Днес пътувах из сивите коловози на ежедневието си… Съзирах се в спомени от настоящето и търсих малко спокойствие от дългото минало-сега. Спомнях си всеки фрагмент от утре и търсих не лъч светлина, а просто сиво… Моето сиво. Онова, което ни се полага и ни се разпределя на порции за всеки ден.
Скуката удължавала живота. Това е доста относително… Дори и скучен животът не е достатъчно дълъг никога… Все остава нещо прикрито, неказано, недочувствано…
Качих се в автобуса от сенки и се вглеждах в облаците – те бяха толкова непропорционални, толкова нетипични и толкова странни, и все пак весели… Но ги пуснах да влязат под кожата ми, да ме превземат с лилаво-розовото си, онова лилаво-розово, което човек пести за хубавите моменти… Приех го и просто се усмихнах една идея по-добра…
Изведнъж до мен застана мъж – онзи, който бях виждала хиляди пъти, но нито един не бе достатъчен, за да видя доброто в него. И замлъкнах. Извадих своята пътна карта и жълтите стотинки, с които щях да си купя сиво извозва ...