Горан отвори очи. До някъде помещението приличаше на сивия коридор, в който бяха влезли, само че беше много мръсно. Мазилката по стените беше изпокъртена, а по пода имаше боклуци. Светлината идваше от единствен, счупен прозорец в края на коридора. Ди лежеше до него и се оглеждаше трескаво. Горан се протегна за картата, но ръката на бармана беше празна. Блъсна го и започна да рови из боклуците проклиняйки. Накрая седна и хвана главата си в ръце. Изведнъж го обзе паника и го накара да се разтрепери, за това направи всичко възможно да се успокои. Вдиша дълбоко и погледна към Ди. Барманът се беше изправил и разглеждаше помещението. В ръката си държеше пистолета. Горан се протегна отново, опитвайки се да го вземе, но Ди се дръпна. После видя, че се е загледал в нещо и проследи погледа му. В края на коридора, до една от вратите, непознатият опрял гръб в стената ги наблюдаваше. Горан застина. Сега беше на негова територия.

 - Е вече сме където трябва – каза непознатият – моля, престанете с глупостите и елате с мен – после се обърна и влезе през изкъртената врата до себе си.

 Ди тръгна след него с бързи крачки. Горан остана на мястото си и отново обхвана главата си с длани. Не искаше да е тук. Не искаше да следва никого. А най-малки искаше да изпълнява каквото му каже непознатият. Изправи се и надникна зад някои от вратите. Бяха изоставени апартаменти, не по-малко мръсни и разрушени от коридора. Бавно се приближи към мястото където влязоха другите двама. Видя, че е просто още един апартамент. Отиде до прозореца, от който влизаше светлината и погледна навън. Намираше се някъде на високите етажи на блок и пред очите му се разкри широка гледка. Изоставени, порутени сгради докъдето стига погледът. Никъде не забеляза движение. Някой го хвана и дръпна назад. Беше непознатият.

 - Тук не се показваме по прозорците. Опасно е.

 - Майната ти! – наруга го Горан, а после понеже не можа да измисли нищо друго, повтори – Майната ти!

 - Просто стой далеч от прозореца – изричайки това непознатият отново влезе в изоставения апартамент.

 Горан постоя известно време опрял гръб на стената. После внимателно надникна. Изглеждаше, че изоставеният град пустее десетилетия. Повечето от прозорците бяха без стъкла. Мазилката на сградите на много места беше паднала. Имаше пропаднали покриви, а някои блокове направо бяха започнали да се рушат. Някъде по улиците беше избила гъста растителност. Не се виждаха никакви хора или животни. Дръпна се и отново опря гръб в стената. После отиде да потърси изхода към стълбите надолу и с изненада установи, че такъв няма. Обиколи апартаментите, за да провери дали вътре няма асансьори или стълбища, но не откри. Нямаше и противопожарни такива от външната страна на блока. Накрая не му остана нищо друго освен да отиде при другите двама. Откри ги в изоставения апартамент, в който бяха влезли. Говореха си нещо тихо. Пистолетът беше у непознатия.

 - Защо си му дал оръжието? – попита Горан.

 - Каза ми, че е по-добре да е в него – смутено отговори барманът.

 - И ти му повярва?

 Ди замълча за момент.

 - Той е единственият, който знае какво се случва тук.

 - Това не е причина да му вярваме.

 - От кога станахме ние? – попита Ди.

 - От както ме набута на това място, глупако! Сега сме аз и ти срещу него – Горан посочи непознатия – Той се опитва да ни прецака, ние се държим един за друг и се пазим от него. Ако не си достатъчно тъп, би трябвало да го осъзнаваш.

 - Просто искам да открия Галя. Ти не ме интересуваш.

 - И какво ти каза той? Че ще ти помогне?

 - Всъщност – намеси се непознатият – казах му, че Галя вече я няма.

 Горан се умълча. После каза:

 - Ди, аз не познавам този тук. Не искам да имам нищо общо с него. Изглежда ми прекалено лукав и потаен. Иска нещо и ще го постигне за наша сметка. Ти прави каквото решиш.

 След това отиде и седна в един стар изтърбушен фотьойл. Дигна се облак прах, но той не му обърна внимание.

 - Защо мислиш, че искам да ти навредя? - попита непознатият.

 - Защото ме домъкна тук насила. И защото ти личи само като те погледна. Държиш се приятелски, но целта ти е да постигнеш своето. И ще ме използваш, за да го направиш.

 - Никого не съм домъквал – защити се непознатият – вие сами влязохте. Доколкото разбрах от Ди, си влязъл дори без негова помощ.

 - Подхлъзнах се. Той открадна картата ми. Трябваше да го спра.

 - Защо? - попита непознатият.

 - Така реших.

 - Значи си тук в следствие на решенията, които си взел. Не обвинявай за това останалите.

 Горан замълча. Не му се водеше такъв спор. После попита:

 - Тялото ми още ли е в контейнера?

 - В контейнера е – отговори му кратко непознатият.

 Погледна към пистолета, а после и към прозорецът, който за негова изненада не беше счупен.

 - Не прави глупости – прекъсна мисълта му непознатия, уловил погледа - Тялото ти е в контейнера и се намираш в пълна безопасност. Остави ме да ти обясня. Накрая може дори да се забавляваш.

 - Слушам те – каза Горан и се облегна назад във фотьойла, което вдигна нов облак прах.

 - Официално сме в тъмната зона – каза мъжът.

 - Предполагам трябваше да прозвучи тържествено – заяде се Горан.

 - Не. Просто искам да разсея всички съмнения. Казах ти, че ще ти отговаря на въпросите ако дойдеш с мен.

 - Мога ли да се върна? - изстреля Горан.

 - По всяко време.

 - Как?

 - По стандартния начин – непознатият опря дулото на пистолета до главата си и направи жест все едно стреля.

 Това хем успокои Горан, хем го разстрои, но си наложи да не вярва на думите на събеседника си.

 - Защо сме тук?

 - Нуждая се от помощта ти.

 - За какво?

 - Нещо трябва да бъде направено. Не мога да го направя сам и е прекалено опасно.

 - Тогава, мамка му, намери някой друг. Аз не харесвам опасните работи. Влязох, за да се забавлявам.

 -  - Опасно е за мен, не за теб. Ти просто трябва да излезеш накрая, за да довършиш задачата.

Довърши си я сам.

 - Нямам тази възможност. Така че успокой се. Целта на влизането ти е да излезеш, когато се наложи. Но както казах, първо трябва да свършим нещо. Ако се отпуснеш, може да се забавляваш и това да е най-голямото приключение в живота ти.

 - Кой си ти?

 - Парче – каза просто мъжът пред него - С влизането ми тук, станах парче от тъмната зона. За мен няма повече възможности. Оставам тук.

 - Когато Галя е влязла – намеси се в разговора Ди – тук ли се е озовала?

 - Да – търпеливо му отговори непознатият.

 Горан щеше да продължи да задава въпроси, но барманът го изпревари:

 - Значи или е тук или е намерила изхода - казвайки това Ди изтича в коридора, от който бяха влезли.

 - За какъв изход говори? – попита Горан.

 - Ако беше дошъл, когато те повиках, сега нямаше да се налага да обяснявам втори път. Това място е специално направено, за пристигащите в тъмната зона. Нещо като буфер. Създадено е така, че да затруднява външни елементи, да причакват новопристигналите. Инак всичко ще свърши още преди да е започнало. В същото време ни е поставена задача, която трябва да решим, за да продължим. А именно как да напуснем буфера.

 - Какво означава външни елементи?

 - Всички знайни и незнайни неща, от които трябва да се пазим занапред.

 Горан отиде отстрани до прозореца и предпазливо надникна. Малка тераса скриваше улицата долу, но всичко останало се виждаше. За известно време остана загледан в рушащите се сгради.

 - Всичко изглежда пусто и безлюдно – каза накрая и се дръпна назад.

 Точно тогава Ди влетя в помещението и каза ентусиазирано:

 - Няма я! Но е била тук!

 Другите двама го погледнаха. Беше протегнал към тях някакъв парцал. Вероятно дреха на Галя, която беше разпознал. Не казаха нищо.

 - Не разбирате ли? След като я няма тук, значи е намерила начин да излезе. Значи е някъде навън.

 - Веднъж напуснала буфера, шансовете и за оцеляване са паднали до нула – каза тихо непознатият.

 - Трябва да я потърсим.

 - Невъзможно. Излезем ли от буфера, трябва да се отдалечим по най-бързия начин. Няма да имаме време да се размотаваме.

 - За теб може и да е размотаване. Правете каквото искате. Аз ще я намеря.

 Някъде на долните етажи се чу шум. Тъп но силен удар, който прокънтя из целия блок.

И тримата се сепнаха. На пустия пейзаж, който ги заобикаляше, беше прозвучал зловещо.

 - Мисля, че трябва да се изнасяме – каза непознатият докато се изправяше – изглежда сме привлекли нечие внимание.

 - Нали каза, че тук сме в безопасност? - попита Горан.

 - Казах, че мястото е направено да затруднява. В тъмната зона никога не знаеш какво те дебне.

 Непознатият отиде до купчина боклуци в ъгъла. Разбута ги и отдолу се показа голям дървен сандък. Отвори обкования с желязо масивен капак и каза повече на себе си:

 - Да видим какво имаме тук.

 След това, махна няколко пъти с ръка, за да прогони облака прахоляк вдигнал се при отварянето и остана загледан във вътрешността. Изражението на лицето му се промени няколко пъти. Премина от изненада в яд, а после веждите му се свъсиха, все едно не желаеше да приеме това което вижда. Ди и Горан приближиха и с неохота също погледнаха вътре. Сандъкът беше празен.

 - Какво значи това? - попита барманът.

 Непознатият не му отговори. Беше потънал дълбоко в мислите си и сякаш не чу какво го питат. Наложи се Ди да повтори въпроса си на по-висок глас.

 - Значи, че източникът е изчерпан - тизи път мъжът отговори, но тонът му беше някак рязък и нехарактерен за него.

 - А това пък какво значи? - на свой ред попита Горан.

 - Тук трябваше да има помощни средства. Оръжия, бинокли, въжета, карти. Всичко, което може да улесни живота ни в тъмната зона.

 Горан разбра. Задачата им в тъмната зона, каквато и да беше, се усложнявще. Сега и на него празният сандък започна да не му харесва.

 - И защо не са ги направили така, че да не свършват? - обърна се пак към непознатия.

 - Като ги срещнеш ги питай.

 - Кои? - поинтересува се барманът.

 Горан изруга, като не стана ясно кого точно и се отдалечи.

 - Как ще излезем? - попита загледан в сградите навън.

 - Предполагам не сте открили начин? - непознатият се обърна и погледна барман, но мислите му още бяха отправени някъде другаде.

 - Не открих никакъв изход от етажа – каза Ди.

 След това двамата погледнаха Горан.

 - Очевидно и аз не съм – избухна той – инак нямаше да питам.

 - Добре – каза непознатият – смятам да ви спестя тази част и направо да ви покажа изхода. Може би отнемам част от забавлението на Горан, но наистина мисля, че е по-добре да побързаме.

 Горан все не успяваше да улови дали мъжът говори сериозно или в гласа му има сарказъм.

 - Ще ми е трудно да го понеса – каза – понеже наистина много се забавлявам.

 Непознатият поклати глава, леко отегчено, леко укорително и тихо каза:

 - Ако не отделяше толкова усилия за заяждане, вероятно щеше да се досетиш. Сарказма с нищо няма да ти помогне тук. Трябва да се съсредоточиш върху оцеляването си. Изходът е през терасата.

