобразува /което е много характерно за тези риби, когато не са достатъчно задоволени/ и.....тя стана мъжки.Още в часовете, докато протичаше тази трансформация се сбиха и на Амфиприон му отхапаха част от красивата опашка. Нещата поеха нормалния си ход, когато така наречената "любима" тръгна по широкото крайбрежие да си търси компания.
От този ден, вече Клоунът изпадна в пълна депресия. Смяташе, че домът му е най-кошмарното място, където живее, а вечните опасности от това да бъде изяден, като злото проклятие от Бога. За това ден и нощ се молеше да изчезне и да го отнесе течението в някакъв воден рай, където ги няма всички тези нещастия - въпреки, че останалите риби край него постоянно му говореха, за чудесния живот в кораловата лагуна.
Една нощ се развихри страшна буря. Вълните поглъщаха всичко край себе си и го въртяха, докато стане на мътен бульон. Сред пострадалите попадна и Амфприон, но съдбата му се усмихна. На сутринта се събуди на брега в една малка локва, с вече избистрена вода и край него нямаше нищо освен няколко седефени черупки от миди.
-Да, вече съм попаднал в Рая!- си каза рибата и дори щастливо подскочи над повърхността.
Дните минаваха…В своето убежище откри няколко скариди, за да се нахрани и ставаше все по весел.
Бавно водата в локвата се изпаряваше и една сутрин разбра, че коремът му се трие в пясъка и почти няма място да плува. Денят стана много горещ и до вечерта Клоунът зееше с отворена уста на сухо, мъчително умирайки. Преди да спре да тупти сърцето му си спомни за живота, който имаше в синята лагуна, и колко щастлив беше да се крие от всякакви опасности, и да гледа шарения свят.Това бе последното, което остана от Амфиприон-Клоуна.
 

Изборът

   В средата на огромната Африканска савана живеел торен бръмбар, който през цялото време търкалял топчета с изпражненията на други животни и постоянно се оплаквал, че има най-смръдливия и нещастен живот.
Един ден  хленчейки пред костенурката, тя го посъветвала, да построи много висока кула от своите топчета, за да стигне до небето, защото Господ е там и може да му помогне.
Бръмбарът много се въодушевил от тази идея и трескаво започнал да прави топчета.Но саваната е обширна и материал трудно се намирал. Затова той, когото и да видел, с хленчещ глас казвал:

- Мили приятелю, моля те изакай се, това е за Божие дело!

Всеки чувайки тази молба, кой повече, кой по малко му помагал.
С всеки изминат ден купчината ставала все по голяма и се извисила в небесата. Мъкнейки поредното топче, край бръмбара прелетял най-стария орел в цяла Африка и го попитал, какво прави.
- Ами, искам да стигна до Бога, за да се оплача от нещастния си живот.
Орелът го погледнал с искрящите си очи и му казал:
- Бръмбарче, Бог е и горе на небето и долу в Саваната, но не е той, който ще ти помогне. Просто ти сам си избрал своя път, а с тази грамада, която си направил показваш, че трудът ти е благословен от Него.

Любов и гняв

   Имало едно време един градинар,който цялото си време прекарвал в градината или ходейки по разсадници, за да купува цветя и дървета.

Един ден оглеждайки в поредния разсадник, видял много тънка фиданка на японска вишна само с един розов, прелестен цвят и се влюбил в нея, защото в градината му нямало дървета с толкова ефирни листенца на цветовете. Веднага я купил от продавача, без да се пазари и почти бежешком я занесъл в къщи.Изкопал голяма дупка.Напълнил я с хубава пръст и засадил крехкото създание.Всеки ден го поливал, чистел праха от листата му.... Така минали години и тънкото дръвче станало голямо, а всяка пролет се обсипвало с хиляди розови цветове, но те траели само няколко дни.През останалото време вишната изглеждала, като всички други дървета, а и за зла нейна участ имала и бодли,които много често закачали градинаря, късали му дрехите или го драскали по кожата.Това започнало много да го дразни. Една неделя човекът отивайки на църква закачил библията, която носел, на клон от вишната и я скъсал.Толкова се разгневил, че веднага взел брадвата и отсякъл дървото. Облякъл пак новите си дрехи и се запътил бързо към черквата забравяйки това,че преди години е бил влюбен...