Внимание! Тази част може да е неподходяща за лица под 16 години.

12.

Лили бе влязла през отворената порта без да я чуят. Обикновено стъпваше така – тихо като горска фея. Сега се изкачваше по стълбите към тях, облечена в бял суитчър, изтрити дънки, които стояха като излети върху стройните ѝ крака, и тъмносини гуменки. Червената ѝ коса, разпиляна върху суитчъра му напомни на пламъци, лумнали върху снежно поле.

Чарлс усети как моментално се ухилва като идиот. Не можеше да се възпре – колко и да се опитваше, тази малоумна хлапашка усмивка оставаше напълно извън контрола му. Лили също се усмихваше и докато вървеше по стъпалата, погледът ѝ бе насочен единствено към него.

- Как сте, момчета? – поздрави с вдигната ръка. – Закъснях ли много?

- Жив е още – Ерик допи бирата си и се изправи. – Между другото, цял ден си обикаля весело напред-назад из селото, приказва с хората, прави ми компания на обекта, ходи да плува, и вечерта изведнъж, така около седем някъде, започват такива едни страшни болки, дето не мога да ти ги опиша…

- Ерик! – Чарлс го срита под масата. Въпреки силния дискомфорт, който това движение предизвика, усмивката му се разшири. Ерик отскочи встрани с едва прикрит смях.

- Изпитваш удоволствие да засрамваш хората ли, здравеняко? – гласът на Лили бе нежен като трептене на пеперудени крилца.

- Да ме засрамва? – Чарлс се изправи и сложи ръка на сърцето си. - Нищо не може да ме засрами, скъпа моя! Съвсем открито си признавам, че цял ден копнея да видя вечер очите ти. И да разбера подобряваш ли кръвообращението си, естествено.

Като видя, че Ерик ги гледа въпросително, Лили обясни:

- Изготви ми програма с упражнения за по-добро оросяване на крайниците. Казва, че ръцете ми са много студени. – погледна към Чарлс. – Правя ги, честна дума. Тази нощ дори спах без чорапи.

- Това вече е твърде много! – Ерик закри челото си с длан. – Аз изчезвам! – грабна якето си от стола и в началото на стълбите, се обърна към Чарлс. – Ще мина утре към шест да си изиграем партията шах, нали? Докато си още с ума си.

- Добре. Срещата с Иван за сряда ли остана?

- Да. Толкова е въодушевен, че се съгласи да преподаваш в училището, че иска да обсъдите детайлите възможно най-скоро.

- И аз съм въодушевен – Чарлс се усмихна. – Хайде, до утре!

Когато Ерик си тръгна, двамата с Лили стояха няколко минути мълчаливи на верандата. Усмивката на Чарлс бавно се стопи. Искаше да каже нещо, да продължи да се шегува, но студеният вечерен вятър изведнъж се завъртя силно около тях и за миг му се стори, че ще го дръпне нагоре във въздуха като нападалите по тротоара листа. Отдръпна се две крачки настрани и се опря с ръка на стената. Краката му трепереха.

- Беше ли прав?- чу мелодичния ѝ глас зад себе си. – Ерик, имам предвид. Като каза, че вече си по-добре?

- Ами…донякъде. През деня търпя. Вечер е трудно, но ако взема едно болкоуспокояващо, ще заспя. Не е както преди. – той помълча. Усещаше неравните грапавини на стената под дланта си. – Може би няма нужда да идваш вече, Лили.

Тишина. Само вятърът продължаваше да свисти и да мете листата от градината и тротоара.

- Студено е – каза тя накрая. – Искаш ли да влезем вътре?

Чарлс я последва във всекидневната. Светна лампата и затвори вратата след тях. Не бе променил нищо в обстановката в стаята – не бе вдигнал шкафовете, не бе преместил мивката нависоко, въпреки сега трябваше да се навежда, като ги използва и му беше неудобно. Чувстваше обаче нужда да има нещо, което да го свързва със стария му начин на живот. С Рейвън, Джийн, с Института…с всичко, което волно или неволно, бе оставил зад гърба си.  