 Другите двама се спогледаха. После Горан отиде до прозореца, който се оказа и врата към терасата и внимателно го отвори. Сниши се и се показа навън. От двете страни нямаше други тераси. Погледна нагоре и надолу. Последните няколко етажа на блока бяха направени като обърнати стълби, така че терасата на долния етаж беше около метър по-навътре от тяхната, а тавана излизаше около метър пред парапета. Както си беше снишен, се върна обратно и затвори вратата.

 - Добре, трябва по някакъв начин да се покатерим на покрива ли?

 - Ще се справя – каза Ди – тренирам спортно катерене.

 - А аз не – каза Горан.

 - Не можем да се покатерим - прекъсна ги непознатият - Тавана е издаден и няма нищо, за което да се хванем. Освен това етажът нямаше да е сигурен, ако беше възможно да се катериш до покрива и от там да излезеш от блока. Някой може да проникне по обратния път тук. Изходът е надолу.

 Това наложи Горан да извика от спомените си, това което бе видял преди малко. На повече от 50 метра под тях бяха разбитите плочки на тротоара. Набързо обясни картинката на Ди и попита водача им:

 - Да не искаш да скочим?

 - Не мога да повярвам, колко си несъобразителен – намеси се ядно Ди - Ако нас двамата ни нямаше, вероятно щеше да умреш на етажа от глад.

 - Ако ви нямаше, изобщо нямаше да съм тук.

 - Трябва да се провесим от терасата – продължи барманът - да се залюлеем и да скочим на долния етаж. Очевидно е.

 - Сигурно се шегуваш!

 - Друг начин няма – потвърди непознатият - Това е пътя за навън.

 - Мога да го направя – каза Ди.

 - Та ти дори не си погледнал за какво става дума – изсъска Горан.

 - Да го направим тогава – непознатият се протегна и отвори вратата на терасата за Ди.

 Барманът не се поколеба. Излезе навън, погледна за няколко секунди каква е обстановката, после се изправи прекрачи парапета, увисна на ръце, така че само пръстите му останаха да се виждат и след малко се пусна. Веднага след това се чу глухо изтропване малко по-надолу. Беше успял.

 - Няма начин! – каза Горан.

 Непознатият му се усмихна, набута пистолета в колана си и повтори направеното от Ди. Когато чу тялото на мъжа да пада на терасата под него, на Горан му стана зле. Беше негов ред. Не му бяха оставили друга възможност. Те вече нямаше как да се върнат. Ако не искаше да остане сам на изоставения етаж, трябваше да го направи. “Какво пък” каза си. „Всичко е просто игра“. Реши да опита да си наложи идеята, въпреки че не го усещаше по този начин. Пропълзя навън и погледна под терасата. Двамата го чакаха на долния етаж. Сега забеляза, че там няма парапет. Като се опита да не гледа надолу се изправи и прекрачи преградите направени за безопасност. Краката му изведнъж се разтрепериха и той стисна здраво парапета, и се прилепи към него. Но ръждата беше прояла желязото и беше направила металната конструкцията нестабилна. Изруга, защото нямаше какво друго да направи и остана за кратко неподвижен, за да се успокои сърцето му, а краката му да спрат да треперят.

 - Побързай – чу тих глас отдолу – не трябва да се задържаш на открито.

 Горан изруга наум този, който го пришпорваше, пое си дълбоко дъх и се спусна. Когато увисна само на ръцете си, паниката отново започна да го завладява, но подтикван от невъзможността да виси дълго време на пръсти, се залюля с крака и се пусна. Падна върху ръба на терасата и веднага изгуби равновесие. В съзнанието му изплува картината на размазания върху плочките Алекс. Почти съжали, че тогава не последва приятеля си, защото сега щеше да падне от много по-високо. Непознатият се опита да го хване, но беше с няколко сантиметра по-далеч от необходимото. Ди обаче беше по-близо. Светкавично се протегна, хвана Горан за дрехите и го дръпна навътре. При последващите една-две крачки, докато навлизаше вътре в апартамента, Горан усети, че коленете му са омекнали, а стомахът му се е превърнал в най-главния орган и дава команди на цялото тяло да се парализира. За това се подпря на спасителя си, затвори очи и тежко си пое дъх и издиша. Когато ги отвори, видя, че Ди го е прихванал за рамото и търпелево го чака да се съвземе. Прииска му се да благодари на бармана, но гордостта му попречи. Потисна внезапно появилия се импулс и пооправи дрехите си, без да каже нищо.

 - До тук добре – каза непознатият с гузна физиономия и с въздишка на облекчение потупа Ди по гърба – Явно на тренировките си се научил как да действаш в подобни ситуации. Браво на теб. Щяхме да изпаднем в доста неприятно положение.

 - Няма проблем - каза спокойно Ди и заоглежда разбития апартамент, в който се намираха.

 - Сега да напуснем сградата - смени рязко темата водачат им - оглеждайте се на всяка крачка. Вече всичко може да се случи.

 - Трябва да намеря Галя – възрази Ди – ще ми помогнете ли?

 - Казах ти вече. Галя отдавна я няма - каза непознатият и поклати глава - Наистина съжалявам, но трябва да тръгваме.

 - Няма как да си сигурен. Ще я намеря. Знам, че е жива.

 - Сам решаваш. Ние не можем да останем нито секунда повече – мъжът хвърли последен поглед към бармана, сякаш да се увери доколко решението му е окончателно и дръпна Горан след себе си.

 Двамата излязоха от апартамента и поеха по стълбите надолу. Ди не ги последва, а тръгна да изследва етажа. Непознатият ходеше предпазливо, като внимаваше да не докосва разхвърляните боклуци, за да не вдига шум. Горан от своя страна се опитваше да се движи по същия начин. Това правеше придвижването им бавно и изнервящо. Когато бяха минали повечето етажи, чуха, че някой ги следва. Непознатият извади пистолета и се приготви да стреля. Горан мина зад него. След малко се появи Ди. В първия момент се сепна от насочения към него пистолет. После попита:

 - Как да ви открия? Къде отивате?

 - Няма как да ни откриеш. Или идваш с нас или се разделяме завинаги – отговори му непознатият докато прибираше пистолета.

 Тогава някъде по-нагоре се чуха други стъпки. Все едно някой тичаше из боклуците. Горан и другият мъж хукнаха надолу по стъпалата, а Ди се обърна и се затича в посока на шума. Двамата вече не пазеха тишина, така че след малко бяха пред изхода на блока. Но там всички врати и прозорци бяха барикадирани. Нямаше как да излязат навън. Отгоре се чу същият приглушен тътен, както когато бяха в буферната зона. След като се полутаха напред назад, установиха, че единственият път е обратно нагоре.

 - Не трябва да оставаме тук – каза непознатият и извади пистолета – в капан сме - после хукна нагоре по стълбите.

 Горан с неохота го последва. Когато се качиха на втория етаж веднага се насочиха към прозорците. И тук всичко беше барикадирано, но те успяха да преместят масивен шкаф, който прикриваше прозорец със здраво стъкло. Отвориха го и погледнаха надолу. До земята имаше поне шест метра.

 - Скачаме – каза непознатият, прибра пистолета, увисна на ръцете си, за да намали разстоянието и се пусна.

 Отгоре Горан го видя как падна и се претърколи. След това мъжът се изправи накуцвайки и му махна да го последва. Горан изруга и скочи по същия начин. Когато краката му се удариха в земята помисли, че костите му няма да издържат. За щастие беше с удобни обувки с дебели и меки подметки, които поеха част от удара. Претърколи се на свой ред и се изправи до непознатия. Болеше го, но поносимо.

 - Да изчезваме – каза спътникът му и с леко накуцване се затича по-далече от сградата.

 Горан тръгна след него. Стигнаха до другата страна на улицата. Потичаха близо до постройките и завиха в една от пресечките. След не повече скоро непознатият спря загледан в надписа над една врата, после я ритна и влезе през нея. Горан го последва и когато очите му свикнаха със сумрака, разпозна, че мястото някога е било оръжеен магазин, но оръжия не се виждаха. Водачът му разби друга врата и двамата влязоха в стая отзад. Тук светлина почти липсваше, но се виждаше, че зад желязна решетка са наредени най-различни оръжия. Опитаха да отворят решетката и установиха, че е заключена. Намериха подходящ предмет и я напънаха. Старият механизъм за заключване не издържа. Непознатият влезе и откачи от стената ловен лък и колчан със стрели.

 - При всичките тези оръжия, взимаш лък?

 - Всичко е много старо, мокро и ръждясало. Едва ли ще гръмне и веднъж – каза непознатият докато опитваше тетивата на лъка – това тук работи.

 Горан видя, че по стените се стича влага, а по голяма част от оръжията има мухъл и ръжда.

 - Никога не съм стрелял с лък – каза неуверено Горан - по-скоро бих взел арбалета - после посочи оръжието окачено на влажната стена.

 - Мисля, че аз също не съм. Не може да е чак толкова трудно. Хората стрелят с лък отпреди хилядолетия - после видял недоверчивото изражение на Горан, добави - Можеш да вземеш арбалета, но тогава ще разделим боеприпасите. Трябва да вземем колкото може повече стрели. По-добре е оръжията да са еднакви. Дори единият лък да се повреди, пак ще имаме много стрели за другия.

 - Арбалет гъза ми – каза Горан и откачи от стената голямо автоматично оръжие с оптика. Намери военна чанта, за през рамото и наслага в нея колкото пълнители можеше да побере.

 После се разрови из шкафовете и намери два относително сухи автоматични пистолета с кобури за подмишниците и си ги сложи. Намери и един малък револвер, който се поставяше на глезена и го добави към въоръжението си. Поогледа се и установи, че накичените по него железа, му вдъхват известна доза увереност. След това се обърна към непознатия, който търпеливо, го чакаше да приключи и двамата напуснаха стаята.

 - Как да го използвам? – попита Горан и протегна напред автомата в по-добре осветеното помещение.

 Непознатият разгледа оръжието и му показа къде е предпазителят. После отново го посъветва:

 - Това е грешка. Поне вземи арбалета. Сигурен съм, че е по-правилен избор.

 Горан отказа и излезе на улицата. Непознатият се забави малко, преди да го последва. Когато се показа, освен лъка, беше преметнал арбалета през рамо и затъкнал голям нож в колана си. Това го правеше да изглежда комично, но Горан не успя да се пошегува, защото видя угрижената му физиономия.

 - Трябва да се върнем до мястото, на което скочихме - каза мъжът докато проверяваше джобовете си - телефонът ми е паднал.

 - Мислиш да се обаждаш на някой ли?

 - Нужен ми е – отговори му твърдо непознатият – трябва да се върнем.

 - Нали бягахме от там?

 - Сега сме по-добре екипирани. Без телефона няма да успеем. Ако искаш изчакай ме тук.

 Обърна се и с леко накуцване се затича обратно. Проклиняйки, Горан го последва. Когато стигнаха на мястото, почти веднага намериха телефона. Беше се изтърколил в тревата между плочките. Тъкмо щяха отново да се отдалечат от сградата и до тях с глух тътен падна овехтял дюшек. Двамата бързо се прилепиха до стената. След секунди още един дюшек падна върху първия. А след това и трети. После в натрупаните дюшеци тежко тупна тялото на Ди, вдигайки облак от прах. Държеше нещо в ръцете си, но при падането, измуча нечленоразделно, изпусна товара си и се търколи в страни. Двамата останаха прилепени до блока. Ди се опита да се изправи, но изруга и седна отново. Беше повредил крака си. Тогава ги видя.

 - Намерих я! Намерих я! - започна да повтаря с широко отворени очи.

