Събуждам се сутрин - няма те на леглото.
Дерзая сам, около белите завивки.
Обичах да те наблюдавам, как спиш.
Поглеждам тавана, а после излизам навън на терасата.
И всичко, което искам сега, е да намеря покой в себе си.
Но как да го направя след всичко, което преживяхме.
Моментите с теб не се забравят.
Дали си спомняш за мен?
Дали понякога и теб те обхваща носталгията,
която раздира всичко вътре в мен.
А ти знаеш, че вътре в мен има много, страшно много.
Само ти - разбираше болката ми,
само ти ми показа какво е да си обичан.
Преди да те срещна, имах чувството,
че на  мен няма да ми се случи нещо подобно.
Сега, когато усетих любовта, мога да я опиша с думи.
Хиляди думи, които ще ме отведат в правилния път,
които ще ми покажат посоката, към която съм се запътил.
Уморен съм и се уморих от всички.
Сега е мой ред да видя Света през очите на изстрадалия.
Когато аз се смях, ти плачеше.
Не знам как успявах да те разплача всеки път.
Но прости... явно не заслужавам твоите сълзи.
Отиде си у дома. А аз къде да отида?
Помисли ли за това? Грижа ли те е какво ще стане с мен?
Да, аз нямам дом, нито кола, нито високо платена работа.
Аз имам себе си. Всичко, от което се нуждая, се крие от лявата ми страна,
защото сърцето ми е най-добрият спътник,
показва ми любовта и приятелство, което изгубих.

Загубих моя миг, но не за винаги.
И когато един ден го възродя, отново ще бъда жив!!!
Но дотогава ще бъда просто един жив човешки труп!!!