- Искаш ли да направя чай? – попита го тя, заобикаляйки масата.

Това бе нещо ново. Обикновено идваше, слагаше ръката си на челото му и след като болките отминеха, оставаше, за да поговорят и да си разменят малко закачки. Не повече от половин час. Правеше се, че се възмущава от постоянните му шеги, но явно бе, че ѝ харесват. Покрай задявките той научи и някои лични неща за нея – че е живяла до осемнайсет години с родителите си в Седона, Аризона, после се е преместила да учи психология в Сан Франциско и след завършването си е работила няколко години в едно гимназиално училище. После я намерил Пабло и я довел тук. „Първото място, на което се почувствах почти нормална.“, сподели му. „Цял живот всички са ме избягвали, намирали са ме странна – заради спокойствието ми, заради факта, че нищо не може да ме извади от равновесие. Тук не всички разбират странностите на другия, но поне ги приемат. Помагам на хората, когато ги боли, а те ми осигуряват дом, снабдяват ме с храна и всичко необходимо. Харесва ми общество, в което няма пари, а всеки предоставя услуги за ползата на всички. Пък и, като си имаш градина, свои зеленчуци и плодове…какво друго ти е нужно?“

„Хипи комуна от мутанти.“, мислеше си Чарлс. „Боже, къде се озовах?“

Колко странно беше да бъде на такова място след връзките си с политиката, след десетките телевизионни предавания, след управлението на цял Институт и на елитен боен отряд! Цялата страна го познаваше, а сега бе никой.

Непредвидим бе наистина животът.

Той дръпна един стол настрани и седна. Не издържаше повече да стои прав. Облегна чело на дланите си, вслушан в бързите ѝ движения – шуртенето на водата, съскането от горещия котлон, ровенето в шкафа.

- Откъде знаеш къде се намира всичко? – попита я и я погледна през пръсти.

- Ерик ми показа веднъж – Лили извади две чаши. – Какъв чай искаш?

- Какъвто направиш.

Докато двете чаши излъчваха димящо ухание на мента, тя се пресегна и сложи ръка на челото му. Дланта ѝ бе по-топла от друг път, дали заради чая или заради упражненията, които ѝ показа, не беше ясно. Чарлс въздъхна дълбоко. Лили стоя така около минута, после отдръпна дланта си. Прекара пръсти през челото му, после през скулите, устните, брадичката.

- Имаш много красиво лице – прошепна тя. Притвори очи, после отдръпна ръката си. Той се пресегна внезапно и я задържа в своята. Лили му се усмихваше. „Значи така“, помисли Чарлс. „Толкова естествено, толкова леко ще започне всичко…след цялото ми главоблъскане как точно да подходя…“

- Красиво ли? Изморено е – въздъхна той. – Не ми ли виждаш бръчките?

- Виждам ги. Тези между веждите са ужасно секси.

- Стига бе! – той се разсмя. – Ами да си навия тогава панталоните, да ми видиш краката?

- Не се харесваш?- пръстите ѝ се плъзнаха между неговите и той потръпна. – Защо така?

- Ами…- той осъзна абсурда на започналия разговор. Вместо да се наведе и да я целуне, щеше да я остави да му прави психоанализа? Точно сега? И все пак думите се изплъзваха от устата му, пряко волята му. - …може би защото отдавна не съм се възприемал по такъв начин.

- По какъв начин?

- Като мъж – гласът му се понижи.

- А как си се възприемал, Чарлс?

- Като учител. Като приятел. Като психиатър. Като…дявол да го вземе…като спасител на човечеството. Като всякакъв, само не и като мъж.

- Значи учителят, приятелят, психиатърът и спасителят на човечеството не може да бъде красив?

В тонът ѝ звучеше съвършена искреност. В нейният тон никога не звучеше нищо друго, освен искреност. Чарлс се усмихна горчиво. Вгледа се в тънките ѝ бели пръсти, които продължаваха да се плъзгат между неговите.