 Двамата се приближиха. В дюшеците лежеше тяло на млада жена. Беше мръсна и мършава, но Горан успя да я разпознае. Точно тя се беше опитало да вкара Алекс в сивия коридор.

 - Виж ти – каза изненадано непознатият – жива ли е?

 - Наложи се да я ударя. В безсъзнание е. Намерих я! Намерих я!

 - Тя ли причиняваше кънтенето, което чухме в буферната зона и после след като се разделихме? – попита непознатият.

 - Мисля, че да. Не знам. Намерих я! - каза за пореден път Ди. После се отпусна по гръб на земята и продължи да повтаря тихо на себе си, че я е намерил.

 Горан се доближи до жената и я провери за признаци на живот. Изглежда наистина беше в безсъзнание.

 - Трябва да се махаме от тук – каза непознатият – да тръгваме.

 - Чакай, не можем да ги оставим – възрази Горн.

 Беше започнал да изпитва симпатии към Ди и сега мисълта да го изостави сам, с наранен крак и с безпомощната жена, му се стори неприемлива. Бармана го беше спасил от падането при буферната зона. Но не беше само това. Начинът, по който се радваше, че е открил момичето, забравил за болка и опасности, наистина бе трогателен. Непоклатимата вяра на Ди, че ще намери младата жена и себеотрицанитето, което бе показвал през цялото време докато я търсеше, наистина бяха достойни за възхищение, защото за бармана случващото се не беше игра. От негова гледна точка, всичко преживяно беше реалност и можеше да му коства живота. Как можеше да има толкова силна връзка, между две измислени парчета от програма за забавление?

 - Няма да ги оставяме – каза непознатият – помогни му да стане. Аз ще взема момичето.

 - Не! - Ди ги погледна сериозно – добре съм. Заболя ме когато паднах, но сега съм по-добре. Аз ще я нося. Никога повече няма да я изоставя.

 Непознатият се отдръпна, а Горан помогна на Ди да се изправи. С накуцване барманът отиде до жената и другите двама му помогнаха да я вземе на ръце. После полека се отдалечиха от сградата. Непознатият непрекъснато се оглеждаше, но не каза нищо.

 - Какво стана вътре – попита Горан.

 - Тичах след шума пред себе си и я видях точно преди да се заключи зад една желязна врата. Не можах да повярвам, че съм я намерил. Виках името ѝ. Повтарях ѝ че съм аз. Накрая отвори и ме погледна. После ме прегърна.

 Ди замълча. Очите му се напълниха със сълзи.

 - Знаех си, че е жива. Намерих я! Сестричката ми!

 Другите двама се спогледаха. Бяха се объркали за връзката между Ди и Галя.

 - После тръгнахме след вас и видях от къде сте излезли. Казах ѝ че трябва да ви последваме. Че има някой, който може да ни извади от това място. Но тя отказа. Казах ѝ да не се страхува. Че вече съм с нея и ще я пазя. Но колкото повече настоявах, тя толкова повече се разстройваше. Накрая изведнъж откачи. Опита се да избяга отново. Не можах да я укротя. Все едно побесня. Наложи се да я ударя. Толкова е слаба. Не прецених силата си. След това измислих това с дюшеците, за да излезем.

 Докато Ди разказваше, бяха стигнали до сградите от другата страна на улицата. Изведнъж жената в ръцете му, дойде в съзнание, изпищя, извъртя се като уплашена котка и скочи встрани. Точно тогава, иззад една камара срутена мазилка изскочи огромен, по-голям от човек, вълк. Животното се спусна към групата, а жената с писъци хукна в обратната посока. Ди изкрещя след нея и се опита да я настигне, но нараненият крак му попречи. Горан хукна в друга посока надявайки се да намери място, на което да се скрие. Непознатият остана спокоен. Бръкна в колана си и извади пистолета. Стреля в звяра, който връхлиташе право срещу него и животното отклони посоката си към Горан. Мъжът продължи да стреля и грамадният вълк направи рязък завой и се спусна към Ди и жената. В този момент Горан осъзна, че държи в ръцете си автоматично оръжие. Спря се, освободи предпазителя и без да се цели, стреля в посока на чудовището. Но оръжието засече. Колкото и да натискаше спусъка нищо не стана. Звярът подмина бармана, настигна Галя, която не спираше да пищи, захапа я през кръста и с големи скокове бързо се отдалечи и изчезна зад близките сгради. Отнесе жената, така както куче щеше да отнесе заек. Ди тича няколко крачки след тях, после се спъна и падна. Опита се да се изправи, но не успя и закрещя с пълно гърло. Галя я нямаше...

 - Трябва да се махаме - каза непознатият – нищо повече не можем да направим.

 - Забрави! – Горан захвърли безполезното оръжие и отиде при Ди.

 Опита се да го успокои, но той беше загубил разсъдъка си. Отне време, да се съвземе и да започне да възприема света около себе си. Горан седеше до него сложил ръка на рамото му, повтаряйки, че съжалява. През цялото време, непознатият оглеждаше нервно наоколо с готов за стрелба лък.

По-късно, когато Ди беше в състояние, потеглиха из пустите разрушени улици, в посока обратна на тази, в която вълкът отнесе Галя. Тялото на бармана ги следваше, но съзнанието му беше другаде. Непознатият видимо не одобряваше това разсейване, обаче си мълчеше. Сърцето на Горан се късаше, докато гледаше зашеметения от мъка барман, но не знаеше как да му помогне.

 - Трябва да го намерим – по някое време каза Ди, излязъл от унеса си – искам да го убия.

 - Не можем да го намерим – отвърна му непознатият - Но то ще намери нас. Бъди сигурен, че ще имаш възможност да направиш това, което искаш. Не се проваляй, когато настъпи моментът.

 - Няма, - каза замислено Ди - но ще ми трябва оръжие.

 Непознатият свали арбалета от гърба си и го подаде на Горан, който го прие без възражения. След това взе двата му автоматични пистолета и ги изпробва. И двата не произведоха изстрели, за това се занимаваха известно време с тях, докато ги почистят и ги направят годни за употреба. После водачът им върна единия на Горан, а другия подаде на бармана. В изпразнената от пълнители чанта, прибраха стрелите за арбалета. След това продължиха пътя си измежду развалините, надничайки със свито сърце зад всеки ъгъл и прикритие, където можеше да се е спотаил вълкът. Непознатият избираше маршрута, а Ди накуцваше след него. Горан внимаваше за изненади отзад. Темпото им беше бавно, наложено от контузията на бармана. На свечеряване той полека изостана и се изравни с Горан. После тихо го попита:

 - Слушай, всички тези приказки за излизане, контейнери и прочее. Какво означават?

 Горан помълча.

 - Ди, сигурно ще ти прозвучи странно, но... светът, в който бяхме - твоят свят... е измислен. Той е програма за забавление, в която влизат хората от моя свят, за да задоволяват емоционалните си прищявки. Светът ти не съществува. Всичко е една измислица.

 Беше ред на Ди да помълчи.

 - Ами аз? - каза накрая - Аз нали съм тук - мисля, чувствам, правя неща… Ами Галя?

 - Съжалявам Ди… вие също сте част от програмата.

 Нямаше представа защо каза всичко това. Може би част от него се надяваше, че барманът ще приеме факта, че е просто електронен импулс във виртуален свят. Че терзанията му са безсмислени и болката му ще спре. Опита се да си представи как изглеждат казаното от гледна точка на Ди. Не успя.

 - Откъде си сигурен, че това наистина е така? - попита барманът, лицето му беше станало безизразно.

 - Сигурен съм, защото влязох в контейнер, който се изпълни с течност. После съзнанието ми се озова тук, а тялото ми е там. И след като тук нещата се объркат, отново ще се върна там.

 - А аз къде ще се... върна? Когато нещата се объркат - събеседникът на Горан явно не приемаше току що чутото.

 - Не мисля, че можеш да се върнеш. По-добре питай всезнайкото.

 - Искаш да кажеш, че ти си оставил тялото си в твоя свят, дошъл си в моя, а след това двамата се преместихме в трети различен сват?

 - Нещо такова.

 - Ти си откачен! Напълно ти се е разхлопала дъската! - гласът на бармана вече не звучеше уверено. Явно вихър от емоции бушуваше в него, но той успя някак да го задържи в себе си.

 - Огледай се… Нима това, което ти казвам аз е най-откаченото нещо, случило ти се днес?

 - Определено е най-откаченото! - каза барманът и смръщи чело - Но да речем, че ти повярвам и искам да се махна от тук. Защо и аз да не мога да се върна обратно?

 Ди задаваше въпроси и размишляваше над отговорите, но Горан усети, че нещо в бармана безвъзвратно е изчезнало. Беше си отишло заедно с Галя.

 - Ако правилно съм разбрал, пътят е еднопосочен - опита се да обясни по най-разбираемият начин - Почва от моя свят, минава през твоя и води до тук. Ако нещо ми се случи, съзнанието ми се връща в тялото, което ме чака в контейнера. Ти за съжаление нямаш тяло, в което да се върнеш.

 Ди разроши косата си, опитвайки се да измисли изход от тази ситуация.

 - А какво беше това с „къде ми е тялото“?

 - По непотвърдени данни, тялото ми може да изчезне от контейнера в моя свят, докато съм в тъмната зона.

 - Знаеш ли – прошепна Ди – наистина се опитвам, но не мога да разбера... как може целият ми живот да е измислица. Аз изживях всичко. Радвам се и тъгувам. Имам приятели и семейство. Те са истински - Ди притисна слепоочията си с ръце - но ние минахме през магическа врата. И това също е истинско. Опитвам се, но не мога да измисля, как да проверя това което ми казваш. Трябва ми нещо, за което да се хвана. Неопровержима истина.

 Барманът спря да масажира главата си и погледна Горан в очите.

 - Досега ми се изплъзваше, но вече разбрах. Не съм се влюбвал, но… сестра ми означава много за мен. Обичах я… обичам я - барманът стисна очи - Готов съм сто пъти да умра само да я върна. Как може да създадеш изкуствено обичта? Изобщо замислял ли си се над това? - Ди си пое дъх и спокойно и уверено добави - Отговорът е че не можеш. Ти грешиш. Дълбоко грешиш.

 Горан потърси правилните думи, с които да отговори, но не ги откри. Човекът пред него, беше създаден от общ алгоритъм, измислен от безсърдечни типове с големи мозъци. Наистина ли обичаше, или някой му беше задал команда да си мисли, че обича? Как наистина е възможно изкуствено са се създаде обичта?

 - Ти твърдиш, че си истински - продължи барманът - и тялото ти е на друго място, а аз съм измислен. Твърдиш, че съм изгубил Галя завинаги...

 - Не твърдя нищо, просто ти казвам фактите.

 - Добре, но ако тялото ти все пак изчезне от контейнера в твоя свят, тогава по какво ще си различен от мен?

 - Дори тялото ми да изчезне, аз съм... истински човек – отговори Горан.

 - Защо? Защото ще имаш спомени за реално изживян живот? Също като мен.

 Настъпи мълчание. И двамата осмисляха проведения разговор. Горан осъзна, че барманът иска да го уязви и нарани, защото самият той беше дълбоко наранен. Но в думите му имаше смисъл. Запита се, какво наистина го отличава от човека до него. След малко Ди прошепна:

 - Ще трябва сами да измислим начин, как да се приберем, истински ми приятелю. Сам го каза. Комбинацията е аз и ти, срещу него.

