Макар Улицата да се намираше в покрайнините на града, градът не достигаше Улицата. Часовниците безотказно отмерваха времето в Нея, ала времето отказваше да Я посети.
Точно такъв свят аз търсех цял живот.
Беше късно в четвъртък, когато се нанесох на Улицата и вече четири дни чувах нейните стъпки. Грубите й черни обуща все потропваха по дъсчения под на долния етаж, сетне задълго се спираха, а накрая, точно когато очакването ми отмираше, се втурваха отново. Аз знаех какво прави тя, къде иде и защо тропа; отде знаех, то ще се разбере в тая история, дето е мистерия, и която никой друг по-добре от мен не знае, макар еднички четири да са моите дни на Улицата.
Госпожа Еймар Мене подреждаше книгите.
Тя имаше дебела вълнена пола, черни чорапогащи и плетен пуловер с възголеми и мрачни шарки. Беше едра в ханша и с кръгове под очите. Дори не попита за името ми. Предостави ми под наем своя втори етаж на съвсем нищожна цена.
“Отдавна не се качвам “там” – ми рече тя в него четвъртък. – Затова ако има прах, обършете го, ако ви се стори неуютно, намерете нови места за всичко, което откриете горе. Повярвайте ми, щом човек почисти и размести това-онова, светът може да се промени до неузнаваемост. Поне така се случва при мен – “отсам”, на приземния етаж.”
Да си призная, в началото имах затруднения с начина на изразяване на госпожа Мене, с нейните, както сама ги наричаше, обозначения. Те ме объркваха, а понякога тревожеха. Нещата, според обозначенията, никога не бяха “тук”, а някакси все се оказваха “отсам”; също така нищо не се намираше далеч, а винаги биваше откривано “там”. И най-вече аз бях удивен, а и не крия, с изминаване на дните, у мен се настани страх от онова обозначение, което не само госпожа Мене, а всички не спираха да повтарят: Улицата.
Но нека не губя последователността и понятния ред в този странен разказ тъй рано, а да го следвам, доколкото мога. Защото, опасявам се, ще настане час, в който, дори да желая, редът сам ще се изплъзне, и това, което сега разказвам, ще потърси опора в нещо друго, в нещо извън реда.
И така, изминаха четири дни, откак случайно попаднах тук. А “тук” е едно обозначение, за което до миналия четвъртък не знаех, то губи целия си смисъл, щом човек се озове в такова отвлечено от света място. Тогава бях воден от съображения, които без съмнение по-късно ще спомена, но, които в оня преди обед почнаха да изгубват своята ценност. И така днес, в тия зори на понеделника, от съображенията ми няма и следа, затова дали те, наедно с ценността си от мен се освободиха, или аз свободен съм от това да ги ценя, оставям на вас да прецените, щом и, разбира се, ако чуете историята ми докрай.
Аз съм особа, която вече стои на предела на човешката възраст, стои и се взира в прежните дни, като у мен е желание, и дори треска, да зърна малко свежест в тях и, ако може, да извлека поне къшей смисъл. Редът в моето вътре все го е имало, но ненадейно и без да разбирам как, той винаги е стоял разклатен. То, разклатеното, е едно от ония огнени усещания, които достигат съзнанието, единствено щом се разгорят дотам, че пламъците им обгорят цялата душа; а дотогава горенето на туй вътрешно люлеене просто те лизва и едва искри, а сетне изчезва, оставяйки внезапно клетия ти ум-човешки извън целия ред, бил той и обичания стар разклатен ред. Четири дни бяха нужни редът в мен да си иде, тъй все едно никога не е бил, и всичко това, защото аз видях – а може би по-скоро бях видян – от Улицата.
Улицата е павирано шосе без никаква маркировка, силно наклонено в едната си посока, дължината му не надминава стотина метра, а на ширина едва ли достига пет.
“Нашата улица е малка и още повече тясна – ми рече амбулантният търговец от ъгъла, – ала ние никога не забравяме, че тя е Улицата.”
Чувствах, че това обяснение трябваше да ми говори много, но аз не разбрах нищо от него.
