Имаше го! Знаех, че го има. Сигурен бях, че не е нито измислица, нито легенда. От дете слушах да се шушука за него. Било старо, много старо. Никой не знаеше какво точно е това имане, но всички говореха, че е безценно.

- Голямо богатство ще е! От мене да го знаете! – с  разтреперан от вълнение глас започваше любимата на цялото ни село тема някой.

- Сигурно, щом е скрито толкова добре, та никой до днес не го е намерил – клатеше глава друг.

- Чувал съм за него още от дядо си, пък той го знаел от своя баща. В двора на Асан Харамията било заровено, ама никой до днес не е успял да го открие - добавяше трети.

- Бе, дяволска работа ли е? Самодиви ли с магии пазят мястото, дето е заровено? Всички знаем, че имане има, ама – на, никой нямаше късмет да го открие. Ни близките на Харамията,  ни чужди хора… - въздишаше със съжаление още някой.

    Имането беше любима тема и на жените от нашето село:

-  Че има имане – има! Сигурна съм! – уверено говореше баба Айше, най-старата жена в селото. - Буен и непокорен човек бил Асан Харамията. Силен и горд като планински орел. Често се губел с месеци и никой в селото не можел да му хване дирите. Де ходел, де скитал, само той си знаел. По чужди земи на гурбет ли е ходил, товари на богати керванджии ли плячкосвал, ама като се върнал и се оженил, станал най-почитаният човек в селото. Живеел скромно и цял живот се трудил като всички хора.  Но веднъж  се разболял, хвърлило го в огън, затресла го треска и докато бълнувал,  споменал пред  баячката баба  Сафие за драгоценното имане, което кътал скрито за потомците си. Наскоро след туй се споминал, а баячката разказала в селото за тайното съкровище.  Ама, явно добре го е скрил Харамията. Много хора го търсиха, но никой до днес не успя  да го намери. Ни свой, ни чужд...

 - Сигурно  хора да е убивал за това богатство, че кръв и проклятие  тегнат над него…

- Може пък с труд да е спечелено имането бе, бабо Айше? Кадърни хора са Асановия род, работни…

    Слушах разказите на тези чужди хора и сърцето ми биеше до пръсване от вълнение. Нали и аз бях потомък на този род, а това легендарно имане лежеше скрито някъде в нашия двор.

   Или, заровено в темелите на старата, грохнала под тежкия товар на годините си къща, чакаше най-достойния от няколкото поколения  потомци на Асан Харамията и неговата бяла, руса и синеока ханъма – Гюзел Фатма, да го открие най-после.

     Годините се търкаляха. Аз пораснах и възмъжах и много неща в живота ми се промениха. Но не за тях ми е думата.

     През всичките тези години аз носех в сърцето си тези вълнуващи разкази за ИМАНЕТО и копнеех да го открия.

     Дори не бях сигурен защо го исках толкова много. Дали защото, като всеки човек, мечтаех за богатство и слава? Или дълбоко в себе си съм свързвал това легендарно имане с някаква строго пазена, но вълнуваща тайна за моето семейство? Не знам.

     Знам само, че когато тръгвахме с керваните изселници за Турция,  не позволих на баща си да продаде двора и къщата.

Не се съгласих и да се заселим по-навътре в страната, където вече се бяха устроили криво-ляво наши роднини.

     Останахме в Одрин. Усещах със сърцето си, че и близките ми не искаха да скъсат завинаги здравата невидима нишка, която ни свързваше и теглеше назад към България. Трудно ни беше да “прекрачим” Босфора. Заселихме се в европейската част на Турция, близо до границата, зад която остана заровен пресеченият  корен на родословното ни дърво, родният дом и гробището, където спяха вечния си сън скъпи на сърцата ни хора.

    Десет години всяка нощ сънувах  Родопите и старата ни къща. Глуха, посърнала, безмълвна и сиротна сред буренясалия двор. Сънувах и имането. То ми даваше знак, припламвайки с жълтия пламък на старо злато, или ме зовеше с мекия сребрист звън на сребърни и златни гривни, вити, ковани колани и гиздави трептящи наушници.