 После барманът ускори крачка след непознатия и остави Горан сам с мислите му. А той се запита и не успя да определи, кога точно мрачното чувствo се е насадило у него. Усещаше с цялото си същество, че не му е забавно. Искаше да си наложи, че това е просто игра и че едва ли ще има друга възможност за подобно преживяване. Но не се получаваше. Всички неизвестности, с които се сблъскваше от първото влизане, всъщност го плашеха. И това беше истински, дълбок страх за живота му, така че удоволствието от приключението отиваше далеч на заден план. Сега думите на бармана отново го накараха да се замисли. За Ди, събитията нямаше как да са по-реални. Каква наистина щеше да е собствената му гледна точка, ако тялото му изчезне от контейнера? За пореден път си помисли, че това е абсурдно. Осъзнаваше, че по някакъв начин преживяното тук, може да окаже влияние на мозъка му, там в истинския свят. Приемаше, за възможно ако го убият в тъмната зона, симулацията да е толкова силна, че да излъже мозъка му и наистина да умре. Това го беше гледал във филми. Но тялото му да изчезне от контейнера? Това не изглеждаше физически възможно! И все пак…

 - Стъмва се - гласът на непознатия прекъсна мислите му - ще спрем за известно време.

 Водачът им влезе в ниска сграда, цялата предна част на която беше от разбити големи прозорци. Двамата го последваха и видяха, че отвътре помещението е широко и просторно. Помислиха, че отиват към вратите в отсрещния край, но непознатият се доближи до самотна бетонна колона в средата, опря гръб в нея и седна да си почине.

 - Тук се виждаме от самолет – каза барманът.

 - Не се крием, защото не можем да се скрием. С такова нещо по петите ни е важно ние да имаме добра видимост. И да реагираме мигновено, когато се появи. Видяхте го колко е бързо.

 Барманът стисна дръжката на пистолета си и присви очи. После отиде до счупените прозорци и дълго оглежда отвън.

 - Не стой там опасно е - каза непознатият на бармана..

 - Ела ми гадино - пренебрегвайки думите на водача им, просъска Ди и се обърна към останалите - Имам чувството, че нарочно го прави. Спотайва се и се прокрадва около нас, и ни чака да се изтощим да се озъртане. Да загубим бдителността си и тогава да ни убие.

 - Вярно е – съгласи се го Горан - уморително е всяка секунда да си нащрек. Не мога да седна спокойно. Не мога да затворя очи. Дори не мога да си представя как ще заспя. Мисълта, че нещо ме дебне.... Не. Мисълта, че ме дебнат всевъзможни неща. Всички ужасни и всички искат да ме убият, се е загнездила в мозъка ми. Как издържаш психически. Това е съвсем различен свят от този, от който идвам.

 - Лъжеш се – каза непознатият - светът от който идваш е абсолютно същият. Но там гледната ти точка е различна. За всеки друг вид светът там изглежда така, както за нас изглежда светът тук. Представи си за едно насекомо - за една муха - какво са жабата, гущерът, паякът, птицата, осата. Даже котките ги ядат. Да не говорим, че хората ги избиват с всевъзможни, отрови, лепенки и лъчения. Докато ти се излежаваш блажено събота сутрин и се гласиш да си направиш кафе, мухата до теб трябва да се пази от всичко изброено, плюс още безброй опасности. Не, светът тук не е различен. Просто гледаш на него от позицията на уплашено същество, което всяка секунда се бори за живота си.

 - Но аз реално не се боря за живота си. Нали така?

 Докато казваше тези думи, Горан погледна към непознатия точно навреме, за да види как очите му се разширяват панически. Обърна се, за да разбере какво го е уплашило и видя надигащия се зад Ди огромен вълк. Беше пропълзял снишен под прозорците, без никой да го усети. Преди Горан да успее да извика, вълкът отвори огромната си паст и захапа бармана от рамото до врата. Викът на жертвата прониза съзнанието на Горан и отекна в празното помещение. Крещейки Ди започна да удря със свободната си ръка омазаната с кръв муцуна на вълка. Звярът не му обърна внимание. Беше вперил хищния си поглед в другите двама и сякаш изчакваше да разбере какво ще предприемат. Горан изруга и вдигна арбалета. Непознатият се протегна и го хвана за ръката, като му направи жест да не мърда. Вълкът сякаш разбрал намеренията на Горан, пусна бармана, и тихо изръмжа, а Ди се свлече безпомощен на земята. Горан осъзна, че самият той се е превърнал в плячка и това го вцепени. Непознатият продължи да го държи за ръката и с всичка сила натисна оръжието надолу, за да му попречи да се прицели. Видял, че в момента стрелецът не е заплаха, звярът загуби интерес към двамата мъже. Отново захапа полу-мъртвата си жертва и я затегли навън оставяйки две дълги кървави следи под влачещите се крака. Като на сън Горан проследи как чудовището се сниши и изчезна заедно с бармана от другата страна на прозорците. Чуха се изстрели от пистолета на Ди и това извади Горан от вцепенението. Дръпна ръката си от непознатия, блъсна го, защото онзи отново се опита да му попречи и се спусна към мястото на нападението. Когато наближи забави крачка. Побиха го тръпки, при мисълта, че ще се изправи срещу чудовището от толкова близо. Не знаеше дали оръжието му е достатъчно мощно. Все пак си наложи да се покаже от другата страна с насочен напред арбалет. Там имаше само локва кръв. Звярът беше отнесъл плячката си в неизвестна посока. Сърцето му щеше да се пръсне от напрежение. Дишаше все едно е пробягал маратон. Една част от него се радваше, че огромният вълк го няма, друга се срамуваше от изпитания страх и тъгуваше за Ди. Изведнъж се стресна от близостта до откритото пространство навън и бързо навлезе в помещението.

 - Повече няма да се върнат – каза непознатият – взеха каквото им трябва.

 Горан го погледна неразбиращо.

 - Няма повече да се притесняваме от тях - продължи спокойно мъжът - Вече можем да продължим.

 - Какви ги говориш? Непрекъснато се правиш, че разбираш какво се случва, но нещата все се объркват. От кои тях да се притесняваме? Този който ме притеснява всъщност си ти.

 Думите на Горан бяха изпълнени с презрение.

 - Успокой се! Нищо не се е объркало. Може да ти изглежда, че ни нападна един звяр, но всъщност бяха два. На всеки вход са поставени по двама пазачи. Навсякъде са различни създания, но по правило са двойки. Задачата им е да намаляват броя на новодошлите. Стандартна процедура. Ако не можеш да се измъкнеш от пазачите, значи мястото ти не е в тъмната зона. Ние преминахме. Повече няма да се върнат за нас.

 - Върнаха се за Ди?

 - Всеки пазач убива веднъж. Освен ако не застрашиш живота му. Ако ни беше сметнал за заплаха, щеше да ни избие. Идеята е че най-слабите го отнасят. Остават тези, които заслужават да продължат.

 Горан помълча известно време. После каза:

 - Искаш да кажеш, че си пожертвал Ди и Галя, за да преминем?

 - Не ги наричай Ди и Галя. Те бяха просто парчета от другата програма. Не са важни.

 - За теб може и да не са, безчувственяк! - Горан изведнъж си изпусна нервите - Но всъщност са по-важни от мен и теб. Те не играеха игричка!

 Щеше да продължи да обижда, но видя тъжния поглед на непознатия и се спря. Осъзна, че спътникът му не е имал предвид това, в което го обвиняваше.

 - Ти си един от тях нали така? - попита вече със спокоен тон - И за теб това не е игра?

 Непознатият не каза нищо. Само го погледна открито в очите. Погледът му беше достатъчен, за да разбере, че е прав.

 - Мамка му, чувствам се като някакъв изрод - възмути се Горан -Дори всички тук да са измислени, не е редно да умират за нечие развлечение. Чувствам се виновен за смъртта на другите, за всичко което се случва.

 Непознатият се приближи и го тупна по рамото.

 - Не си виновен за нищо. Не ти си създал това място. Дай да не задълбаваме. Важното е че се отървахме от пазачите. Те са изключително опасни и ако не им дадеш каквото искат, преследват до край.

 Горан си наложи да се стегне. Излагаше се да циври като малко дете. Тръсна глава и попита:

 - И си сигурен, че няма да се върнат?

 - Да. Казах ти. Те взеха своето. Прочистиха най-слабите и пуснаха останалите. Ако избиват наред няма да остане кой да се забавлява.

 - Мислих, че ситуацията в тъмната зона е извън контрол! Защо мислиш, че вълците ще спазват тъпите ти правила?

 Отново се заяде с непознатия, но всъщност беше ядосан на себе си. По-лесно му беше да си го изкара на някой друг. Спътникът му не се засегна, а както винаги обясни спокойно.

 - Правилата не са мои. На всеки вход има буферна зона и пазачи. Това е неизменно условие в тъмната зона.

 - А защо да не са просто гадни, големи вълци, които са гладни?

 - Появиха се веднага след като влязохме. Взеха жената, която беше безпомощна и бармана, който едва ходеше. До сега всичко е по правилата – непознатият въздъхна – нещо повече. Пазачите са изключителни. Създадени са такива, за да не може други гадини от тъмната зона да ги унищожат и така да компрометират входа. Нас няма да ни нападнат повече, но това не важи за всичко друго, което се движи в територията им. От това следва, че можем да си починем на спокойствие. Възползвай се от възможността, защото друга няма да има.

 Непознатият дръпна Горан към колоната в центъра на помещението и когато стигнаха там, седна на земята и се облегна на нея.

 - Чакай малко - обади се Горан - Дори да предположим, че си предвидил влизането на Ди, ти не знаеше, че Галя е тук. Без нея кои бяха двете жертви?

 Непознатият се усмихна многозначително.

 - Казах ти да престанеш да ги наричаш с имена. Нямаше как да знам и за бармана, нали? Както самият ти каза, нещата в тъмната зона са излезли от контрол много отдавна. За по-лесно нека приемем, че се получи добре, двамата да са с нас. Извадихме лош късмет, който след това се оправи. Това е всичко.

 Вместо да го успокои, казаното разтревожи още повече Горан. Постоянно имаше чувството, че непознатият му казва това, което иска да чуе. Но за сега нямаше как да провери думите му. Беше толкова изморен и отчаян, че дори не му се говореше повече. Опря гръб в колоната до непознатия и се свлече на земята. Сложи зареденият арбалет в скута си и се загледа в притъмняващите сгради отвън. Неусетно умората победи и той заспа.

 

********

 

 Горан отвори очи. Това което беше взел за повей на вятъра се оказа дъхът излизащ от муцуната на огромния вълк пред него. В същата секунда, в която отвори очи, звярът разбра, че жертвата му вече не е безпомощна и нападна. По скоро инстинктивно, Горан вдигна арбалета вертикално и натисна спусъка. Късата стрела влезе в гушата на създанието и се показа наполовина от горната страна на черепа му. С тихо скимтене животното падна върху Горан и след като вече не закриваше всичко пред погледа му, той успя да види другия звяр. Беше се снишил на няколко крачки готов за нападение. На Горан му мина през ума да презареди, но беше ясно, че няма време за това. Дръпна краката си, които за щастие не бяха блокирани от падналия вълк, но осъзна, че няма да може и да избяга. Тогава зад предния крак на вълка се заби стрела. Звярът изскимтя и извъртя глава към нападателя. Непознатият стреля за втори път и отново уцели, този път стомаха. Вълкът отстъпи, прескочи през счупените прозорци и изчезна в тъмнината отвън. Горан се изправи и хукна в противоположната посока, докато непознатият правеше същото от другата страна на колоната. Но не направили две крачки двамата спряха. Друг звяр препречваше пътя им към помещенията в дъното на сградата. Още един грамаден вълк влетя от мрака в осветеното пространство на помещението и с няколко скока се приближи до този, който не им позволи да преминат. С бавни крачки двете страшилища се разминаха и започнаха да сноват напред назад, без да ги изпускат от поглед. Изглежда бяха разбрали, че плячката им е опасна и търсеха най-удачния начин за следващата си атака.