От едната страна на Улицата, и по-точно от страната, която госпожа Мене нарича “отсреща”, се издига голям и твърде добре изглеждащ бутиков магазин. Още в първата ми вечер на Улицата, собственикът на бутика ме забеляза да се протягам от малката тераса на квартирата ми, и се провикна от отсрещния тротоар:
“Здравейте, непознати приятелю, аз съм Суетн! “Отзивчивият Суетн”! Моля, бъдете спокоен, никога няма да ви убеждавам да посещавате моя бутик – дясната му ръка с тържествено движение посочи магазина зад него. – Знам, вие ще сторите това, дори ако се опитам да ви попреча. Затова аз ще насоча усилията на своето убеждение в друга посока – господин Суетн разтвори шепата на лявата си ръка и завъртя длан пред себе си. – Уверявам ви, вие винаги трябва да помните: Улицата е единственото място, което може да ви изведе от небитието.”
Слабо е, ако кажа, че тия думи ме озадачиха. Поисках обяснение, но ми бе отвърнато да не търся отговори за своите въпроси, защото “приятелю, въпросите се нуждаят от пътека, а не от отговори”.
Всъщност в тоя петък, когато за първи път пристъпих на Улицата, все още не бях разговарял с никой от нейните обитатели, но – ако щете ми вярвайте – имах чувството, че цял живот бях водил разговори именно за Улицата. Сега нямам обяснение, но в онзи първи ден аз се насочих право “отсреща”. Но не отидох в бутика на господин Суетн, а в кафенето, което се намираше над бутика. Поръчах си препечена филийка, потопена в горещо масло, и лъжичка конфитюр от дюли. Освен своята закуска, получих димящо кафе и някакъв местен вестник. Редът у мен, за който одеве споменах, не бе престанал да се клати и господарства в съществото ми, но може би за първи път усетих, че си отива. Все още отдаден на крайно неведение за своята съдба, аз разтворих вестника и прочетох в него обявление, което тогава ми се стори любопитно, да не кажа твърде странно.
“Госпожа Мене уведомява Улицата, че всички книги са подредени. Моля, ония от вас, които изпитват съмнение в това, да дойдат Отсам.”
Не знам защо, но тогава почувствах как някой ме наблюдава и като че ли желае да ме улови в едно своего рода непривично положение. Огледах се – съвсем нищо. И още повече – никой. Погледнах към Улицата. Слънцето, издигнало се високо над хоризонта, твърде силно биеше с лъчите си Улицата и по тоя начин ме заслепяваше, но в същото време съвсем добре осветяваше ниската двуетажна сграда, която се намираше точно срещу кафенето.
Видях табела, накривена на една страна, със стройни и силно вдълбани в нея букви, където се четеше: КНИГОПРОДАВНИЦА “МЕНЕ”.
“Убеден ли сте, че желаете да наемете втория етаж? – попита ме с подозрение госпожа Мене.”
“Да – отвърнах й аз. – Стига, наистина да не се нуждаете от стаята, която се намира там?”
- Аз не се нуждая от нищо, което е “там” – троснато рече госпожа Мене и чевръсто се завъртя на дебелия си ток, завършващ чудовищната й черна обувка. И преди гърбът й да изчезне в естествения сумрак на приземния етаж, аз видях как с припряно движение ми посочи витите стъпала, които водеха нагоре.
В новата ми квартира, имаше широко легло, един стол, високо писалище, засъхнала мастилница и счупено перо. Учудих се, какво ли толкова бих могъл да разместя в това пусто място и никак не се досещах, че самото туй място щеше да ме размести докрай. Почти нямах багаж и затова разделих малкия си куп с дрехи в двете дълбоки чекмеджета на писалището. Върху му поставих книгите, които винаги носех със себе си: Светото Писание и Ницшевия “Заратустра”.
След като криво-ляво се нанесох, доближих покрития с петна и прорязан от няколко пукнатини прозорец в стаята и за пореден път огледах Улицата. Видях множеството къщи в двете посоки, както и изящния бутик на господин Суетн “отсреща”. Сепна ме дрезгавия глас на госпожа Мене някъде отдолу.
“Макар да нямам работа при вас, “там” горе, всяка вечер, точно в единадесет, стига да желаете, заповядайте “отсам”, на вечеря при мен. Не се тревожете, аз не бъбря. Не обичам и да ми бъбрят. Ще се храним сред тишина и спокойствие, тъй както го правят братът и сестрата, останали сами в залеза на своя живот.”
