ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

В ПИЛА НАЗРЯВА НАПРЕЖЕНИЕ

Еми го беше повикала отново и сега, докато крачеше бавно към покоите ѝ, Тано Верел се почувства страшно уморен. Разрешаването на проблемната ситуация вероятно беше съвсем близо, но непрестанната липса на сън започваше да му се отразява. Билките за бодрост, химическите прахове, които използваше – вече нищо не действаше. Рио би могъл да му помогне, с едно докосване на ръката можеше да му влее нужната енергия, но Обиталището бе място, затворено за него. Поне докато не преодолееше лошия период.

Преди двайсет дни, когато Еми му разказа за съня си и той самият видя нелепия си край в магическото стъкло, Тано отиде при Рио за помощ. Учителят извърши ритуала в тъмната стая, после се уедини, за да отправи поглед в бъдещето. Когато се върна му каза, че е видял фигура от светлина, която блокира пътя му. Каква е фигурата, откъде ще дойде, и как ще му попречи, учителят не можа (или не искаше) да му каже. Изпроводи го с предупреждението да пази руанските закони, които повеляват при всяка застрашаваща живота и попрището му ситуация, да се отделя напълно от Обиталището – дотогава, докато не се справи с опасността. Руанската школа даваше знания и сила, но обричаше и на самотност по време на ползването им. Рио ръководеше руаните при израстването им в Силата, но винаги стоеше настрана, когато някой руан имаше проблем. За учениците му, това бе тежко. Рио бе единственият им водач, единственият другар. Помежду си те не бяха близки. Не споделяха нищо, не обменяха опит. Дори и в първите години, когато се събираха заедно, всеки един от тях бе поставен така, че да провежда обучението си сам, без да контактува с другите, освен по стриктно доктринални причини. Макар и подчинени на обща идея, руаните я прилагаха в света самостоятелно. Всеки руан действаше сам за себе си, и бе свободен да се противопоставя, дори да убие друг член на ордена, ако последния представлява заплаха за пътя и развитието му. В началото тази самостоятелност упиваше Тано. Смяташе, че е намерил точно това, което желае. Постепенно обаче започна да усеща недостатъците ѝ. Сега отчаяно копнееше да има другар до себе си, но след безуспешния опит за втора аудиенция с Рио, знаеше, че положението ще остане каквото е.

Изследваше денонощно кристала. За първи път видя съперниците си преди седем дни, в Маринео. Образът бе непълен, също както видението за бъдещето. Видя само ръката на фигурата (същата ръка, която държеше Еми в първото видение), която този път лежеше върху дръжката на меч. Определено бе мъж и бе заобиколен от десетима други, стражите на града. Стъписа го последвалата поява на съществото от светлина, онова, за което говореше Рио. То изникна сред назряващата битка и с насочена напред ръка накара стражите да паднат обезсилени на земята. Колкото и да се взираше, Тано не успя да различи кое лице стои зад светлината. Разтреперан, той закри кристала и цялата следваща нощ остана в стаята си, потънал в мисли.

Знаеше, че понякога небесните служители на Най-Светлия се появяват по този начин на земята – обвити в светлина. Дали неизвестния мъж, свързан по някакъв начин с Еми, не бе закрилян от подобно небесно същество? Странно. Дворовете на Най-Светлия не се отваряха просто така. Той не позволяваше Негови служители да действат открито в човешкия свят. Нима се случваше нещо ново, немислимо? Нима настъпваше краят на дните? Може би ситуацията бе напълно извън контрола му и единственото, което му оставаше бе да чака гибелта си – неговата, и на всички останали служители на ордена.

В такова объркано състояние на духа го завари новината, че Черният друн се е появил в Маринео.

Първоначалното му невероятно изумление бързо бе последвано от безумен гняв. Този човек. . . бе смятал, че го е заличил завинаги от лицето на земята! Как бе възможно да се появява пак! Всички, включително и кралят, вярваха, че е мъртъв. Верел нямаше представа къде се намира, опитвал се бе няколко пъти за последните десет години да го открие в кристала, но не успяваше. Това изобщо не го тревожеше, защото бе сигурен, че след смъртта на съучастниците му нищо няма да го накара да изпълзи от укритието си. Явно бе грешал. Отново бе сгрешил с него, както хилядите пъти в миналото, докато го преследваше. Усети как целият се разтреперва при спомена за годините, в които се бе опитвал да залови престъпника и безкрайните капани, изненади и лъживи следи, на които бе попадал постоянно. Как само го бе унижавала тази долна твар! Толкова много години!