 - Презареди – каза тихо непознатият.

 Горан бръкна за нова стрела. Стрелите бяха групирани и вързани по 6. Пръстите му трепереха, докато трескаво се опитваше да развърже един от сноповете, но не му се получаваше. Най-накрая успя. Дръпна една от стрелите, а другите изпопадаха в краката му. Непохватно зареди оръжието и го насочи към зверовете.

 - Събери стрелите – каза непознатият, който също беше взел вълците на прицел.

 Горан се наведе, набързо събра стрелите и ги пусна в чантата. После отново зае позиция за стрелба.

 - Трябва да свалиш по-големия – прошепна отново непознатият, сякаш зверовете можеха да го разберат.

 Горан се загледа и чак сега видя, че единият е по-голям от другия.

 - Цели се в главата. И не пропускай!

 - Сега ли? - объркано попита Горан.

 - Да, сега.

 Животните бяха на не повече от 10 крачки. Трябваше да се прицели, но ръцете му трепереха. За това коленичи и ползва коляното си за опора на предната ръка. Вълкът спря само за секунда и го погледна. Горан затаи дъх и стреля. Уцели грамадното животно в челото. Звярът направи крачка назад и се строполи на земята. Другият приклекна и заръмжа, но стрела от лъка на непознатия го уцели в гърдите. По-малкият вълк изскимтя и се опита да избяга, но движенията му бяха неуверени. Непознатият стреля втори път и го уцели отстрани в сърцето. Животното се свлече на земята. Горан усети раздвижване зад гърба си и се обърна. Още няколко огромни вълка бяха влезли в помещението. Дори не успя да ги преброи, само извика на спътника си да се спасява и двамата хукнаха към помещенията в дъното. На вълците им трябваше съвсем малко, за да сработи инстинктът им за преследване и се спуснаха към мъжете. Непознатият пръв стигна до помещенията. Беше изпреварил Горан с няколко крачки. Блъсна една от вратите, която се разхвърча на парчета и докато нахлуваше в помещението отвъд, пусна нещо в краката си. Когато Горан мина над предметите видя, че са 2 гранати.

 - Прикрй се! - изкрещя непознатият и се хвърли зад мебелите в далечният край на помещението.

 Горан го последва, но още преди да е паднал на земята първата граната се взриви, а веднага след нея и втората. Зверовете тъкмо щяха да нахълтат след тях. Във всички посоки се разхвърчаха метал и парчета бетон, примесени с кръв и кости. Носещите стени не издържаха, част от горния етаж се срути, и всичко се покри с гъста мъгла от прах. Горан остана на земята сякаш изпаднал в безтегловност. Не чуваше и не виждаше нищо. Усети, че непознатият го подхваща подмишница и го тегли. Направи усилия да се изправи, но тялото му не го послуша. Накрая другият мъж успя да го закрепи на крака и го повлече със себе си. Стената до тях се беше срутила и непознатият го насочи натам, като преди да излязат взе от земята арбалета и му го подаде. Каза нещо, но Горан не чу думите. Протегна се за оръжието, но ръцете не го слушаха, а избраха своя си собствена посока. Направи крачка, без да може да прецени къде е подът. Отстрани сигурно изглеждаше все едно се опитва да изкачи несъществуващи стъпала. Всичко се случваше в абсолютна тишина. За няколко секунди зависеше напълно от подкрепата и напътствията на водача си, който го теглеше през развалините. После възприятията му полека започнаха да се връщат. В съседното помещение прахолякът беше по-малко. Видяха изхода и тръгнаха към него. На излизане непознатият се обърна и метна нова граната. Затвориха вратата зад себе си и забързаха по дългия коридор, в който бяха влезли. “Дум, дум, дум” кънтеше отвсякъде около тях. След малко Горан осъзна, че слухът му вече работи, а странното думкане са просто стъпките им, които отекваха в празния коридор. Стигнаха до спускащи се стъпала. Стъпвайки на тях, Горан усети как всичко около него се се разклати. Чу добре познат шум и разбра, че ескалатор е заработил, при стъпването отгоре му и ги води надолу. Прескачайки по две-три стъпала, стигнаха долния етаж и Горан разпозна метростанция. Чак сега си даде сметка, че въпреки масовото разрушение, което цареше в тъмната зона, в помещенията през които бяха минали, както и в залата в която ги нападнаха вълците имаше електричество. Непознатият гледаше телефона си докато крачеха по изненадващо чистите плочи на спирката. Ескалаторът поработи още малко и спря.

 - Ако са ни последвали и стъпят на стълбите, ще го активират и ще разберем – каза мъжът – внимавай нещо да не дойде от тунелите.

 Горан не каза нищо. Опря гръб в една от колоните и започна да се озърта. Не след дълго чу тихия тътен на приближаваща се мотриса, а секунди по-късно електрически влак спря пред тях и отвори врати. Двамата влязоха точно преди затварянето. Влакът потегли и те седнаха на седалките. След известно време Горан попита:

 - Как така се возим в метрото? И защо навсякъде лампите светят?

 - Всичко е автоматично. Влаковете, уличното и жилищното осветление, светофарите. Системите продължават да служат, въпреки че тези, които са ги създали вече ги няма.

 - А кой произвежда енергията? Кой подменя осветителните тела, когато изгорят? Кой поправя авариите?

 Непознатият се усмихна.

 - В света от който идваш, електрическите крушки нарочно са направени да изгарят, за да може хората да купуват все нови и нови. Енергията е ограничена и трудно достъпна, въпреки че я има в неограничени количества и може да бъде ползвана свободно. Всичко там е направено с други цели. Тук тези цели са безпредметни. В тъмната зона никой не трупа капитал. Светът работи по други правила.

 Минаха през следващата спирка, но влакът дори не намали скоростта си.

 - Не спира ако няма пътници – каза спокойно непознатият - ако спрем да вземем някой, това означава проблеми.

 - А ако има други във влака, които са се качили преди нас.

 - Тогава, предполагам, ще трябва да използваш оръжието си.

 Горан погледна арбалета. Целият беше в прахоляк. Не беше зареден за стрелба, за това бръкна в торбата на рамото си и със съжаление разбра, че повечето от стрелите му са изпаднали докато се опитваха да се измъкнат от вълците. Имаше само един сноп с шест стрели. Изруга, развърза стрелите и постави една от тях на арбалета си. После загледа замислено останалите пет.

 - Ако беше взел лък, сега можех да ти дам от моите стрели – непознатият повдигна своята чанта, в която имаше няколко колчана – но пък ако го беше направил, вероятно изобщо нямаше да стигнем до тук – добави след това с внезапно омекнал тон.

 После погледна Горан в очите и му каза:

 - Добре се справи. Измъкнахме се от нещо ужасно. И да. Избора ти за арбалета все пак се оказа правилен. Само че трябваше да закопчееш чантата с боеприпасите, когато презареди последния път.

 - Бях уплашен. Изобщо не знаех какво върша.

 - Това е нормално. Всеки на твое място би се уплашил. Но ти се справи добре.

 - Останали са ми само 6 стрели.

 - По-добре е отколкото да не са останали изобщо.

 Горан щеше да продължи да се оплаква, но усети, че отчаянието и страха се опитват да вземат превес и си наложи да се стегне. Нямаше нужда непознатият да го успокоява като малко дете. Той и сам можеше да потърси положителните страни, вместо да се хваща само за отрицателните. Отминаха следващата спирка - миг светлина в черния тунел, през който с бясна скорост се движеше влака. Непознатият бръкна в чантата си и извади от там 2 гранати. Подаде едната на Горан и каза:

 - Това са последните две. Бяха добре съхранени на сухо. Скрих ги от теб в магазина, защото беше още неориентиран и прецених, че е по-безопасно тежката артилерия да е в мен. Да ти обясня ли как работи? Мисля, че и сам се досещаш.

 - Няма нужда. Задръж ги при теб. Прав си, аз вероятно ще взривя и двама ни.

 Непознатият прибра гранатите и се умълча на седалката. Времето течеше, а спирките една след друга проблясваха и изчезваха.

 - Защо всичко пак се обърка? – попита Горан.

 Непознатият остана да седи до него със затворени очи, отпуснал глава на прозореца зад себе си и Горан помисли, че е заспал, но после онзи ги отвори и се загледа в тъмнината навън.

 - Ти каза, че пазачите няма да се върнат? Каза, че сме в безопасност?

 - Сбърках – тихо прошепна непознатият и покри лицето си с длани. Остана така и Горан едва разбра следващите му думи.

 - Това не бяха пазачи. Не отговаря нито броят, нито поведението им.

 - Може да са се променили с времето.

 - По-скоро са убили пазачите и са заели територията им.

 - Предполагам са ги надвили с численост. Кой знае още колко от тях имаше.

 Непознатият каза нещо, но Горан не го разбра и поиска да повтори.

 - Не е толкова просто – каза високо непознатият след като махна ръцете от лицето си – извини обноските ми. И на мен ми идва в повече.

 - Колкото и да са много – продължи, отново загледан в тъмнината – не можеш просто да убиеш пазачите. Те са създадени така, че да унищожат всичко, което им се противопостави. Не се биеш с тях. От пазачите само бягаш. Това че онези зверове са ги надвили, означава, че се измъкнахме от нещо изключително опасно.

 - Ако са толкова опасни, как се спасихме?

 - Не знам дали сме се спасили. Имам натрапчивото усещане, че продължават да ни преследват.

 Горан за момент си представи глутница от огромни зверове, които тичат в тъмните тунели след тях, без да се обезсърчават от високата скорост на влака, защото знаят, че накрая ще спре и те ще настигнат плячката си.

 - От сега нататък – прекъсна мислите му непознатият – приемай, че всяко нещо, с което се срещнем е разумно.

 Горан си спомни очите на вълка, загледани в него, когато се събуди. Студена тръпка мина през тялото му.

 - Ако бяха мое творение, щях да ги направя мислещи – каза на спътника си – глутница вълци сама по себе си е опасна. Но за целите на тъмната зона, щях да ги направя по-големи и силни и разбира се, щях да им дам разум.

 - И тогава вече пасват на цялата картина – усмихна се непознатият – а дори не знаем какви други способности имат.

  - Скоро ще разберем – непознатият извади телефона си и се загледа в него – след мало слизаме.

 - И къде отиваме в крайна сметка? Защо си толкова потаен? Какво криеш от мен?

 Мъжът погледна Горан в очите.

 - Не крия нищо. Просто… нещо ме тревожи - непознатият подбираше думите си и говореше бавно и с усилие - Виждам пред себе си очертан път. Но не искам да тръгна по него. Дори не е път, а определени неясни фрагменти, които очертават посоката, в която да вървя. Водят ме точно там, където не желая да отида. Искам да намеря друг начин, но колкото и да се опитвам, все нещо ме връща на предначертания. Сега обаче нямаме време за приказки. По-късно ще ти обясня, с подробности.

 Казвайки последното мъжът се изправи и застана пред затворената врата до тях. Разбрал командата, влакът започна да намалява скорост. Горан бързо застана до непознатия, стискайки в ръце арбалета.

 - Няма нужда да го казваш – каза на водача си.

 - Кое?

 - Като спре влака, трябва да се отдалечим по най-бързия начин. И аз не искам да ги срещам отново.

 Непознатият кимна. Изражението му отново беше станало сериозно и спокойно.

