Когато пристигнах в бара, се надявах да не срещна никой познат. Първо се чудех дали наистина е така, защото отивах там, където по принцип се събират много хора, които познавам, но не знаех къде другаде да ида. Вкъщи не беше опция - четирите стени щяха да ме разкъсат на парчета. В бара поне имаше движение и разговори, в които можех да се заслушам, докато в стаята ми имаше само нежното и студено бръмчене на компютърния вентилатор и моите собствени мисли, от които исках да избягам. Беше толкова одавна, че ми се струва сякаш е било в един друг живот, когато бях наполовина откачил в един друг свят.
Почти нямах пари. Но че ще се напия - изобщо не беше въпрос. Седнах на стола. "Една текила. И една бира". Забих кравешки поглед пред мен и просто се отдадох на разкъсващите ме мисли. Нямаше какво да сторя. Нещата седяха така, както седяха, и само времето щеше да върне душевния ми комфорт. Никое човешко същество, никоя жена и никой наркотик не бяха в състояние да ме успокоят, знаех го повече от добре. Нямаше никой познат. Но заведението не беше празно.
Седях и пиех текили и бири, слушайки разговорите на другите посетители. Хора, изплашени почти колкото мен, скрили се зад усмивката. Говорещи за безмислени работи. Ама пък кои са смислени? Всички ще умрем, нали? Значи самото понятие "смисъл" е убито още в зародиш. Обелих етикета на първата бира. Изписах го. Същото сторих с всички етикети. Не ми помогна. Не ми стана по-добре. Дори не ми показа първоизточника на душевните ми терзания. Понякога сигурно знаеш за какво говоря, човек го нападат вътрешните му демони и той седи и се чуди какво, по дяволите, да стори, че да ги прогони. И до ден днешен не съм намерил лека. Доктор Томпсън казва: "Единственият начин да избягаш е да изчакаш до залез, а после да прогониш духовете с ром". Него ден реших да последвам съвета му. Ако се замислех малко повечко, всъщност нямаше причина да се чувствам по този начин. Аз бях причината. А как да избягаш от себе си? Просто се научаваш как да живееш със себе си и това е. Бягане няма. Има само временно успокоение и сляпата вяра, че в един момент ще намериш правилния начин и ще успееш да живееш в мир с душата си.
Мислите в тази насока са обречени да увисват в междуушното пространство. За това оставих филма в главата ми да тече, а в устата ми нека се излива алкохол и дано господ ме пази, иначе скоро ще съм в ръцете му.
След като успях да достигна що-годе нормални нива на интоксикация, се появиха групичка приятели и приятелки. "Ела при нас!" казваха те. "Не"-  отвръщах - "Няма смисъл. Нямам настроение и не искам да развалям вашето." Все пак успяха да ме убедят - няма начин да разваля настроението им. "Добре" - помислих си - "Така или иначе сигурно е тъпо те всички да са там долу, а аз да седя на една педя от тях - сам." Така че се присъединих, но си останах мълчалив.
Те бяха леко пийнали също, говореха лудо, смееха се без да им пука, и бяха живи. Аз ги слушах, докато Л. не ме сръчка и не ми каза :
- Хайде говори де!
- Нямам какво да кажа.

Това най-често означава, че предпочиташ да запазиш мислите си за себе си. Малко хора го разбират, защото никой не знае. Понякога наистина е по-добре да мълчиш. Аз поне така си мислех тогава - щом нямам нещо весело, което да споделя с тях, по-добре да мълча. Защо да ги занимавам с нещо, което дори аз самият не мога да опиша. Нещо без име, без лице и без материя, което смуче кръвта ми право от сърцето.
- Аре стига бе! - каза ми тя, без усмивката да напуска лицето ú. Тя е една от главните опори в живота ми - фактът, че я има, ми подсказва, че каквото и да става, нещата ще се оправят. - Кажи ми какво те тормози.
- Моля те. Ще се оправя, просто не искам да говоря по въпроса.
- Много ясно, че ще се оправиш. Да не мислиш, че ще те оставим в това състояние, глупчо глупав! - отвърна и ме прегърна. Усмивката ú все още беше там - обещаваше ми, че всичко ще се оправи. Усмихнах се на свой ред. Съвсем искрено: - Ето, виждаш ли? Хайде наздраве! - провикна се накрая.
