Гледам в тъмнината и стоя нащрек.

Не издържам и от време на време поглеждам да видя колко е часът на джиесема. Майкъл похърква до мен. Цял следобед  беше спал и сега се страхувах да не се събуди, защото по принцип не спи толкова много. По едно време станах. Беше около три часа. С леки, тихи стъпки се измъкнах от спалнята и слязох по стълбите. Седнах на канапето в хола и зачаках Рамирес. 
  Чух как се отвори вратата, която предвидливо  я оставих отключена. Една тъмна сянка пропълзя по стената се вмъкна тихомълком. Рамирес влезе в хола и насочи лъча на фенерчето си към мен. Посочих му тихо аквариума. Зад него се намираше сейфа. Пипаше с ръкавици. Беше със скиорска маска и тъмни дрехи. 
-    Седем, три, нула  - наляво, после шест, шест, девет - надясно, после нула, едно, две – наляво – шептях му аз в ухото.
    Щраккккк….Езичето щракна. Сякаш отекна в тишината. Подскочих от нерви. Отворихме сейфа и вътре ни чакаха пачките. Бързо ги изпразнихме в един сак. След това Рамирес отвори няколко шкафа и извади нещата от тях, като внимаваше да не вдига шум. Обърна няколко чекмеджета на пода. Трябваше да изглежда, че е обир.
      После тръгнахме по стълбите. Приплъзвахме се бавно. Качихме се. Пред вратата на спалнята спрях и посочих с пръст на Рамирес да влиза. Той държеше в дясната си ръка пистолета със заглушител, кимна ми  и се промъкна вътре...   

         Чу се приглушен звук, като леко изпукване, когато стъпиш на съчка в гората. Пуккк – пуккк…два пъти…стана за секунда.

      Застинах от страх. Но трябваше да вляза.

   Влязох вътре. Възглавницата на Майк се беше обагрила от кръв, имаше пръски на таблата на леглото. Ооооо...съжалявам Майк...наистина не трябваше да го правим...толкова съжалявам...

   Обърках се като го видях прострелян... Изплаших се... не бях на себе си...Отворих уста, но Рамирес беше бърз, запуши устата  ми с дланта си.

       Разтърси  ме яко:

    - Съвземи се Алис...Не проваляй нещата!

       Кимнах с глава. Очите ми щяха да изскочат от ужас. Поех дълбоко въздух, за да не изпищя. Лицето на Майкъл ме гледаше с изцъклени от изненада очи. Миг преди да го прострелят, беше се събудил. 

         -   Дай си ръцете, Алис…
    Подадох ръце и той ме стегна с тиксо. После здраво ме халоса няколко пъти, политнах към стената и се ожулих добре. Направо ми излязоха звездички пред очите. Омота и глезените ми с тиксо и ме остави на земята. Залепи тиксо  и около устата ми. После ме потупа нежно по раменете  и си тръгна. 
        Гледах ококорена в стената. Напишках се от ужас...Под нощницата се образува петно от урина. Чувствувах как устната ми се подува. 
    Мина може би час. Ръцете и краката ми изтръпваха. Беше ме стегнал здраво. А и устата ми беше с това противно тиксо. Дишах само през носа на пресекулки. Оставаше  да се задуша за едното чудо.
     В бързината,  Рамирес беше оставил вратата на спалнята широко отворена. Ослушвах се дълго. Мислех, че времето беше спряло.

      Накрая  чух,  когато  Дорис влезе в хола. После я чух да крещи. Значи  беше видяла отворените шкафове  и вещите по пода. Чаках да дойде в спалнята. Тя беше едра и чух тежките й стъпки по стълбището. Затворих очи. Дорис трябваше да ме намери припаднала.

          Тя изкрещя и не спря да пищи… Първо е видяла Майк, после и мен отстрани на земята. Наведе се към мен. Аз стисках очи. И тя глупачката вместо да ме развърже и свестява, я чух как трополи по стълбите надолу. Сигурно бързаше да звъни на  911.
    Чаках още примряла от болка. Главата ме дънеше яко. Този глупак се беше престарал. Имах сигурно сътресение, защото ми се повръщаше. Едва се стисках да не повърна, щото щеше да се задавя с това тиксо на устата.
   Чух сирените. Най – накрая ченгетата и медиците идваха. 
   С бързи, груби стъпки влязоха в спалнята. Намериха ни. Аз отворих леко очи. Развързаха ме и започнах да пищя неистово. Тресях се обезумяла. После една полицайка ме загърна с халата ми  и ме изведе навън от стаята. Медиците ме наобиколиха. Прегледаха ме. Устната ми беше яко подута, лицето ожулено, рамото  разранено. 
-    Боли ме главата – охках аз – този ме блъскаше по – главата…и по лицето.
Плачех безутешно.
-    Вземете тези таблетки.
   Подадоха ми чаша с вода и аз послушно ги изпих. Промиха раните ми. 
    Полицайката започна да ме разпитва. Казах й, че сме спели, когато е нахлул човек с черна скиорска маска и тъмни дрехи. Държал ни е на прицел. Заплашил ни е. Под дулото на пистолета, Майк му е казал кода на сейфа. После онзи го е застрелял. Тук пак започнах да се треса от плач.

           Полицайката ме хвана за пръстите, утешавайки  ме. Изчака да се съвзема.