- Може ли да те питам нещо, скъпа? Би ли галила така ръката ми, ако сега бях в същото положение, в което ме видя първия ден като дойдох – в инвалидната количка?

Лили наклони леко глава. Усмивка затрептя на устните ѝ – тайнствена и неуловима, като надиплянето на повърхността на дълбоко езеро.

- Може ли да те питам нещо, скъпи? Би ли влязъл пак в съзнанието ми така, както го направи онази първа вечер? Гласът ти беше толкова прекрасен…такава нежност не бях усещала никога. Почувствах се у дома си, почувствах се, че принадлежа…за първи път, че наистина принадлежа някъде. Би ли се свързал с мен пак така?

Чарлс издърпа полека ръката си от нейната. Обви здраво пръсти около горещата си порцеланова чаша.

- Защо винаги отговаряш на въпроса с въпрос? – горчива буца се надигаше в гърлото му.

- Защото въпросът е най-добрият отговор – каза тя.

Чарлс се изправи. Докосването на ръката ѝ бе уталожило болките в краката и макар че знаеше, че не трябва да го прави – и мускулите, и ставите му, имаха нужда от почивка – бутна стола си настрана и отиде до мивката. Наведе се и наплиска лицето си със студена вода. Прокара ръце по темето си, оставяйки студени мокри следи по голата кожа. 

- Аз направих своя избор – изрече дрезгаво, без да се обръща към нея.

Усети шумоленето на обутите ѝ в чорапи стъпала. Усети полъха на парфюма ѝ до врата си.

- След като си направил избора си – прошепна тя до ухото му. – Защо продължаваш да се тормозиш за несъществуващата алтернатива?

Чарлс рязко се обърна и впи устни в нейните. Дива агресия се надигна внезапно в него; агресия, потискана с години; безкрайни, дълги, несправедливи години. Устните ѝ бяха податливи, сочни; дъхът ѝ топъл и с мирис на канела. Сграбчи косата ѝ, опъна тила ѝ назад, започна да целува брадичката ѝ, врата, падината между гърдите. Усети ръцете ѝ върху главата си – притискаха го с все сила, до болка; от устните ѝ излитаха пресекливи стенания.

- Ела…да-да отидем оттатък – задъханият ѝ глас изсвистя над челото му. – Да не стоиш прав.

Той я издърпа в спалнята, блъсна я върху леглото, свали в движение фланелката си. Ръцете ѝ се опряха на мускулите на гърдите му, притиснаха го силно – колко топли бяха, толкова топли сега. Цялата ѝ кожа беше топла, с всеки сантиметър плът, който се откриваше пред него, докато сваляше дрехите ѝ, се потапяше във все повече топлина, сякаш влизаше бавно в ароматна сауна. В един момент затвори очи и вече не я гледаше, а се отдаваше на заливащите го едно след друго усещания – закопчалката на сутиена, която дърпа наобратно, после се опитва пак и най-сетне я отваря; пулсиращите му слабини; ръцете му върху твърдите ѝ, закръглени гърди; плоският ѝ корем, опрян в неговия; преметнатото ѝ през краката му бедро и после…

-  Да знаеш, че съм девствена – прошепна тя в ухото му. Чарлс се сепна и застина. Мъчеше се, задъхан, да осмисли това, което му бе казала. Когато най-сетне пълното значение на думите ѝ достигна до мозъка му, я хвана за раменете и я отдръпна малко встрани от себе си.

- Чакай…момент…какво? Какво?

- Това ще ми е първият път. – тя се усмихваше. Чарлс хвана бедрото ѝ и го отмести от своето. Надигна се на лакът и се вгледа в разрошената ѝ огнена коса и блестящото бяло лице.

- Ама ти сериозно ли?

- Не ме ли искаш вече? Ще се откажеш ли сега?

