Когато Даниел изчезна зад оградата, Мойра започна да крещи. Пет минути по–късно крясъците й постепенно изгубиха от силата си и тя осъзна, че никой няма да я чуе. Оградата бе твърде висока, а улицата – твърде шумна.
Прокара длани по хълбоците си, надолу към ханша, чудейки се какъв точно е проблемът. Стори й се, че напипва подутина, но не бе сигурна, защото болката отблъскваше назад треперещите й ръце и я караше да лежи неподвижно.
Въпреки че не мърдаше, бедрата й постепенно се сковаваха. Но най–много я тревожеше странното усещане в таза. Там сякаш се бе загнездил огромен червей, червей с безброй остри зъби. Имаше чувството, че той се извива там вътре, впивайки се в костите й.
Трябваше да предприеме нещо, трябваше да опита да се довлече някак си до оградата. После може би щеше…
Тя изхълца и чертите на лицето й се изкривиха. После сви лявото си коляно, опря долната част на стъпалото си в земята и внимателно се извърна настрани. Счупените й тазови кости се раздвижиха, издавайки гаден пукащ звук. Мъчейки се да си поеме въздух, Мойра изскимтя, после застина в неестествена поза. Провокирана, болката я измъчваше безмилостно, направо я изяждаше жива.
- Какви ги вършиш, Мо? – Даниел се бе надвесил над нея, с ръце на кръста, и се мръщеше. – Казах ти да не мърдаш! Защо не ме послуша? – Тя не отговори, само изпъшка немощно. – Ще се нараниш, ако…
– Копеле!
Даниел се ухили и коленичи до нея.
– Ето, донесох ти вода – каза той и извади една пластмасова бутилка.
- Просто ме остави на мира и се разкарай! – Остротата в тона й се стопи, когато пронизваща болка се стрелна към десния й хълбок.
- О, Мо! – възкликна театрално той. – Аз само се опитвам да ти помогна.
– Върви по дяволите с твоята…
Той смушка бедрото й с показалеца си, прекъсвайки гневните думи.
– Боли ли тук, Мо?
– Моля те, спри! – проплака тя. Брадичката й трепереше неконтролируемо.
– Добре – отвърна той и я потупа по рамото. – Опитала си се да станеш?
– Не, аз просто…
– Какво?
– Не бих могла сама. Мисля, че проблемът е сериозен. Извикай линейка… моля.
Даниел остана безмълвен за момент, след което се изсмя гръмко.
– Странно момиче си ти, Мо, да знаеш.
Мойра опита да се обърне по гръб. Костните отломки издадоха същия пукащ звук като преди, докато се триеха една в друга. Тя наддаде пронизителен писък и полегна непохватно по гръб. Очите й бяха трескави и блестяха със стъклен блясък.
– Защо направи това, Мо? Не бива да мърдаш изобщо!
– Даниеле?
– Какво, мила?
– Вече не си чувствам крака. Внезапно се вдърви.
– Кой от двата?
– Левия.
Даниел мушна ръката си под коляното й и го повдигна леко.
Мойра облещи очи.
– Какво правиш?
– Нали каза, че крака ти…
– Просто се обади в бърза помощ и си бий камшика! Веднага! – Гласът й бе твърд, контролиран, но очите й бяха насълзени.
– Лошо момиче, лошо момиче – промърмори той и поклати тъжно глава.
– Но ако ме оставиш тук…
– Няма да те зарежа, Мо!
Той потърка нежно коляното й, после разтърка мускулите на прасеца й с две ръце.
- Престани!
– Каза, че не си чувстваш крака…
– Аз ВИЖДАМ какво правиш, нещастнико! Да не си посмял да ме докосваш повече!
– Знаеш ли какво, Мо, стъпалата ти са много сладки.
Той взе петата й в шепата си и прокара показалеца си по свода на стъпалото й, наслаждавайки се на допира с меката кожа. Мойра притвори очи, изпсува тихичко и въздъхна. Той погали нежния й глезен и се вторачи в застиналите неподвижно пръсти.
- Съжалявам, че пострада, Мо. Аз не исках…
– Даниеле, слушай. Ако ми помогнеш…
– Ще ти помогна, Мо! Вярвай ми! – каза с треперещ глас той и започна да целува страстно пръстите на крака й.
© Хийл Todos los derechos reservados