Днес пътувах из сивите коловози на ежедневието си… Съзирах се в спомени от настоящето и търсих малко спокойствие от дългото минало-сега.  Спомнях си всеки фрагмент от утре и търсих не лъч светлина, а просто сиво… Моето сиво. Онова, което ни се полага и ни се разпределя на порции за всеки ден.

Скуката удължавала живота. Това е доста относително… Дори и скучен животът не е достатъчно дълъг никога… Все остава нещо прикрито, неказано, недочувствано…

Качих се в автобуса от сенки и се вглеждах в облаците – те бяха толкова непропорционални, толкова нетипични и толкова странни, и все пак весели… Но ги пуснах да влязат под кожата ми, да ме превземат с лилаво-розовото си, онова лилаво-розово, което човек пести за хубавите моменти… Приех го и просто се усмихнах една идея по-добра…

Изведнъж до мен застана мъж – онзи, който бях виждала хиляди пъти, но нито един не бе достатъчен, за да видя  доброто в него. И замлъкнах. Извадих своята пътна карта и жълтите стотинки, с които щях да си купя сиво извозване. Изтръпнах онемяла. Тогава той просто се усмихна, и бутна ръката ми.  Той не се интересуваше от моята карта и от моите пари… Бях там гратис, но същевременно напълно легално, и усетих, че може би там има някой, чиято усмивка съм заслужила този ден.
Но не ! Разтръсках глава ! Това не би било възможно… Това не може да е той – студеният мъж, който сутрин не познавам в очите на този…
Но бе! И ме видя такава, каквато бих искала да съм.
Тогава го погледнах и се влюбих в добротата и усмивката, която ми дари … Една със силата на много!

…И го пуснах в сърцето си. Това бе най-изкусното почукване, което е стигало до стоманената порта на сърцето ми. Стопли ме.
Той се приближи до мен, но дойде време за моята спирка. Знаех, че утре няма да го видя… Знаех, че това е последният път, в който го виждам така и го запечатах в съзнанието си, триейки всеки спомен от преди.
Тогава автобусът спря, но за щастие, бях все още на светофара. Това бе нашето червено, червеното, което имахме с теб; това, което ме караше да се усмихвам… Имахме само едно червено, но то бе достатъчно, за да
разбра, че това, което имах там няма да имам никога повече и да си открадна още миг с него, с нашето червено…