- Не…глупости. Лили, не е това! Просто…на колко години си? На тридесет и пет? Умопобъркващо красива си, как така? Ти ли си не го искала, или…

- Не аз, мъжете не ме искат – тя помълча малко, после се облегна назад на възглавницата и се вгледа в тавана. – Харесват ме, то се вижда, но никога не съм стигала до нещо повече от целувка. Отдръпват се, бягат, сякаш ги е страх от мен. Не знам защо. И Ерик, нали го виждаш? Най-смелият човек е, когото съм виждала, а всеки път скача като ужилен, като е около мен.

Чарлс протегна ръка и я погали по бузата.

- Мен не ме е страх от теб – усмихна ѝ се нежно.

- Да. Ти си първият, който се отнася нормално с мен. Първият, който ми позволи такава близост. Не знам защо. Толкова си различен от всички останали.

Чарлс се усмихна.

- Ти си много светла, Лили. Толкова, че хората ги е страх тази твоя светлина да не разкрие тъмнината, която е в тях. Караш ги да виждат ясно товарите, които носят в душите си. Това не им е приятно и затова се отдръпват.

- А ти защо не се отдръпна?

- Защото надникнах вътре в теб…онази сутрин, на трибуната. Видях това, което имаш. Видях, че си цялата само любов. Не искам да бягам от това. Искам да съм по-близо до него, колкото мога по-близо. За да успея, ако мога, да се излекувам чрез него. Достигнала си до нещо невиждано, Лили. Как ми се иска…да можех пак да стигна до там. Да вляза в ума ти, за да разбера откъде точно черпиш това, къде е източникът…

- Няма определено място – отвърна тя. – Навсякъде е. Чувствам го навсякъде. Понякога съм си мислела, че идва някъде отгоре, над мен – направи кръг с ръце над себе си, – но всъщност е навсякъде.

- И го използваш всеки път, щом те обземе отрицателна емоция?

- Предполагам. Вероятно става много бързо и автоматично, както ти казваш, защото аз реално не знам какво е отрицателна емоция. Явно ги премахвам още преди да ги усетя напълно.

Чарлс не спираше да я гледа. Сините ѝ очи блестяха толкова силно, че му се струваше, че ще го ослепят. Затвори очи и се опита да влезе в съзнанието ѝ. Усети я…докосни я…намери я…потърси светлината…потърси я…

Нищо. Пълна тишина и мрак под спуснатите му клепачи. Той въздъхна и отвори очи.

- Не, свършено е, не мога. Напълно съм блокиран.

- Много ли ти липсва? Телепатията, имам предвид? Предполагам, че ако аз се лиша от способността да лекувам, ще се почувствам като…не знам…като изпразнена от съдържание.

- Понякога, да. Липсва ми. Не истински, обаче. По-скоро е нещо като носталгия по миналия ми живот. По човека, който бях, мечтите и идеалите, които имах. Тъй като те се оказаха невалидни, много по-добре е, че сега съм тук с теб здрав и можем да сме заедно.

- Чарлс…през всички тези години, докато си бил в инвалидната количка…ти не си имал връзка, така ли?

Чарлс се засмя кратко – въпросът ѝ го сепна и развесели едновременно.

- Ама че въпрос! Как по-точно си представяш, че може да стане това?

- Ами знам ли…има много парализирани хора, които имат семейства, деца.

- Те са с по-леки увреждания. Аз съм в тежката категория – Т-12, пълна параплегия. Никакъв усет от мястото на засегнатите нервни връзки надолу, липса на сексуална възбуда, липса на нормална еякулация, всичко накуп. Е, знам, че има методи, с които може да се предизвика изкуствена ерекция, но какво удоволствие ще бъде за една жена да се занимава да превръща пениса на съпруга си във вибратор и после да го използва самостоятелно, докато съпругът ѝ не само, че не усеща нищо, ами стои като пън и не може да си мръдне таза и инч? Плюс това, никога да не може да свърши нормално, ами спермата му отива в пикочния мехур, защото заради парализата, входът му не може да се затвори?