Верел стисна силно юмруци, както крачеше бавно по коридора. „Този път“, каза си, „този път не знаеш срещу кого се изправяш, нещастнико. Тогава бях слаб, тогава можеше да си играеш с мен. Сега обаче ще ти бъде трудно. Много, много трудно! Колкото и светещи образи да се влачат след теб, пак не можеш да ме победиш!“

Погледна встрани и видя, че е стигнал до покоите на Еми. Високата сводеста врата от черен абанос се издигаше пред очите му, двамата тежко въоръжени стражи стояха отпред неподвижни като статуи.

Мина между стражите и влезе. Видя я в предверието – седнала на едно от зелените кресла, облечена в красива тъмночервена рокля, с вдигната нагоре коса. Червеното подчертаваше нежната белота на кожата ѝ и красотата на русата ѝ коса, правейки я да изглежда уязвима, но и същевременно дръзка. В стаята бе доста тъмно – капаците на почти всички прозорци бяха спуснати. Когато Еми се изправи, очите ѝ срещнаха неговите с напрегната молба.

- Викала сте ме? – този път Тано нямаше никакво време, и абсолютно никакво желание за престорени нежности. Стоеше пред нея, с изопнато в ледена почтителност лице.

- Тано! Не си идвал от толкова време да поговорим! Онзи ден в заседателната зала не можахме да си разменим и две думи! Исках да разбера как си. Все още ме мъчат тревоги . . . сънувам кошмари и се притеснявам много!

- Напълно добре съм, Еми, няма защо да се тревожите. Знаете, че имам много задължения, свързани с охраната на града, с укрепяването на кулите. Трябва да сме напълно подготвени, когато дойде моментът. Времето ни е малко.

- Да, знам . . .знам, прости ми, но . . . гласът ѝ трепереше, и му се стори, че погледът ѝ избягва неговия. Мрачни сили, съвсем зле е с нервите вече това момиче. И какво общо би могла да има в бъдеще тя с Черния друн? Защо държеше ръката му във видението за бъдещето? Да не би да я отвлича, да я взима за заложница? – Исках да те питам – продължи Еми – ти консултира ли се с мъдреците в Университета, относно онзи сън, който ти разказах? Иска ми се да знам, че всичко е наред, защото няколко пъти се случи да го сънувам пак, съвсем същия.

- Нали още тогава ви казах, че всичко е наред? Преуморена сте и затова ви мъчат такива образи.

- Но консултира ли се все пак?

- Разбира се – каза той хладно – още тогава. Всички се молят за мен. Вярвам, че всичко ще е наред.

- А за войната получили ли са някакви отговори?

- Нима мислите, Еми, че Най-Светлия би застанал против нещо, което е за доброто на народа ни?

- Понякога решенията на Най-Светлия са непонятни за нас. Понякога дори ни се струват жестоки и сякаш ни вредят – гласът на Еми трепереше още по-силно – затова мисля, че е възможно Той да не одобри войната, въпреки че ще изглежда, че с това ни вреди. Кажете ми каква е позицията на мъдреците. 

Тано я гледаше със стиснати устни. От десетилетия насам вече виденията на мъдреците от Висшия съвет не се взимаха предвид при което и да било държавно решение. Те оставаха отворени за консултации, но думата им нямаше сила в кралския двор. Тано имаше хора, които му докладваха какво става там, защото като съветник щеше да бъде абсурдно да не е в течение. Той се срещаше и редовно със старите си учители в дворцовия храм, и упражняваше влияние над тях, така че те се грижеха висшите членове на университета да потвърждават, че той посещава университета и обновява знанията си. По последни сведения, никой от мъдреците не бе получавал открити предупреждения от Най-Светлия против войната, така че всички считаха, че може и би е дошло времето тя да се проведе. Това и каза сега на Еми и видя, че думите му я поуспокояват. „Този следобед също ще мина към университета, за да обсъдя с наставника си тези неща.“ допълни той, вгледан внимателно в просветналите ѝ очи. „А вие не излизайте навън в близките дни, ситуацията в града е много напрегната. Ще бъде опасно.“

. . .

След като Верел излезе, Еми се изправи. Отиде до прозорците и започна да ги отваря един по един, докато в стаята нахлу силна светлина.