Десетина чаши се издигнаха и се сблъскаха над масата. Усмивката ми вече беше константна. Смехът на приятелите ми беше нещото, което повдигна духа ми от калта, избърса го и го върна в гърдите ми. Все още не говорех, защото не можех да спра да мисля за едно конкретно нещо, за което се притеснявах, че може би се превръща в обсесия, но бях щастлив, че съм там и че съм част от тях. От моите приятели, веселите души, танцуващи в дъжда на живота, посрещащи трудностите с желание и усмивка и никога не предаващи се пред демоните. По едно време - изобщо, представата ми за време из нея вечер отсъстваше, така че "минути, часове, дни, месеци" бяха отдавна изгубили смисъла си, Ели ми показа пликче трева и ми каза:
- След малко отиваме да танцуваме.
- Имаш го.
Тя сви една цигара, която изпушихме на хладния февруарски вечерен въздух. Светът се завъртя по-бързо от обикновено. Всички звуци се смесиха в една огромна какафония. Мислите ми станаха нещо сюрреалистично. Постигнах нирваната - седях и слушах смеха на приятелите ми, които бяха толкова щастливи, и усетих частица от това щастие да се закача на мен като лекия, но непогрешим аромат на парфюм. Почувствах се жив. Почувствах нуждата да благодаря на някой, че съм се озовал в точно това късче от времето и пространството, но не знаех на кого, за това си помислих, че ако съществува наистина някой, на когото би било редно да благодаря, той ще схване и сам.
Бях наистина пиян и напушен. Тотално интоксикиран. Парите ми, логично, бяха почти на финала си, имах пет лева, които си бях запазил за такси. Станах да си ходя, което беше напразен опит, защото четири чифта ръце ме върнаха обратно на мястото ми и ми поръчаха още една бира. Вдигнах рамене, казах "Наздраве" и оставих нощта да продължи своя логичен ход. Пихме до много късно. Колко точно - не помня.
Следващият ми спомен е как аз и Т. седим сами, нейният език е в моята уста, а моята ръка е на нейният задник. Помислих си: "Боже, това не бива да става". Тя е най-добрата ми приятелка, по дяволите. Не сме интимни по този начин. Споделям с нея душата и мислите си, но не и тялото си. Отделих я от мен, като се опитвах да не бъда груб. Тя явно също чак тогава дойде на себе си. Погледахме се малко, сетне си се усмихнаме. Прегърнах я, а тя се отпусна в мен.
Следващият ми спомен е как сервитьорката ме бутна лекичко. Аз отворих очи, а тя каза: "Хайде тръгвайте си, моля ви, 4:30 сутринта е, искам да спя..." Извиних ú се набързо, обещах, че паля последна цигара, а тя ми каза да не се притеснявам. Запалих си тютюна и се облегнах обратно на дивана. Т. беше като ангел - толкова спокойна и с лека усмивка на лицето си. Докато пушех фаса, я гледах как спи и се чудех какво, по дяволите, беше цялото това изпълнение. Явно че бяхме пияни до неузнаваеми състояния, но едва ли само това може да бъде цялата причина. После реших, че причината е безмислена. Галех косата ú и пълнех дробовете си с дим, докато цигарата не свърши. Сетне я погалих по бузата, а тя отвори очи.
- Май сме позаспали, а? - каза, без да се изправя. Аз ú се усмихнах.
- Ми-и-и... - отвърнах. - След толкова алкохол, не е нещо учудващо. Трябваше да си тръгнем с другите.
- Ще се направя, че не си го казал - каза, захили се и се изправи. - Хайде да си ходим.
Облякохме якетата си, тя плати сметката (защото аз нямах пари, освен за такси) и прекрачихме през прага право в студенината на февруарските малки часове. След сто метра беше време да се разделим, защото такситата ни бяха в различни посоки. Все още бяхме здраво пияни. Спряхме се. Тя ми каза: "Чао" и ми се усмихна, а след това ме прегърна и ме стисна здраво. Затворих очи и сторих същото. Вселената се събра до онази малка плочка, на която бяхме стъпили. Времето изчезна.
- Обичам те... - каза ми тя.
- Обичам те... - отвърнах ú аз.