ГРИВНАТА
Капчуците запяха своята пролетна песен, затоплени от нежните слънчеви лъчи, а птиците радостно започнаха да им пригласят. Приветстваха новото начало, земята се събуждаше от зимния си сън, готова за живот.
Но Виктор беше като сляп за заобикалящата го красота. За първи път в живота си се успа. Закъсняваше за работа и не го интересуваше нито песента на птиците, нито идващата пролет. Набързо се облече, оправи вратовръзката си, за да е изряден и излезе навън почти тичайки.
От десет години работеше в счетоводната къща и до сега никога не бе закъснявал. Виктор се славеше във фирмата със своята точност и педантичност. И за негова огромна жалост - сдържаност и притеснение. Минал вече четиридесетте години,все още неженен, тих и възпитан човек, който не отказваше услуга и живееше сам. До преди три години ежедневието му бе свързано единственото с болната му майка. Тя разчиташе само на неговите грижи, нямаха други роднини. Но вече бе останал сам и това му тежеше. През деня се отдаваше изцяло на работата, не мислеше за нищо друго, но когато се прибереше вечер вкъщи и тишината нахлуеше в него, направо се побъркваше.
За да не закъснее, реши да мине по прекия път. До офиса винаги ходеше пеш и знаеше, че стига до там за трийсет минути, но днес имаше само петнайсет.
Не обичаше да минава от там. Беше пълно с улични търговци, които още от зори запълваха всяко местенце с малките си сергии и подвикваха на минувачите, за да се спират при тях.
Забързан, Виктор прескачаше локвите по тротоара, като не спираше да проклина лошия си късмет. Тълпата беше навсякъде и в стремежа си да не се блъсне в някой, Виктор закачи с чантата си малката масичка на една баба и цялата стока подредена на нея се разпиля по земята.
- Леко,бе момче! Не гледаш ли къде вървиш?! - възмутена, бабата започна да нарежда.
- Извинявайте! Бързам много. Закъснявам за работа.. - Виктор целият почервеня от притеснение и бързо започна да събира дрънкулките, които бе блъснал.
Старата жена, като видя, че той не избяга, смени тона.
- Нищо, де! Той, късмета понякога е скрит зад неприятности. Щом при мен те е пратил, значи имаш нужда от нещо.
- Не, не, от нищо нямам нужда!
Бабата го хвана за ръката и го погледна хитро.
- Всеки има нужда от още нещо, за да е щастлив. Кажи какво искаш! Повишение? Любов? Деца?
Виктор сепнато я погледна. В сбръчканото, мургаво лице на бабата имаше нещо тайнствено. В очите й сякаш се се събрала мъдростта на живота, а погледът й все едно го четеше отвътре. Разбра, че няма да се измъкне без покупка.
Въздъхна примирително, извади десет лева и й каза:
- Добре, добре.. Просто ми дай нещо,няма значение какво.
Старицата, потърка доволно парите в бузата си и го изгледа продължително. Промърмори нещо и му подаде тънка, кожена гривна със закачена на нея малка плочка, на която бе изобразена лъвска глава.
- Ето, синко. Това ти трябва на теб. Този амулет ще ти донесе щастие. Докато го носиш, всяка жена ще вижда в теб този, за който е мечтала цял живот.
Виктор я погледна с насмешка, но взе гривната и я пусна в джоба си.
Продължи по пътя за работа, но очите на бабата не му излизаха от ума. В джоба си напипа гривната и импулсивно реши да си я сложи.
" А,да видим!"
Както всяка сутрин, се отби да купи по кафе за колежките от близкото капанче. Докато плащаше, момичето на касата му се усмихна някак по-различно.
Виктор усети как в него забълбука някакво ново усещане.
"Ти да видиш..дали пък наистина тази гривна не е вълшебна..."
На първия етаж в офиса имаше секретарка, която той всеки ден, мърморейки и без да я поглежда, поздравяваше. Днес мъжът се спря пред нея и впери изучаващ поглед в очите й.
- Добро утро, Лили! Как си днес?
- О! Добро утро, Виктор! - жената го погледна с изненада. - Добре съм! А ти?
Огледа щастливото му лице и се засмя:
- Днес си много различен!
Мъжът се усмихна в отговор:
- Даа.. Май наистина съм различен.
Вървейки към кабинета си, Виктор се почувства изпълнен със сила. Все едно, че наистина можеше да има всяка жена, която пожелае. Вече не ходеше, както обикновенно забил поглед в земята, а беше вдигнал глава и с широка усмивка поздравяваше всяка от колежките си и се радваше на изненаданите им погледи.
С уверена крачка отиде право при Марчето. Тя беше в офиса от половин година. Малко по-млада от него, с красиви зелени очи, нежна кестенява коса и приятно закръглени форми, Марчето му беше на сърцето още от мига, в който я видя. В началото с нея много често се засичаха на балкона, където пушеха, но Виктор толкова много се притесняваше от присъствието й, че едва проронваше по някоя дума и целият почервенял, с потни длани и свит стомах, хвърляше недопушената цигара и се прибираше. След това Марчето започна да го избягва.
Но сега Виктор беше различен. Имаше талисмана. Докосна гривната за късмет и влезе в стаята й.
- Добро утро, Марче!
- Добро утро, Виктор! Какво има? Проблем с доклада ми ли?
Жената стана от стола,явно притеснена от тази неочаквана визита.
- Няма никакви проблеми, Марче, не се притеснявай. Само да ти кажа "Добро утро!" Да те видя как си...
Жената продължаваше да го гледа учудено и той усети, че отново започва да се поти. Хвана гривната здраво.
- Всъщност, Марче, искам да те поканя на вечеря. Наблизо има едно ресторантче, какво ще кажеш довечера да излезем там?
- На вечеря? Аз.. - тя чак заекна от изненада. - Мислех, че не ме харесваш. Дори не искаше да разговаряш с мен...Винаги бягаше.
- Напротив, харесвам те. И то много. - мъжът вдигна ръка и погали нежно бузата й.- Просто преди страшно много се притеснявах от теб. Е, какво ще кажеш? Ще излезеш ли с мен?
Стоплена от нежния му допир, Марчето с усмивка се съгласи.
Работния ден бе свършил и Виктор вървеше към вкъщи. Наслаждаваше се на песента на птиците, на нежната зелена трева и топлите лъчи на слънцето. Пълен с щастие, тръпнеше в очакване на вечерта.
Старицата му беше дала нещо много повече от талисман.
Беше му дала увереност.
© Юлиана Никифорова Todos los derechos reservados