Взря се навън, където над издигащите се съседни кули се разстилаше синьото лятно небе. Чуваше се пеенето на птиците от градините и тропането на конски копита от паважите долу, както и заповедните подвиквания на стражите. Помисли си откога не бе излизала, откога не бе напускала тази затворена спирала от сгради, за да стане част от истинския живот на града. Не бе ли от . . . не бе ли от почти десет години вече? Без да осъзнае как, се беше превърнала в затворник в собствения си дом.

При разговора си с Верел сега бе обърнала внимание на много неща, които до този момент не забелязваше. Безизразното му лице, студения на моменти тон, насилените реплики. Еми осъзна, че години наред, той вероятно е играл театър пред нея, надсмивайки се на наивността и глупостта ѝ. Тя не знаеше какво точно става (все още не можеше да приеме за абсолютно чиста монета всичко, което ѝ бе разказала Фло), но този разговор ѝ бе достатъчен, за да се увери, че човекът, с когото смяташе, че е близка, всъщност е непознат странник.

Отново се сети за частта от разказа на Фло, която последните дни се бе въртяла непрестанно в ума ѝ – моментът, в който приятелят на капитан Мерло решава да провери дали Верел действително ходи в Божия университет, и не го вижда да стъпва изобщо там.

Еми отпрати прислужницата си и влезе в гардеробната си. Избра една обикновена сива рокля, която облече и съчета със същата сива наметка, дълга до земята. После покри русите си коси с дълга кестенява перука. Цялата трепереше. От години не бе изпитвала такъв страх. Същевременно чувстваше как кръвта тече по вените ѝ, как бие сърцето ѝ, как въздухът изпълва белите ѝ дробове – беше жива, наистина жива, за първи път от толкова време насам.

Скоро препускаше по чистите пътища на благородническия квартал, свалила качулката си ниско над очите, така че да привлича възможно най-малко внимание. Жените, разхождащи се под ръка по чистите калдаръмени пътища, я поглеждаха, с лека изненада от бързия ѝ ход, въпреки че не я разпознаваха; минаващите майстори, търговци, млекари, се обръщаха след нея, стражите също я наблюдаваха. Н Еми ѝ направи впечатление колко нагъсто са разположени друните. Обикаляха на всяка улица в сивите си униформи, с блестящи ножници, преметнати на гърба. Някои бяха пеша, други на коне. В края на квартала тя видя как спряха група млади мъже, вероятно студенти, и ги поведоха нанякъде, вероятно към помещенията за временно задържане в най-близкия Съветнически дом. Еми помисли, че съвсем скоро, цялата нормална дейност на града ще спре; селяните ще бъдат прибрани в крепостта и цялото население ще очаква развитието на битките, които ще се водят на границата. Ако там положението не се развиеше добре, тогава ги чакаше безкрайния ужас на окупацията.

„Но защо охраната е чак толкова много?“, чудеше се тя, „все още не сме във война, нали?“

Премина още няколко улици, за да излезе напълно от квартала и сградата на Божия университет се изправи през очите ѝ. Тя спря коня, а пред нея, по улицата пред университета, вървяха хора и трополяха карети и конници. Сградата бе висока, десететажна, от бял камък, като всички сгради в града. Имаше конусовидна форма и на върха завършваше с объл покрив, блестящ от остатъци от злато. Прозорците бяха симетрично разположени по протежение на кръглите външни стени – тесни и високи прозорци с черни капаци, повечето сега отворени заради горещината. Високата и тясна входна порта, към която водеха десет стъпала, също бе от черен абанос. Портата зееше отворена, защото хора идваха често на консултации в университета, а и студентите и учителите непрекъснато влизаха и излизаха. Докато гледаше към пустия в момента вход, Еми потръпна. Дали и онзи приятел на Мерло бе стоял така – на пост от тази страна на улицата, наблюдавайки вратата ден след ден . . .

Тя прогони мислите и рязко подкани коня. Пресече улицата и го върза на един от стълбовете отпред. Когато влезе, се озова в огромно тихо предверие. По стените блестяха безброй свещници, дървени пейки обикаляха стените, а в дъното се виждаха вратите на две малки стаички.

Еми се спря пред едната. Обърна се към портиера, седнал на стола пред вратата.

- Бихте ли ми помогнали? – попита със свито гърло. Усещаше влагата по дланите си – търся Тано Верел, съветникът на краля. Трябва да е тук, можете ли да ми кажете къде да го намеря?

Портиерът я погледна с лека изненада, после поклати замислено глава.

- Съветникът на краля? Не, не е тук, госпожице. Не съм го виждал да идва.

- Сигурен ли сте? – сърцето ѝ се разтуптя.