      Поисках чаша вода. Изпих я на малки глътки. Продължих историята, с това, че онзи ме извлече от леглото и ме е удрял в стената, че ме е заплашил да не говоря, щото ще се върне…
-    Посегна ли ви…сексуално? – продължи полицайката .
-    Нееее…- захълцах аз – но ме заплаши, че ако се разплямпам ще ми разпори устата от ухо до ухо…
   Завих като вълчица. Тресях се. Медиците ме наобиколиха и ми сложиха някаква инжекция.
-    Оставате я детектив, не виждате ли, че момичето е в шок…даже се е подмокрила от ужас… Ще я отведем. 
   Изкараха ме навън и се насочихме към линейката. Стъпвах бавно. Олюлявах се.

     Сирените завиха. Очите ми се затваряха от приспивателното. Отвеждаха ме в най – близката клиника.
      Когато отворих очи беше обед. Една сестра влезе в стаята и ми каза да не мърдам.
 -   Какво ми е? Главата ме боли адски?
-  Лежете и почивайте. Имате сътресение, но не е фатално. Ще се оправите за няколко дни. Скенерът ви е добър.
   Казах й, че ще повърна и тя ми донесе легенче, в което избълвах всичко от стомаха си. В устата си усещах горчивина. Изплакнах я. Но после разбрах, че горчивината е по - надолу...и по вляво...в сърцето ми. Съжалявах за Майк...наистина съжалявах...Бях виновна и много уплашена.
-    Не ставайте, мис. Опасно е и за детето. Лежете. Ако Ви потрябва нещо, натиснете звънеца до главата Ви.
-    Моля за чаша вода. Или ако може студен чай.
-    Добре, ей сега ще донеса.
    След малко пак се унасях. Здраво ме бяха  упоили заради шока.
   Полицайката, дето ме разпитваше, пак се вмъкна и седна до леглото ми. Боже, няма ли да ме оставят на мира... Отворих очи, макар че умирах за сън и повторих същата история. Замаяна бях, но не се издъних. Заплаках пак и захълцах, докато жената ме остави. Щом я видях да затваря вратата зад гърба си, млъкнах и си поех дълбоко въздух. 
      Замислих се. Дали Рамирес се е покрил добре с парите ? Беше три часа след обед. Трябваше да е  минал  в Мексико. Планът ни беше  да кара по магистралата до Сан Антонио, после по една крива пътека до Ларедо, за два - три часа, щеше да е в Мексико. Без да минава граница, митничари…С един сак, без друг багаж  лесно щеше да върви. Трябваше да свали номерата на крадената кола и да я скрие някъде.

   Ахаааа…дано да е успял.  Въздъхнах.

   Майк, съжалявам... -  заплаках с истински сълзи... 

    Бях много объркана...

.................................

    После се замислих за фамилията Блум. Сигурно са в шок.
………………….
     След два дни ме изписаха от клиниката. Минах първо през полицейското управление и подписах показанията си. Всичко мина гладко.
     Прибрах се у дома и Дорис ме посрещна сломена. Нищо не ми каза, само с очи ме предупреди да мълчим.
     В хола се беше разположила Полин - втората бивша съпруга на Майкъл. Стоеше на канапето като кралица, та очаквах каква ще е реакцията й. Посочи ми вратата с изящния си маникюр и злобно просъска:
-    Изчезвай, кучко! Повече да не съм те видяла тук.
-    Окей. Нямам никакво желание да се срещаме повече. Ще си взема някои дрехи  и излизам.
   Качих се в спалнята. Беше почистено. Леглото го нямаше. Миришеше на препарати. Нямаше го Майкъл. Взех от гардероба малко дрехи, нахвърлих ги в един куфар. Отворих дамската си чанта, проверих портмонето. Петте хиляди долара си бяха там. Също и документите ми. Хлопнах вратата и заслизах надолу. Нямах желание да се разправям с Полин, така че продължих по коридора. Колата беше на мое име и си стоеше самотно на паркинга. Метнах се на нея и я подкарах. Реших да отида в едно малко спретнато мотелче  до Савана. 
       Оставих Джаксънвил и поех на север. Крайбрежния път беше красив. Виждаше се как синее океанът. Вече се бях отърсила от ужаса. Натисках яко газта. Сега оставаше  да чакам. Да бъда търпелива. И  предпазлива. Да мине поне месец, дори  и повече, когато след като съм уверена, че не ме следят, да отида и изровя от онази градинка телефона.  И да потърся Рамирес. Бях успяла. Отървах се, не ме подозираха, даже ми съчувствуваха ченгетата.  Шофирах, но бях  разсеяна от многото емоции, които пълзяха из главата ми. Фантазирах си картина след картина, пътувания по света, слънце, подводни рифове, сърф…всичко, което ми харесва…Бях свободна да правя каквото си искам. И да не се съобразявам с никого. Да бъда себе си…
     Не видях кога изскочи  той…големият камион …. Караше направо срещу мен…Луд ли е…господи…пиян ли е…
      Свърнах в дясно, за да избегна удара, но колата изхвърча, удари се  и премина през мантинелата,  към океана…

    Последната ми мисъл беше, че летя …
………………………………………
      Полицаите оглеждаха мястото. Кранът издигаше колата, която беше смачкана като консервна кутия. Не беше паднала в океана, а в скалите до водата.

 
-    Голям скок е било…направо изтръпвам – зачуди се единия, когато видя това, което беше останало от момичето.
………………………………………….

                                         К Р А Й