В живота има повече нещастие, отколкото щастие. Това, че той не трае вечно е просто милосърдие.

Ерих Мария Ремарк

- Бялото ти отива – засмя се Смърт безрадостно. Той изглеждаше точно както го рисуват: скелет, носещ голяма коса, облечен в черна роба с качулка. Гласът му беше прегракнал и сякаш идваше отдалеч. - Та, днес мога ли да го отведа?
- Съвсем не. Не може.
Мъжът, който отговори, изглеждаше на около шейсет, с вече оплешивяло теме и достолепна брада. Той имаше чифт бели криле на гърба си и носеше ярък нимб.
- Идвам вече за трети път. Не е ли достатъчно? Искам просто да си свърша работата – каза Смърт с раздразнение.
- Е, щом настояваш, хайде да поиграем. Ако спечелиш, е твой. Така де, всъщност пак си е мой, но можеш да го прехвърлиш. Иначе остава жив.
На леглото между тях лежеше измършавял стар мъж, който дишаше с мъка. Монотонен звук отмерваше пулса му, докато система вливаше съвсем недостатъчни капчици живот в кръвта му. 
- Намира ми се едно от собствените тестета на Бог. На него не мога да влияя. Иначе играта е ужасно скучна.­
Той извади едно тесте от джоба си и започна сръчно да разбърква картите.
- Нямам време за игрички – каза Смърт.
- Време? Разбира се, че имаш. И двамата всъщност имаме предостатъчно време – каза той и се засмя. - Ако не искаш да играеш, утре ще трябва да дойдеш пак и вдругиден също. Той няма да се оправи, а аз пак ще съм тук.
Смърт въздъхна. Безгрижният тон на събеседника му не му понасяше.
- Хайде де, скучно ми е, а тестето наистина е честно. Може и да спечелиш.
Той се настани на един стол до леглото и раздаде по две карти върху всяко от бедрата на пациента, после щракна с пръсти и две еднакви купчинки чипове се появиха от двете страни на леглото.
Смърт подпря косата си на стената и придърпа втори стол. След като хвърли поглед на двете аса в ръката си, той сложи три чипа върху корема на мъжа, но съперникът му явно държеше доста слаба ръка и въпреки добрите карти, не спечели почти никакви чипове. В края на разиграването Смърт извади кутия цигари от джоба си и запали.
- Пушиш в болница. Верен си на името си, Смърт – каза мъжът в бяло и отново щракна с пръсти. На леглото се появи пепелник.
И двамата противници играеха добре, а Късмет обичаше компанията и на двамата за вечер в кръчмата, затова купчините чипове оставаха приблизително еднакво високи, докато пепелникът се пълнеше. Честната игра винаги продължаваше твърде дълго.
- Обичам да играя с теб. Лицето ти никога нищо не издава – ухили се собственикът на нимба, който тъкмо беше отказал да приеме доста висок залог. - Е, малко е пресилено да се каже, че имаш лице.
Смърт раздаде картите без да отгвори и погледна своите. Държеше дама и деветка, прилична ръка. Той добави два чипа, към двата, които вече лежаха на корема на мъжа и обърна три карти.
Поп, вале и десетка. Ако имаше лице, можеше и да му е трудно да не издаде задоволството си. 
Съперникът му пасува, а Смърт хвана цялата купчина чипове и я разпиля по одеалото.
- All-in.
- Дадено – отвърна с широка усмивка противникът му и показа картите си.
Асо и дама. Смърт губеше.
- Съжалявам, приятелю. Явно няма да е днес – обърна се той към мъжът на леглото. - Не знам какво е болка, но утре ще те отърва. Постискай зъби още малко.
- Малко? Ще ти го дам само когато ме победиш, слабако.
- Добре тогава, утре ще играем пак. Между другото с крилата е ясно – можеш да приемаш каквато си искаш форма, но откъде взе нимба? Нали само серафимите могат да ги носят.
- Вчера го спечелих на покер.
- Бог ще те накаже.
- Че той така или иначе всяка седмица ме наказва. Това поне е забавно.
Двамата съперници изчезнаха от болничната стая. Остана само равномерният звук, идващ от монитора и хриптящото дишане на пациента.

Когато влезе при пациента, сестрата сбърчи нос от миризмата.
- Сега пък откъде намери цигари. Нали вчера ти ги взех.
В гласът й нямаше строгост, а само изненада. Тя знаеше, че е късно за спиране на цигарите.