 - Колко преднина мислиш, че имаме?

 - Не знам. Но ще е достатъчна. Мястото, на което отиваме е близо. Голяма сграда, която се откроява от всички останали. Целта ни е да стигнем до нея. Изгубихме стратегическо предимство още на влизане, за това трябва да си подобрим шансовете, ако искаме да успеем.

 На Горан веднага му излязоха безброй въпроси, но си замълча. Не искаше по никакъв начин да подхранва желанието на спътника си да се прави на загадъчен.

 - И Горане, реално не сме сигурни дали ни преследват. Сигурни сме обаче, че като слезем около нас ще има други опасни създания. Бъди внимателен.

 Горан кимна. Влакът окончателно забави скорост и спря. Вратата се отвори и двамата се затичаха към стълбите водещи нагоре. Докато тичаха, се запита, какво ли ги чака отпред. Но с опитите да си отговори на този въпрос паниката и страхът неминуемо започнаха да го превземат. Затова просто прочисти съзнанието си, като си каза “да става каквото ще” и побърза, за да не изостане от другия мъж.

Излязоха на повърхността и отново се озоваха между изоставени, рушащи се сгради. Все още беше тъмно, но сега валеше като из ведро. След първите 5-6 крачки бяха мокри до кости.

 - Може би това ще им попречи? – каза Горан, след като се изравни със спътника си – дъждът трябва да попречи на обонянието им.

 - Може би – кратко му отговори непознатият и продължи да тича по средата на широк булевард, който беше избрал.

 На повечето места уличното осветление работеше и тичайки през мрака и дъжда двамата влизаха от един осветен кръг в друг. Въпреки разрухата много от прозорците на сградите около тях също светеха и както беше казал непознатият, дори светофарите продължаваха да работят. Всичко останало обаче, беше застинало в тишина. Чуваше се само шляпането на краката им из големите локви и тежкото им дишане. Горан изпита усещането, че е част от някакъв психарски филм. След малко излязоха от широкия булевард и поеха по по-тясна улица. Тогава в една от пресечките долови движение. Не можа да различи какво е но беше сигурен, че нещо ги наблюдава от мрака. Една от стрелите на непознатия профуча и се заби в черната сянка, която го притесняваше. Нещото се олюля и се строполи на земята.

 - Тук нямаме приятели – каза непознатият, докато отново се затича – видиш ли нещо да мърда, то ще те иска мъртъв.

 Продължиха да тичат и скоро излязоха на друг широк булевард. Горан веднага видя сградата. Наистина се открояваше от останалите. Беше много висока и в съвсем различен стил. Към върха се заостряше и имаше значително по-малко прозорци от останалите, поради което в съзнанието си я определи като висока бетонена кула. Нито един от прозорците ѝ не светеше.

 Когато стигнаха до сградата, видяха, че повечето от стъклата на приземния етаж са разбити. Влязоха вътре и на Горан му се прииска да има под ръка фенер, защото почти нищо не се виждаше. Повече усети отколкото, видя как непознатият се насочи към мигаща червена светлина в страни от тях. Когато стигнаха до нея, разбра, че е индикатор на асансьор. Непознатият натисна копчето и на червената светлина се показа числото 48, след това бавно започна да отброява в обратен ред. Докато чакаха спътникът му го хвана за рамото и с пръст на устата му направи знак за тишина, но Горан нямаше никакво намерение да говори. Останаха така в мълчание. Числата бавно се сменяха, а Горан имаше чувството, че тишината и тъмнината около тях имат маса и го притискат от всички страни. После се чу гадно и продължително изскърцване от далечния край на помещението. Колкото и да беше готов за нещо подобно, сърцето му се сви. Червените цифри като че ли започнаха да се сменят още по-бавно. След малко се чу второ, по-продължително и силно изскърцване все едно се отвори огромна врата. Горан погледна към червената светлина над себе си: „9“..., „8“..., „7“... Някакъв хлад дойде откъм мястото на шума. Космите по тялото му настръхнаха. Погледна към непознатия. На слабата червеникава светлина лицето му изглеждаше съсредоточено, готово за схватка. Чу се тънко звънтене и вратите на асансьора зад тях се отвориха. Горан се обърна с арбалет насочен към осветената кабина. Беше празна. С бързи крачки влезе вътре, а непознатият го последва на заден ход като не изпусна от поглед тъмнината отвъд. Лъкът му беше готов за стрелба. Горан натисна произволен бутон и вратите се задвижиха една срещу друга. До пълното им затваряте непознатият не свали лъка. Направи го чак след като вече бяха на по-горните етажи. След това се обърна и погледна кой, етаж е избрал Горан. Светеше 36. Непознатият извади телефона си и го доближи до таблото на асансьора. Зарови в програмите и след малко числото, което показваше на кой етаж ще спрат изгасна. Асансьорът продължи да се движи без индикация за крайна точка.

 - Повече няма нужда да се притесняваш за това, което оставихме зад нас – каза непознатият.

 - Това вече съм го чувал.

 Сякаш за да потвърди думите на Горан, нещо се блъсна силно във вратата на поредния етаж през, който преминаваха. Двамата отстъпиха към задната стената на асансьора, който продължи спокойното си изкачване.

 - Добре – поправи се непознатият – стигнем ли до горе, забравяме за гадините тук.

 - И почваме да се притесняваме за гадините там – мрачно допълни Горан.

 Докато индикаторът над вратата бавно отброяваше на кой етаж се намират, двамата нямаха какво друго да правят освен да стоят и да чакат. По броя на бутоните на асансьора Горан разбра, че сградата има 60 етажа, но след като достигнаха последния, продължиха още един етаж и чак тогава спряха. Вратата тук се отвори отдолу нагоре и двамата излязоха в мрачен коридор, осветен от мигаща червена светлина. Вратата се затвори зад тях автоматично и те тръгнаха по единствения останал път, напред.

 - Тук сме само за малко – каза непознатият – взимаме каквото ни трябва и се омитаме. Ако всичко мине по план, няма да се притесняваме за обитателите.

 - Много загадъчно - с ирония му отвърна Горан - не разбирам защо продължаваш да го правиш?

 - Нямаме време за спорове. Просто се постарай да останеш незабелязан.

 Горан не беше харесал място от пръв поглед, нито пък идеята какво могат да срещнат тук, за това само кимна. Закрачиха покрай металните стени на коридора. На много места в тях влизаха и излизаха широки тръби. От скъсани маркучи със съскане излизаше пара, от която се образуваше мъгла и правеше всичко да изглежда призрачно. Непознатият беше сложил лъка на гърба си, но изглеждаше напрегнат и непрекъснато се озърташе, а когато стигаха до разклонения се консултираше се с телефона. Лутаха се така около час и излязоха в малка кръгла зала.

 - Най-после – каза непознатият и се обърна към Горан - Прикрий се някъде. Никой не трябва да те вижда докато се върна. Няма да се бавя.

 После изчезна в един от изходите. Горан приклекна зад метален плот и сложи арбалета в краката си. Останал сам изведнъж се почувства некомфортно. Осъзна, че до момента винаги е разчитал на някой да го води. Какво щеше да стане, ако непознатият не се върне. Нямаше никаква представа какво да прави. Тогава погледна нагоре и видя, че тавана е прозрачен. Виждаше се нощното небе, осеяно с безброй звезди. От едната страна се показваше странно съоръжение, което не можа да разпознае. Остана така загледан в звездите, чудейки се какво представлява съоръжението, докато не усети, че се унася. Сепна се и се огледа. Нямаше никой. Непознатият също го нямаше. Всичко беше потънало в тишина. Погледна пак странното съоръжение. Любопитството беше започнало да го гложди. Но не беше само това. Усещаше неспокойство, нещо свързано с гледката горе не му даваше мира. Постоя така още малко, а след това се приведе и бавно се запромъква към центъра на залата. С придвижването установи, че това което е виждал от предишната си позиция е само малка част от съоръжението. Колкото повече се отваряше гледката му, толкова по-голямо ставаше то. Любопитството му нарастваше с всяка крачка и така загледан над себе си не усети как откъм гърба му, в един от коридорите, се показаха два обекта. Горан чу как забавиха крачка и спряха и осъзна, че вече е късно да се крие. Обърна се към тях с готов за стрелба арбалет. Бяха две подобни на човек създания, но изключително слаби. Торсът им не беше по-дебел от крака на Горан, а ръцете и краката им бяха с диаметър на полицейска палка. Бяха облечени с нещо като бели водолазни костюми, а на лицата си имаха непрозрачни стъклени маски. Горан ги чу как възбудено си говорят. Гледаха към него и го сочеха. Речта не беше човешка, не разбираше думите, дори не би могъл да ги възпроизведе. След малко тембърът им се смени. Започнаха още по-ожесточено да го сочат и да се поклащат напред назад. Осъзна, че сочат не него, а арбалета му, а шума който издават е неудържим смях. Присмиваха му се! Едното от тях дори направи жест, с който все едно стреля с арбалет към Горан, а другото започна да се смее още по-неприятно. Горан си спомни думите на непознатия, че тук няма приятели. Пък и тези изобщо не му харесваха. Затова насочи арбалета към главата на едното и стреля. Стрелата стигна до главата му и изчезна. Сякаш се удари в енергийно поле, което за секунда се разля по цялото тяло на създанието, за да покаже, че е напълно защитено. Двете млъкнаха загледани в Горан. После прихнаха да се смеят още по-силно. Сочеха го и се превиваха. Тогава от един от коридорите дойде червен къс лъч светлина и преряза едното на две. Още преди да е паднало на земята други подобни лъчи го удариха на много места, а с него и спътника му. След секунда от двете създания бяха останали само димящи парчета на земята. Непознатият влезе тичайки от коридора, от който бяха дошли лъчите. В ръцете си държеше дълго оръжие подобно на пушка, а друго такова беше преметнато на гърба му вместо лъка.

 - Какво правиш? - извика мъжът - Нали ти казах да се скриеш. Сега сериозно загазихме!

 Стигайки до Горан и му подаде оръжието, което се оказа не много тежко. Горан захвърли арбалета и също преметна пушката през рамо.

 - Тичай колкото сили имаш. Трябва да се върнем до вратата.

 Водачът му хукна към коридора, от който бяха дошли, а Горан понечи да го последва, но направил само няколко крачки, забави ход и спря. Беше погледнал над главата си. От сегашната си позиция имаше възможност да види по-голямата част от съоръжението. То беше огромна машина, толкова голяма, че въображението му не можеше да се справи с видяното. В далечината зад машината се виждаше закриваща небосвода планета.

 - Не спирай – изкрещя непознатият.

 Горан се сепна и все още вперил поглед в гледката над себе си, тръгна с бавни крачки след непознатия. После се осъзна и се затича. Когато настигна водача си, извика.

 - Намираме се на шибан космически кораб!

 - А ти какво очакваше?

 - Какво съм очаквал? Във всеки случай не и космически кораб.

 Водиха разговора на пресекулки, докато се опитваха да си поемат дъх, тичайки с всичка сила из коридорите.

 - Моя грешка. Мислих, че е очевидно.

 - Кое? Да се качиш с асансьор в космоса ли?

 - Дизайна на помещенията. Обикаляме повече от час из коридорите. Няма как да сме в сградата, от която дойдохме.

 - Другият път ще съм по-внимателен.

 - Чакай малко – каза непознатият и спря загледан в телефона си, а Горан едва не се блъсна в него.

 - Какво има?

 - Объркахме пътя. По другия коридор.

