ГОЛЯМАТА КЪЩА

      Ако минеш през това село, не можеш да не я видиш, да не я изгледаш.

     Не заради това, че щеш, не щеш, минаваш по край нея, а защото друга такава няма. Не и заради това, че е голяма, има и по-големи. Заглеждаш се в нея, защото е необичайна, не прилича на другите. Те са еднотипни, като че извадени от един калъп, нещо като конфекция, а тая е друго.

      Уж нищо особено, пак стаи, пак покрив, пак стени, но ти приковава очите.

      Също, като кога срещнеш хубава жена, уж нищо особено, а не усещаш, как се извъртиш и я изгледаш, защото само едното мяркане не е стигнало за любопитното ти око. Обърнеш се и не знаеш, какво те привлякло, дали походка, дали снага, дали очи. То тия неща си ги има всяка жена, ама не се обръщаш след всяка. Та и в тая къща има нещо такова. Уж, като другите, а те кара да се обърнеш. Обърнеш се и дълго не я забравяш. Майстор е пипал. С мерак е правена.

       И с пари и за много челяд.

      Отвътре дворът беше задигнат. Беше се оформила тераса, която надвисваше над тротоара. Отделяше я красива метална решетка. Тя от край до край беше обвита от трендафил. Червен. Беше като стена, изваяна от зелено и червено.

Обикновено на терасата стоеше стара жена, леко напълняла от годните, облечена в черна, дълга дреха. Светло оставаше само лицето й, което на тъмния фон изглеждаше неестествено бяло. Тя рядко се движеше. Седеше пред къщата и през пролуките на стената от трендафил наблюдаваше света. С годините тя все повече, и повече се застояваше там и аз почти не можех да си я представя, че се движи.

       Годините я бяха приковали към терасата.

       Други същества в тая къща и тоя двор не виждах.

      Като минавах покрай двора, поспирах. Къщата ме привличаше. Оглеждах я и, от време на време, посягах да погаля розите. От години се канех да си посадя в двора от тях, но все нещо пречеше. Де забравях, де закъснявах, че то не ставаше кога искаш, а кога може.

       Беше забелязала това и зад стената ме подпря глас.

       -Като че много харесваш моите рози? Винаги спираш пред тях.

       -Все се каня да си посадя и аз, ама все не става. Ще ми дадеш ли от твоите?

       -Ще ти дам, ама сега няма да стане нищо. Ще ти извадя корени наесен.

      От тоя ден, при всяко минаване, все се спирах и все по-често си бъбрехме. Тя стоеше все тъй неподвижна, седнала на терасата, пред стената от рози.

       Стълбите към етажа бяха покрити с лишеи от мъх. Към него никой не ходеше.  

      Къщата беше необитаема. Жената живееше в една съвсем ниска пристройка в дъното на двора, далече от шума на улицата. На терасата излизаше при хубаво време и стоеше с часове, безмълвна и замръзнала като камьк.

      Чакаше с години. Синът - по света. Снахата - в града. Дъщерята - и тя по света. Децата с нея. Очите ù се изгледаха, но портата все по рядко изскърцваше.

       Тя старееше, къщата пустееше.

      Късно есента, прескочих до селото, да поприбера туй-онуй за през зимата и, като свърших работата, се сетих за розите, та прескочих да взема коренищата. Терасата беше пуста. Зеленият плет беше повехнал. Над портичката висеше, завързана за пръчките на решетката, лентичка от черен плат.

      На другата година една вечер, бях клекнал пред камината и се готвех да драсна кибрита на клечурляка. Не успях. Някой тропна на вратата и кучето се хвърли с лай към нея. Тропаше непознат човек. Станах. Сопнах се на песа и отворих вратата.

      Непознат! Приблизително на моята възраст. Бяла риза, бял панталон. Широк. черен колан, със лъскав монограм. Не е от тук.

      -Влизай!

      Седнахме до огнището. Запалих огъня.

     -Казаха ми, че си бил архитект. Затова идвам. Решил съм да разширя къщата, та ми трябва план.

     Това беше втората ми среща с голямата и хубава къща на центъра. При мен беше дошъл синът на старата жена. Скитосвал по света много години. Обиколил, кажи-речи, всички страни. Кръстосвал беше морета и океани по цялото кълбо. Цели двайсе и пет години. Сега се прибрал. Решил да стегне къщата и да я поразшири, че като се приберат децата, да има за всекиго по нещо. Те не са си идвали скоро, ама все някой ден ще си си дойдат.

     -Двама сина имам. По-големият е в Испания. Вече кара дванайста година. Провървяло му. Има си малко магазинче в Мадрид. Изкарвал добри пари. Ожени се преди години за испанка. Имат си момченце. Не съм го виждал още. По-малкият е в Германия. Замина при брат си, но не му тръгнало в Испания, та се прехвърлил при швабите. Там бил добре. И той е женен. За унгарка. Имат си две момченца. Видях ги преди три години. Бях в Хамбург с кораба, та дойдоха, да се видим. Жената, тя не изтраяла тук сама, та заминала и тя при големият. Намерил и работа. Та сега съм тук сам, ама рано или късно, ще се приберат. Та затова искам да поразширя къщата, да има за всички място.

       Две лета капитанът строеше. Разшири къщата. Трендафилът отново се свести и обгърна решетката. Като че ли нищо не се беше променило.

      Само някой незначителни неща.

      Сега на терасата не стоеше старата жена, облечена в черно и поглед, впит към портата, а капитанът. Той стоеше на същото място, седнал на ниско столче, побелял и облечен в неизменното бяло, пристегнат с черния колан, с монограм от лъскава котва. В ръката си държеше незапалена цигара, която, от време на време, с несъзнателно движение поднасяше към устата си. Не можеше да пуши. Мореше го астмата.

      Само несъзнателното, ритмично подигане на ръката, го различаваше от голям каменнен блок. От бял мрамор. На тоя блок, от време на време, просветваха очи, вперени някъде през стената от кървавочервен трендафил.

      Вечер, като притъмнееше, капитанът ставаше и бавно се запътваше към дъното на двора. Там се прибираше в малката, ниска пристройка и дочакваше следващия ден.

      Тогава ставаше.

      Влизаше в голямата къща.

     Обикаляше стая след стая и забърсваше ту тук, ту там, някоя провиснала паяжина.

     Стъпалата към къщата отново се покриха с мъх и лишей.

     Привечер, на терасата застиваше един бял, мраморен блок.

     С черен колан... със златна котва…