Госпожа Мене нямаше възраст. Но със сигурност не беше млада жена. Напротив, бих казал, че е на петдесет, но чудесно би могла да бъде и на седемдесет. Самият аз отдавна прекрачих седемдесетте, но мога да кажа, че живея ония свои години, които вече не губят време, за да се преброяват.
Първата вечер бях твърде уморен и не се възползвах от поканата на госпожа Мене. Легнах си далеч преди единадесет. Но, струва ми се някъде след полунощ, дочух стъпките й. Помислих, че тя най-сетне си ляга, но това не беше така. Няколко от нейните потропвания, бяха последвани от неколкоминутна тишина, след което, точно когато отново се унесох, стъпките й се възобновиха. Разбира се, това не ме подразни, но – без да знам защо – ме заинтригува. Станах от леглото, нахлузих кожените си чехли, и да си призная, почти се изкуших да сляза долу и да разбера, възможно ли беше госпожа Мене все още да работи.
В онази първа вечер все още не бях разгледал книгопродавницата, видях единствено част от стелажите, които се намираха в непосредствена близост до стълбището, което пък водеше към квартирата ми. Затова размислих, като реших да оставя опознаването на госпожа Мене за следващия ден.
И тогава чух гласовете.
Единият глас беше нейният глас, този на моята хазайка. Но звучеше твърде различно. И макар до онзи момент да бях разменил с госпожа Мене само няколко думи, аз бях установил наличието на невъзмутимост и дистанция в нейното държание. Всяка емоция, изразена в думите й, попадаше в своята цел и сякаш с това действие се отмяташе от нейното съзнание. Госпожа Мене беше жена, която никога не желае, не се моли и не увещава, тя винаги заявяваше, нареждаше и безусловно постигаше всичко, което възнамереше. Но гласът, който чух в оная първа нощ на Улицата, беше глас, изпълнен с трепет, с очакване и със затаена надежда, и несъмнено беше гласът на госпожа Еймар Мене.
Другият глас стигаше до мен твърде слаб. И аз не само не успявах да различа думите в него, но и той внезапно се губеше, като оставяше след себе си дълга и мъчителна пауза. Чий беше този глас, нямаше как да знам, но в този глас долових нещо, което не бях откривал в никой друг глас. Сякаш непознатият казваше нещо, моля разберете ме, нещо дотолкова действително, че важността му надминаваше всяка реалност. Но нещо, което аз така и не дочувах.
Помислих колко невъзпитано е да проявявам любопитство към разговор, който не би трябвало да ме засяга, и дори се запитах, поради каква причина бях привлечен от тия среднощни гласове. Когато човек нощува за първи път на чуждо място, той или не може да заспи, или спи непробудно. Но случва се и това, че понякога сънят бива прекъснат право от средата на най-дълбоката си тъма, дето даже сънищата не си позволяват да се намесват със своите причудливи образи. И щом душата бъде тъй силом изтръгната от безбрежния мрак на мъртвилото, тя по призвание, а може би единствено от бездарие, се вкопчва в събитието, което я е разбудило.
Наведох се и опрях глава в пода досами леглото. Но това по никакъв начин не подобри способността ми да чувам по-добре гласовете от приземния етаж. Изправих се и огледах своята квартира. Обиколих я педя по педя и поставях ухото си върху всяка точка от пода й, за да проверя дали ще успея да дочуя нещо по-ясно, нещо отчетливо. Накрая неочаквано постигнах завиден успех, но това стана съвсем не без жертви. В един от отчаяните си опити наврях главата си дълбоко под писалището и долових отделни думи в идещите отдолу гласове. Това дотолкова ме обнадежди, че посредством известно въртене и нагласяне, установих, че трябва да вирна задника си извън и почти на равнището на самото писалище, така че главата ми косо да е приведена надолу, а ухото ми едва да допира пода. Това беше поза, която за да задържа, се наложи да подкрепя със силно притиснати към земята ръце и повдигнати лакти, които дотам издадох напред, че се подадоха от другата страна на писалището. Вратът ми се беше усукал до неузнаваемост, мускулите на краката се бяха напрегнали до парализа, а гърбът ми беше хлътнал дотам, че се наложи да дишам съвсем бавно, за да успея да проводя дъха си до дробовете и обратно. Преди много години имах познанство с човек, който усърдно се занимаваше с хатха-йога и беше така добър да ме запознае с няколко от най-разпространените и полезни йогистки пози. Откъслечните ми опити да напредна в източното учение и практика пропаднаха поради разсеяност и западняшка социалност. Но от всичко, което някога можех, днес, в края на своя живот, аз имах непоклатимата увереност, че няма невъзможна поза. Тази увереност ме спомогна да чуя разговора, който се провеждаше, и който за жалост вече привършваше, долу, в царството на госпожа Мене.