 Проклиняйки двамата се върнаха и тръгнаха в другата посока, но осветлението изведнъж изгасна и този път се сблъскаха. Горан изгуби равновесие, залитна в страни и се удари в някакво препятствие. Пред погледа му отново се изпълни със звезди, но този път ги придружи силна болка в главата. Секунди след това се появи светлина. Непознатият беше задействал функция на оръжието си, което осветяваше целия коридор.

 - Добре ли си? - попита мъжът докато се връщаше.

 - Не успях да разбия желязото с главата си, но пък не успях и да си разбия главата - Горан погледна пръстите, с които беше разтрил удареното място.

 - Престани да театралничиш, ситуацията е сериозна. Щом си добре да тръгваме – другият мъж се обърна и се затича пред Горан.

 Тичаха така десетина минути, преди да чуят зад себе си тихо металическо жужене, което бавно се засилваше.

 - Идват – каза непознатият – побързай.

 - Не мога повече – задъхано каза Горан – Нямам сили. Покажи ми как работи това нещо. Нека ги посрещнем.

 - Не става. Оръжията ни са много слаби. Патрулни пушки. Един вид полицейско оръжие. Става само срещу цивилни. Тези след нас са войници. Не можем нищо да им направим.

 - Защо не взе истински оръжия?

 - Такива имаше. Да не мислиш, че навсякъде можеш да намериш армейско оръжие.

 Горан не мислеше нищо. От удара и от постоянното напрежение всичко в главата му беше на каша. Едва си поемаше дъх, не си усещаше краката, а пушката, която първоначално му се стори лека, сега тежеше като чувал с камъни на гърба му.

Сякаш усетил мислите му, непознатият каза:

 - Давай. Остана още малко.

 Жуженето се засили и сега в него ясно се открояваха тежките стъпки на многобройни преследвачи. Изведнъж стигнаха до задънен коридор.

 - Мамка му! - паникьоса се Горан.

 - Успокой се – с мъка успя да изрече непознатият, докато се опитваше да си поеме въздух – пристигнахме.

 Горан осъзна, че пред тях е масивната врата от която бяха дошли. Водъчът му хвана ръчка вградена в малка кухина до вратата и я дръпна надолу. Със съскане и излизане на много пара вратата започна да се повдига. Двамата се снишиха и веднага щом можаха минаха отдолу. Вместо в асансьора се озоваха в малко квадратно помещение, от другата страна на което имаше същата такава врата. Непознатият отиде до циферблата ѝ и започна да натиска по телефона си. Вратата, от която влязоха тъкмо се беше отворила до край.

 - Затвори я – извика непознатият.

 Горан се огледа и видя ръчка като от другата страна. Натисна я надолу и вратата започна да се затваря. Когато се спусна до половината, спътникът му успя да активира другата врата и тя започна бавно да се повдига. Непознатият не изчака неговата врата да се отвори докрай, а стигнала до положение, колкото да минат, той завъртя ръчката в другата посока и се мушна бързо под нея. Сега двете врати се затваряха и бяха горе долу в едно и също положение. Горан легна на пода и се претърколи след непознатия. Докато минаваше под вратата, успя да погледне в коридора, от който дойдоха. Видя група грамадни крака да тичат към тях. Бяха покрити с дебели метални плочки, а между плочките се показваше розова, гладка, мускулеста плът. В следващия миг беше преминал. Подът от другата страна изведнъж свърши и той полетя надолу.

 

********

 

 Горан отвори очи. Намираха се в тесен и празен слабо осветен коридор. Беше пропаднал около метър след преминаването през вратата, а непознатият седеше до него облегнал гръб на стената. Надигна се и седна до мъжа, като премести космическата пушка на бедрата си.

 - На кой му е притрябвала врата – попита Горан, докато разтриваше ударената си глава - която се намира на метър от земята?

 - Имало е конструкция – отговори му непознатият – най-вероятно метална. Но времето я е унищожило. Ела - добави той и се изправи – не трябва да се задържаме дълго тук.

 После, докато вървяха към края на коридора, му обясни:

 - Намираме се във времева кутия. В този коридор времето е различно от това извън него. Най-лесно е да ти го обясня, като ти кажа, че тук времето тече по-бавно в сравнение с отвън и колкото повече сме вътре, толкова по-бавно ще тече.

 Горан се опита да осмисли какво му е казал непознатият.

 - За какво служи?

 - Не съм сигурен. Но имам предположение. Тази времева кутия е част от система, която не позволява да се влиза по същото време, на място където вече си бил. Някой е преценил и изчислил нещата така, че влизанията тук винаги да са отдалечени във времето.

 Стигнаха до края на коридора и непознатият започна да си играе с телефона, долепил го до табло за управление. След малко вратата се отвори и двамата излязоха навън.

Отново се намираха в изоставен, опустял град, но този път пораженията на времето бяха по-големи, а архитектурният стил беше непознат на Горан. Пред погледа му старовремски сгради от всевъзможни епохи се преплитаха със супер-модерни многоетажни блокове. Имаше и такива, които можеха да бъдат само небостъргачи от бъдещето. Всеобщата разруха обаче, беше променила формите на сградите и по странен начин беше изчистила несъответствията и контрастите. Или може би някой от гениите създали тъмната зона, нарочно беше подредил всичко, така че да си подхожда. Нямаше как да разбере.

 - Къде се намираме? - попита спонтанно Горан.

 Непознатият погледна телефона си и отговори:

 - Изход 20-16.

 - Напомни ми следващият път да не питам.

 Спътникът му кимна сериозно, сякаш не разбрал шегата и прибра телефона в джоба си.

 - Сега тръгваме да тичаме на някъде – каза убедено Горан.

 - Започваш да свикваш – отговори му непознатият и леко се затича напред.

 Горан го последва озъртайки се. Беше сложил пушката на рамо, защото още не беше сигурен как да я ползва. Този път обаче преходът не продължи дълго. След две пресечки водачът му кривна в една от сградите, намери стълбите и се заизкачва по тях. Нагоре често прескачаха разпаднали се, прашлясали скелети на неизвестни създания. Тук там лампите светеха с непозната за Горан зеленикава светлина. С присвито сърце подминаваше тъмните ъгли, но в тях се криеха само сенки. Стигнаха на последния етаж, където имаше една единствена врата. Непознатият я отвори внимателно, защото едва се крепеше на пантите си и двамата влязоха в помещението. Беше голям, разхвърлян, и мръсен апартамент, разположен върху целия последен етаж. Претърсиха стаите, но не намериха нищо обезпокоително и седнаха да си починат.

 - Така - каза непознатият – мисля, че е време да ти обясня какво се случва. Първо ако имаш въпроси ги задай, за да мога след това да ти обясня, без да ме прекъсваш.

 - Дали имам въпроси? Еми имам няколко.

 - Но преди това – прекъсна го непознатият – ще ти покажа как се работи с оръжието. Никога не се знае какво може да се случи.

 Горан нямаше възражения по този въпрос, за това остави непознатият да го запознае с употребата на пушката. Оказа се просто.

 - Можеш да избираш от три режима за стрелба. Енергиен, който вече видя. От тук се сменя и започва да бълва огън. А това тук е за да смениш на иглена стрелба.

 - Какво е иглена стрелба?

 - Залп от много тънки игли, които разширяват обхвата си, колкото по-далече е целта. На повече от 12 метра не е много ефективна, но на близко разстояние няма как да пропуснеш. Нещо подобно на ловна пушка със съчми, обаче много по-смъртоносно. Не използвай този режим, когато се намирам пред теб. А това е фенер. Има и оптика, която се прибира ако не я ползваш.

 - Всичко е ясно – каза Горан след като преговори функциите на оръжието, за да се увери, че няма да ги обърка - а сега ми кажи какво правим тук.

 Непознатият остави пушката до себе си и се излегна на земята. След това каза:

 - От данните, с които разполагам, причината да те потърся се намира някъде в този сектор. Едно определено създание. Нарушителят.

 Горан остана безмълвен, загледан в непознатия.

 - Нарушител е обитател на тъмната зона, който не спазва основния протокол на програмата. Има различни видове нарушители, но този който преследваме е специален. Ще се опита да излезе.

 Горан помълча още малко, след това замислено повтори последните думи на събеседника си:

 - Ще се опита да излезе...

 - Тъмната зона - продължи непознатият - е създадена, като е ползван кода на програмата за забавление. Някои от създанията в тъмната зона са прекарали много време тук. Използвали са различни варианти на времеви кутии. Има цели сектори, които са времеви кутии. С времето, по незнайни пътища, тези създания са намерили начин да нарушат протокола. Разбрали са как да създават връзка между двете програми и въпреки, че би трябвало да е невъзможно, успяват да преминат в програмата за забавление. Те са основната причина за така наречените аномалии там. До тези изводи стигнах.

 - И ти си някакъв ловец на глави от програмата за забавление, който идва тук, за да наказва нарушителите, така ли?

 - Не се налага. Не знам какво точно кара създанията да преминават от тъмната зона в другата програма, но колкото и да са страшни тук, там се прецакват. Причината е че в програмата за забавление е заложен принцип да премахва всички елементи, които нарушават правилата. В мига, в който програмата за забавление забележи аномалия, я изтрива. В тъмната зона това не е заложено, защото замисълът тук е всичко да бъде възможно. Както казах, когато страшилищата се излъжат да преминат в другата програма, изведнъж попадат при различни условия, за които не са и подозирали. И край с тях. С други думи, ако някой с пушка като нашите се появи в програмата за забавление и започне да стреля наляво-надясно, веднага ще бъде изтрит. Тук обаче, ние спокойно отидохме и си набавихме такива от друг сектор, който няма нищо общо със сегашния. На тъмната зона не ѝ пука. Измислили сме начин да излъжем системата? Браво на нас. Правилото е: да става каквото ще, всичко е позволено.

 - Искаш да кажеш, че ходихме до космоса, само за да вземем безполезните пушки?

Източникът в буфера беше изчерпан и шансовете ни за оцеляване драстично намаляха. Трябваше да поправим това. За тези пушки никой не дава и пет пари на кораба, но тук са изключително мощно оръжие. Шансовете ни да се справим, отново са на поносимо ниво.

 - Какво ще рече поносимо ниво?

 - Нали ти казах първо да си зададеш въпросите, за да не ме прекъсваш.

 - Всъщност, тези въпроси се пораждат докато ми обясняваш. Как можех да ти ги задам преди?

 - Добре тогава, просто ме остави да довърша, а след това си задай въпросите. Става ли?

 - Става.

 - Така. Както вече стана ясно, търсим точно определен нарушител.

 - Не ми отговори колко е поносимото ниво на шанса ни за оцеляване.

 Непознатият замълча и затвори очи, като се опита да запази самообладание след новото прекъсване. После ги отвори и спокойно започна да обяснява.

 - Поносимо ниво за оцеляване в случая означава над 30%.

 - Което спокойно може да е и 95% - заяде се Горан – Нали така?

 - В никой случай не означава 95%. Означава, че шансовете ни са между 30 и 40 процента. Като са по-близо до 30, инак щях да кажа 40.

 - И кой определя шансовете ни? Да нямаш програма на телефона, която го прави? Сега шансовете ви са 5% - Горан каза последното с престорен електронен глас - а сега си намерихте лазерни пушки. Шансовете ви нараснаха на над 30%.

 - Всъщност имам – отговори спокойно непознатият – само че не е телефон. Различно устройство е но е с формата на телефон, за да не привлича внимание във времевия диапазон на програмата за забавление, от който дойдохме.

 Горан остана безмълвен, защото не успя да измисли какво да каже. Непознатият поясни.