Обърна ѝ рязко гръб. Години наред бе живял с потиснатата болка от нещастието, което го бе връхлетяло още докато беше толкова млад. Бе смятал, че го е приел, че се е примирил, но сега като го изрече пред нея, внезапно осъзна каква нечувана, стокилограмова тежест е носел на гърба си – ден след ден, месец след месец, година след година.

От очите му потекоха сълзи. Посегна бързо да ги изтрие. Пръстите ѝ докоснаха рамото му, топлите ѝ устни се притиснаха до кожата на гърба му.

- Иска ми се да можех да взема тази болка от теб…да я взема като другата, физическата. Да усещаш само любовта, Чарлс. Нищо друго. Не мога обаче. Не знам как. Наистина не знам.

- Добре съм – гласът му бе дрезгав. Той се изкашля. – Вече съм добре. Всичко ми е окей. Серумът, който взимам, ми оправя всичко. И предният път, като го взимах, беше така – напълно се възстанових, само че тогава не бях на кеф да се занимавам с жени. Можех да си наваксам за изгубените първи седем години, но вместо това само се разхождах из имението и се наливах с алкохол. Три години си бях напълно нормален.

- И защо го спря? Защо реши да се върнеш пак към живота на инвалид?                                                                                       

- За да си върна телепатичните способности. Необходимо беше, в онази задача, за спасяването на президента. Спасихме много животи тогава. Предотвратихме световна война срещу мутантите. Тогава реших, че това е мисията ми и заради нея ще жертвам краката си и възможността да имам семейство. И да, развих университета, дадох посока на много объркани деца, с екипа ми предотвратихме много нещастия… твърде много, както се оказа накрая. Някои нещастия трябва да се изживеят, така се оказа. Вживях се твърде много в ролята си на спасител на света и станах причина за смъртта на двама от най-близките ми хора. И нямаше да си взема поука, Лили. Щях да продължа така, щях да продължа да нося нещастия с намесите в главите на хората и с манията си за величие. Затова този път решението ми е окончателно. Ще си взимам лекарството и ще живея като обикновен, нормален човек, дотогава, докато са ми дадени дни да живея.

- Много строго съдиш себе си – промълви Лили.

- Много меко се съдя, даже. Ако трябваше да подходя справедливо, трябваше да взема едно въже и да се обеся на някое дърво, вместо да се разхождам, да се събирам с приятели и да…да се влюбвам. – той преглътна. Гърлото му беше така пресъхнало, че го заболя.

- Не казвай това и за момент дори! – внезапно надигналия се тон на жената зад него изплющя по гърба му като удар с камшик. – Най-голямото зло, което можеш да направиш на света, е да направиш зло на самия себе си! Не го ли знаеш?!

- Няма да направя зло на себе си – Чарлс се усмихна кисело. Обърна се към нея и взе дланите ѝ в своите. – Прекалено голям страхливец съм.

- Искам да ми помогнеш да развия дарбата си, Чарлс! Да облекчавам психическата болка така, както и физическата. Имаш нужда от помощ, трябва да ти помогна!

- Не. – каза той. – Нищо повече няма да развиваш у себе си. Перфектна си такава, каквато си сега. Такава, каквото съм те срещнал. Приключваме този въпрос.

- Трябва да ти помогна!

- Трябва да ме прегърнеш – и тя го направи. Обгърна го с ръцете си, с тялото си, с краката си, с огнената жар на косите си. Потопен в топлината ѝ, той почувства как напрегнатите му мускули се отпускат. Скоро дишането и на двамата се забави, сля в мелодичен, унасящ синхрон. Чарлс вдигна пръстите ѝ към лицето си и ги целуна.

- Мислиш ли, че ще можем да правим секс сега, след този братско-сестрински разговор? – промърмори.

- Не – гласът ѝ бе приглушен – май няма да стане. Другият път, а?  

- Добре. Хайде да поспим.

Дръпна олекотения юрган и го хвърли над нея, после над себе си. Натисна ключа на нощната лампа и остави кадифената тъмнина да ги обвие в още един слой топлина.