    Кой знае защо това видение се преплиташе в съня ми непременно със сладкия глас на родопските чанове и волна красива родопска песен?

   Събуждах се с разтуптяно сърце и мокри мигли. И нещо все ме теглеше назад. Не зная, носталгията по родния край ли, болката ли от  незарастващата рана на посечения ми родов корен, сладки спомени  ли за щастливите  дни под синьото българско  небе, или копнежът по онова неоткрито имане  като жарава тлееха в душата ми  и ме измъчваха?

   Или това странно и болезнено усещане, че мястото ми не е в тази чужда страна, сред чужди на сърцето ми хора?

   Нямах ясен отговор на тези въпроси. Аз просто знаех със сигурност, че един ден ще се върна в България... Трябваше да се върна!

     Уж бях сред свои, а нито веднъж през тези десет години не усетих в гърдите си великата радост на завърналия се при едноверците си изгнаник...

    Уж бях турчин, но в Турция не намерих своето място. Нищо, че отново носех турското си име. Говорех  вече свободно на “майчиния” си турски език, а в душата ми звучеше по-сладко българската  реч…

      И… ето ме най-после отново в стария бащин дом!

     Не ме питайте как се завърнах! Нито за болката, която преживях от раздялата с близките си. Тежка беше цената, която трябваше да платя, за да се върна отново под родното небе.

      По-важното е, че отново дишах с пълни гърди свежия дъх на планината, стъпвах по зелените поляни, където премина детството ми, галех с поглед  красивите непристъпни скали на Родопите и виещите се над тях волни орли.

  Отключих с трепет ръждясалия катинар на входната врата и се потопих в сумрачната тишина на старата ни къща.

   Тук всяка вещ очакваше моето завръщане. Всяка вещ, притихнала и прашна, беше съхранила за мен скъпи спомени и надежди за нови щастливи мигове.

   Пък и имането беше тук и ме очакваше. От сърце вярвах в това. Моето завръщане беше ново начало, нов живот, който аз сам трябваше да съградя отново.

     Свидна ми беше старата къща, но тя си беше изживяла вече годините. И освен спомени нищо друго не можеше да ми предложи. А аз не исках да живея само с тях.

     Реших да построя нова къща върху  старите, здрави темели.

А след това щях да преровя и двора. Сантиметър по сантиметър, камък след камък, но непременно щях да открия имането. И чак тогава щях да намеря покой за душата си, сладък сън за очите си.

     Когато започнах да развалям старата постройка, най-после се случи и чудото. Открих го! И то точно там, където най-малко бях очаквал. Почти пред очите ми е било. Досами ръцете ми,  които хиляди пъти са отваряли и затваряли стария дървен долап, в който мама държеше големите самуни сладък дъхав хляб.

      Беше скрито в голяма кожена торба под двойния дъсчен под на долапа. Голямо! Точно както често го сънувах.

      Ръцете ми трепереха от вълнение. Не знаех да се смея ли, да плача ли от радост? Изпълваше ме обяснима гордост, че именно аз, най-младият потомък на Асан Харамията и най-силно привързан към родния дом, открих онова, което няколко поколения търсеха, мечтаеха да открият, но все не успяваха.

   А то било мой късмет!

    Сърцето ми се люлееше като камбана в гърдите ми, а ръцете ми, студени и влажни, се бореха с двойния възел на дебелите кожени върви, зад които се спотайваше тайното съкровище на моите предци. Онова скъпоценно имане, така грижливо скрито като дар за бъдните поколения от предците ми.

     Когато най-после успях да развържа възела и торбата се отвори, останах изумен от това, което открих в нея.

     На дъното ù лежаха „каба” гайда и дълъг овчарски нож с гравирано име ИВАН – ЧОБАН, а до тях една грижливо сгъната гиздава родопска сватбена рокля и завити в бяло - извезано с пулчета дюлбенче, иконка на св.Богородица с Младенеца, дървено кръстче и една стара библия със сребърни закопчалки на кожените корици.

   А на първата корица нечия ръка бе изписала с едри, красиви букви: ”На Стефанка Поптонева за светото ù кръщение. 1826 година”