- Голямо богатство ще е! От мене да го знаете! – с разтреперан от вълнение глас започваше любимата на цялото ни село тема някой.
- Сигурно, щом е скрито толкова добре, та никой до днес не го е намерил – клатеше глава друг.
- Чувал съм за него още от дядо си, пък той го знаел от своя баща. В двора на Асан Харамията било заровено, ама никой до днес не е успял да го открие - добавяше трети.
- Бе, дяволска работа ли е? Самодиви ли с магии пазят мястото, дето е заровено? Всички знаем, че имане има, ама – на, никой нямаше късмет да го открие. Ни близките на Харамията, ни чужди хора… - въздишаше със съжаление още някой.
Имането беше любима тема и на жените от нашето село:
- Че има имане – има! Сигурна съм! – уверено говореше баба Айше, най-старата жена в селото. - Буен и непокорен човек бил Асан Харамията. Силен и горд като планински орел. Често се губел с месеци и никой в селото не можел да му хване дирите. Де ходел, де скитал, само той си знаел. По чужди земи на гурбет ли е ходил, товари на ...