- …не разрешавам да говориш така! Как мислиш, имам ли сили да следвам всяка твоя дума и всяко твое щукване. Улицата узна за пророчество, а то може и да не се сбъдне – сякаш госпожа Мене се опитваше да вмени на своя събеседник нещо, което той не от тоя час отказваше да приеме. – И моля те, не ми клати глава. Щом си “отсам”, не става дума за твоите способности, а за безумието, с което си позволяваш да ги използваш и с огромните задължения, с които ме натоварваш.
- Ама, Ейма`Мене, аз вече го хврътнах – това беше детски глас, о, небеса, госпожа Мене разговаряше с дете.
- Ах, тая дума! Как не желая да я чувам “отсам”. Какво си въобразяваш ти, че аз ще смогна да обознача това твое поредно и още по-проклето хвъртене?
- Недей, Ейма`Мене, то е хвъртене, вече го има.
- Има го, има го. Това “има” нищо не обозначава. Улицата този път може и да не понесе стореното от теб.
- Че какво чак тъй съм сторил?! – колко ясно чух момчешкия глас, все едно прозвуча в гърдите ми, или по-скоро право в ума ми. – То, Ейма`Мене, е едно хвъртене, работа от нищо!
- Не помниш ли какво се случи, когато последния път хвъртя, без да се допиташ до мен?
- Паветата пред “бутука” наскачаха от местата си, а “Серет” се суети, щот` му се хлопало сърцето.
- Да, паветата пред бутика се отделиха, а тротоарът се слегна – и тук гласът на госпожа Мене се подигна, и някак сърдито, но и умолително добави. – Но най-вече Улицата се наклони още повече, а това е опасно.
- Аз ли стръмних Улицата? – удиви се детето. – Пък се хвъртях малко и не съм искал туй…
- Не си искал, чуваш ли се, не си искал! Но я си представи, че някой ден Улицата се провеси, като въже, или пък обърне наклона си, тогава и Жевжем Жам няма да може да ни помогне.
- Аз не правя това, Ейма`Мене – с обида рече детето, – не правя на Улицата равенство, нито пък й обръщам челото.
- Добре – накрая се примири госпожа Мене. – Стореното сторено. Каквото зависи от мен, ще обознача и ще поправя. Хайде да се смълчаваме, че приказките само ни изкривяват и ни плетат във възел.
- Ами момичето! – провикна се момчето. – Тя стои, а аз я гледам. Дава ли Ейма`Мене разрешение да…
- Чуй ме, Цефой, не разрешавам да разговаряш с когото и да е. Разбираш ли ме, с никого и нито дума.
- А да духна в листите на книгата, когато е в ръцете и момичето държи?
- Не! И най-малката среща с теб може да я хврътне.
- Но, Ейма`Мене, тя разбира от букви!
- Не ме карай да повтарям. И без това ми създаваш достатъчно работа. Толкова много ред трябва да създавам след всяка твоя стъпка. Хайде, повече мълчание и да не забравяш да ме питаш, когато си наумиш да правиш нещо…
Настана тишина. Дори не дочувах потропване от тежките обуща на госпожа Мене. Едва се измъкнах изпод писалището. Целият се бях схванал. Дотътрих се до леглото и се проснах отгоре му. В главата ми имаше толкова много кръв и тъй много въпроси.
Въпроси, които търсеха отговори, но които преди това трябваше да открият пътека. Пътека, която никъде не се виждаше.
Сънят не ми позволи никаква свобода, просто с един замах ме взе в своя плен.