- О, да, сигурен съм. Щях да го запомня. Днес не съм излизал оттук, не може да съм пропуснал . . .но може да почакате, ако искате.

- А идвал ли е скоро? попита Еми – в близките дни или седмици?

Лицето на пазача придоби странно изражение. Той присви очи, ръката му се стрелна към сивата брада, поглади я объркано.

- Не знам . . . чудно, не мога да си спомня – разтърка с пръсти главата си и стисна очи, сякаш внезапно изпита болка – не мога да си спомня . . . би трябвало . . . вижте, питайте колегата ми отсреща, той може . . .

Разговорът с другия портиер обаче даде съвсем същия резултат. Човекът изобщо не можеше да каже дали е виждал Верел напоследък в университета. Еми смяташе да се свърже с някой от ръководството, но след това реши, че е разбрала достатъчно и излезе от сградата. Докато отвързваше коня си, се запита какво да предприеме оттук нататък.

Наученото току-що не бе никакво доказателство и тя го знаеше много добре. За нея, обаче, нещата бяха вече ясни и си помисли, че ако веднага разкаже всичко на Лио, точно както го бе чула от Фло и всичко това, което се бе случило със самата нея този следобед, той ще ѝ обърне внимание. Оттам нататък, вярваше, че брат ѝ ще се справи с положението. Колкото и силен да беше, Верел не можеше да се изправи срещу краля.

Качи се на коня и бързо препусна обратно към двореца.

Беше ранния следобед и очакваше да намери брат си в трапезарията, където по това време той обядваше с велисите Вместо това, обаче, се сблъска с него на главния вход. Той слизаше бързо по стъпалата, придружен от личната си охрана, насочен към чакащия го оседлан кон. Еми скочи от коня си и хукна към него. Охранителите за миг се сепнаха и посегнаха към оръжията си, после, като видяха коя е – тя махаше в движение перуката - отпуснаха ръце.

- Лио! – кралят се обърна към нея, тъкмо бе посегнал към юздите. На лицето му се изписа изненада. Стресната, Еми осъзна, че той е обзет от някаква страшна тревога. Бръчки се впиваха в челото и между очите му; устните му бяха стиснати, бе леко пребледнял, очите му тъмнееха.  Еми не помнеше скоро да го е виждала такъв.

- Еми? Какво става, какво правиш тук? Къде си ходила? – той посегна към нея и хвана успокоително рамото ѝ, очевидно, както винаги, с желание да ѝ даде утеха въпреки собствените му тревоги.

- Лио, трябва да говорим! Трябва да говоря с теб, веднага!  

- Еми, мила . . . той я прегърна силно и тя усети отчаянието в прегръдката му – току-що ми съобщиха, че Лето е болен . . . много болен. Станало е така внезапно, че смятат, че е отравяне.

- Лето? Лето Марини? – тя се отдръпна, смаяна. Сърцето ѝ заби болезнено силно. Не познаваше велиса на Турано така добре както брат си, но знаеше, че е много добър човек и знаеше колко е близък на Лио.  

- Лето, да . . .трябва да отида при него, Еми. Трябва да го видя веднага, да разбера какво е станало. Може да отсъствам и утре, не знам. Оставил съм всичко в ръцете на Тано. Той ще се грижи за контрола на града, и ще отговаря за спешните ситуации. Анели и Ралио също са тук. Ако нещо те притеснява, говори с тях, или с Тано. Сега трябва да тръг . . .

- Виждал ли си се с Тано скоро? – попита Еми бързо, с чувството, че сърцето ѝ ще се пръсне от силните удари.

- Не, не съм го виждал днес. Еми, слушай, нямам никакво време. Знаеш, че Турано не е близо, ще минат няколко часа докато стигна. Прибери се горе, моля те. Ще говорим като се върна.

- Лио . . . – тя се поколеба, докато той се обръщаше и даваше някакви кратки заповеди на придружителите си. После се качи на коня си. Охранителите му също възседнаха конете си. Кралят я погледна, кимна ѝ с глава, а тя го изпроводи отчаяно с поглед, докато той се отдалечаваше бързо с ескорта си по калдаръмения път.

Докато се качваше бавно обратно към покоите си, в ума ѝ проблесна образът на един човек, отдавна мъртъв, и години наред съзнателно изтикван от спомените ѝ. Единственият човек, който би ѝ бил истинска подкрепа в момент като този. Стисна очи и устните ѝ промълвиха тихо името му:

- Делио…