 - Заложил съм известните ми фактори, а устройството следи развитието на задачата, като изчислява всички възможни изходи на събитията и дава процентно изражение на шансовете ни за успех – после погледна в телефона и добави – в момента шансовете ни са 32.6%. Целият този сектор или ако искаш го наречи свят, е разделен на подсектори. Излизайки от настоящия подсектор шансовете ни ще нараснат.

 - Всичко е ясно – каза Горан, макар да не му беше - Продължавай.

 - Вероятността да се срещнем с нарушителя още тук е ниска и...

 - Колко процента?

 Непознатият замълча след поредното прекъсване.

 - Колко точно процента е възможността да го срещнем в този подсектор? – настоя Горан.

 Непознатият бавно повдигна телефона към очите си.

 - В момента 26.4%.

 - Е това не е ли двоен стандарт? При 32.6% имаме поносимо ниво на оцеляване, а при 26.4% шансовете ни за среща са ниски?

 - Двоен стандарт е – съгласи се непознатият.

 - Не го прави повече. Не се опитвай да ме манипулираш, да ми даваш излишни надежди или да ме обезсърчаваш. Просто ми казвай истината.

 - Добре – каза сериозно непознатият – имаш ли други въпроси?

 - Защо всъщност сме тук, след като програмата за забавление ще изтрие нарушителя така или иначе?

 - Мисля, че и сам се досещаш – каза непознатият без да изпуска Горан от очи.

 - То не иска да премине в програмата за забавление – прошепна Горан и след като непознатият не каза нищо, добави – иска да излезе навън.

 Настъпи мълчание. Горан чакаше непознатият да заговори, но това не се случи.

 - Как изобщо е възможно това? Нещо създадено в компютърна програма да излезе от нея и да се разхожда из света? Искам да кажа, та то е само една измишльотина. Няма тяло. Не е материално.

 - Има обитатели на тъмната зона, които не се нуждаят от тяло, за да съществуват.

 - Как така?

 - Създания, които покоряват чужди съзнания и използват телата им. Или такива, които изобщо не се нуждаят от тела. На създателите на тъмната зона, не им е липсвала изобретателност.

 На Горан му призля.

 - За да те успокоя малко ще кажа, че нашият нарушител не е от тези, които не се нуждаят от тяло и всъщност все още не е разбрал за твоя свят. Но шансовете да го направи са големи. Толкова големи, че не можем да ги пренебрегнем. Трябва да го унищожим преди това да се случи. На всяка цена.

 - Или за пореден път грешиш. Защо да не е фалшива тревога? Откъде си сигурен? Пак ли телефона ти го каза?

 Непознатият се умълча. Когато погледна към Горан, очите му бяха гневни и може би завистливи, но после ги затвори, пое дълбоко дъх и когато отново ги отвори, погледът му беше ясен, а тонът му спокоен като преди.

 - Блажени са невежите. Как ми се иска да съм на твое място. Но животът тече по свои непонятни правила и все някой тегли късата клечка.

 - Какво, мамка му, означава това? Ако е цитат не го знам и не го разбирам.

 - Нищо - спокойно каза непознатият - просто искам да кажа, че ако в цялата тази бъркотия, в която сме нагазили, има нещо в което съм сигурен, то е че нарушителят рано или късно ще се опита да излезе в твоя свят. А ние трябва да го спрем.

 - Доколкото схващам, от думите ти излиза, че в тъмната зона е бъкано с всякакви скапани изчадия, на които изведнъж може да им щукне да излязат навън. Не може да е толкова просто. Когато са създавали тъмната зона, трябва да са го предвидили. Програмистите са били гении, не глупаци. Трябва да са направили някаква защита.

 - Защитата е наложена от само себе си.

 Виждайки объркания поглед на Горан, мъжът поясни:

 - Всичко в тъмната зона е създадено, като за основа е използвана програмата за забавление. Нещата разбира се са доразвити, понякога до такава степен, че на пръв поглед нямат нищо общо с първичната програма. Но колкото и да са усъвършенствани системите в тъмната зона, двете програми си остават сходни и на теория е възможно, създание от тъмната зона да направи някаква връзка с програмата за забавление. Светът от който идваш обаче, остава извън възможностите за възприемане на създанията тук. Все едно анимационен герой да осъзнае, че съществува различен от неговия двуизмерен свят на цветове. Не знам дали можеш да си представиш колко невъзможно би било това от гледна точка на този анимационен герой, макар и надарен с някакъв вид анимационен разум?

 - Мисля, че истинският въпрос е – замислено каза Горан – ако героят всъщност е лош и има невероятни способности, ще може ли да ги използва като излезе навън.

 - В нашия случай, героят е изключително лош и ще направи много лошо нещо, когато излезе. Добрата новина е че тук в тъмната зона има някой, който би могъл да ни помогне.

 - Кой пък сега е този... някой?

 - Скоро ще разбереш - непознатият усети раздразнението у Горан и бързо добави - виж целта ми не е да се правя на потаен. Но сам виждаш каква каша е около нас. Колкото повече ти обяснявам, ти толкова повече се съмняваш. Честно казано в моята глава също е каша и не искам да изричам думи, за които после да ме обвиняваш. По-добре е да ти показвам нещата, а не да ти ги казвам. Когато се срещнем с него ще разбереш. Той ще отговори на всичките ти въпроси по-добре от мен. Надявам се все още да е жив.

 - Да не искаш да кажеш истински човек? Който може да е умрял наистина, а не просто да е излязъл от тъмната зона?

 - Ето пак същия въпрос. От моя гледна точка аз също съм истински човек, въпреки че нямам тяло, което да ме чака в прозрачен контейнер - темата очевидно не беше от любимите на непознатия.

 - Каква работа има приятелят ти с нарушителя?

 - Не ми е точно приятел, той… - непознатият не доизрече започнатото - както се срещнем ще разбереш и ще спреш да се притесняваш - после погледна Горан с разбиране - мисля, че преди и аз, като теб, бях изпълнен със страх и недоверие. Иска ми се да те убедя, че не ти мисля злото, но не мога.

 - Той ли те накара да ме потърсиш? - с нарочен студен тон попита Горан. Не искаше непознатият да си мисли, че му съчувства или нещо подобно.

 - Решението беше мое. На него няма да му хареса. Изобщо няма да му хареса. Но той ме помоли да се погрижа за нарушителя, а заедно с теб можем да го направим както трябва. Ти си единствената възможност.

 Непознатият замълча и Горан разбра, че за мъжа темата е приключена. За това се върна към основния си въпрос.

 - След като нарушителят не е от тези, които не се нуждаят от тяло, за да съществуват, как ще премине?

 - Предпочитам човекът, когото търсим да ти отговори на този въпрос. Имай още малко търпение.

 - А тези нарушители, които не се нуждаят от тяло? Ако и те тръгнат да излизат навън?

 - За сега няма да се притесняваме от създанията, които не се нуждаят от тяло. Те първо трябва по някакъв начин да осъзнаят, че твоят свят съществува и чак след това да поискат да отидат там. Фокусираме се единствено върху нашия специален нарушител.

 - Ключът не се ли крие в причината, която го е направила специален нарушител? Това което му е помогнало да разбере за съществуването на моя сват. Не трябва ли да намерим и унищожим причината, за да не създава нови нарушители?

 - Сложно е - отговори непознатият - особено след като се налага да ти говоря с половин уста. Но скоро всичко ще ти стане ясно.

Ти един от програмистите ли си? - попита ненадейно Горан – Всички тези неща, които знаеш. Телефона. Поведението ти. Един от тях си, нали?

 - Имаш предвид създателите на тъмната зона. С едно изключение бих ги изпозастлелял на място. Копеленца... Извини ме. Те са откачени и безскрупулни безморални типове, чието емоционално равнище е на дете от детската градина. Създали са нещо и са били много горди с него, без да помислят за последиците. Те са причината този свят да съществува и аз да съм част от него. И за да отговоря напълно на въпроса ти – не, не съм един от тях.

 - Копеленца – неволно се усмихна Горан – връщаш ме в детството. Вече никой не говори така.

 - Аз съм тук от доста време. Съжалявам ако начина ми на говорене е остарял. Но пък натрупах опит, който сега ни помага за задачата.

 - Искаш да кажеш, че си прекарал много време в тъмната зона. Но ние се срещнахме в програмата за забавление. Пътят не е ли еднопосочен?

 - Използвах връзка направена от аномалия. Което предполагам, направи и мен... аномалия – казвайки това непознатият се усмихна – Много неразумно е да се лутам из Дисниленд, защото засече ли ме програмата ще ме изтрие. Тук за мен е по-безопасно.

 Горан се опита да осмисли казаното току що от непознатия. За него свят, препълнен с всевъзможни, смъртоносни ужасии беше за предпочитане, от програмата за забавление!

 - Светът е различен за различните участници в него – каза непознатият, сякаш отгатнал мислите му – помниш разговора ни за теб и мухата – после плесна с ръце все едно смазва насекомо.

 - Еми телефона? Да не си го намерил на пътя?

 - Устройството. Да. То е на програмист. Имам го отдавна. До голяма степен ми помогна да оцелея тук, а и в програмата за забавление. В оригиналния си вид се слага зад ухото. Забиваш го, а то се сраства и става част от теб. Но аз не желая да го ползвам по този начин. За това сега е телефон. Изключително адаптивно е и се приспособява към всякакви носители. Независимо дали са механични или биологични.

 - Щом не си програмист, тогава кой си?

 Непознатият помълча, докато подбра думите си.

 - Това е единственият въпрос, на който не мога да ти отговоря. Загубих себе си и сега търся нов път. Може би ще разбереш, когато излезеш. В крайна сметка, това няма никакво значение за задачата ни.

 - И отново се връщаме към въпроса, как да ти повярвам, след като криеш самоличността си?

 - Ако исках да те излъжа щях да го направя. Мога да ти кажа каквото поискам. Да се представя за всеки, за да не будя подозрението ти. Но ти казвам истината. Само ти решаваш дали да ми вярваш.

 Горан си помисли, че изобщо му няма доверие, но си замълча. Все още нямаше как да опровергае или потвърди думите на водача си. За това смени темата:

 - Как така се оказахме на космически кораб? Това бъдещето ли беше?

 - Бъдеще... Минало... В тъмната зона тези понятия нямат голямо значение. Трудно е да мислиш по този начин тук. Отиваме там където ни заведе задачата.

 - Може да отидем и в миналото? – налучка Горан – Супер, ще срещнем рицари.

 Непознатият го погледна спокойно.

 - Не е нужно да живееш в миналото, за да бъдеш рицар. Трябва само да се държиш като такъв.

 - Предполагам си прав. Ние с теб сме рицарите на тъмната зона. Какво следва нататък?

 Непознатият трепна и леко надигна глава като сложи пръст пред устата си. Беше се заслушал в нещо. Горан се опита да разбере в какво и след малко го чу. Тих шум, който се приближаваше и усилваше. Двамата се спогледаха, опитвайки се да отгатнат какво е. Горан изведнъж разпозна тропота на много крака. Толкова много, че се сливаха в един постоянен равномерен шум.

 - Много са и идват към нас по стълбите! – извика.

 Другият мъж веднага скочи на крака и насочи пушката си към вратата. Горан видя, че я е нагласил на иглена стрелба и понечи да направи същото, но непознатият му изкрещя да мине зад него. Точно, когато го направи, вратата изхвърча от пантите. Отвън нахлуха създания на четири крака и с пронизителни крясъци се спуснаха към двамата. С бързо движение непознатият смени режима и натисна спусъка. От пушката мигновено излезе дълъг огнен език, който премина през и запали цялата наближаваща ги колона. Нахлуващите отвън смениха тактиката и в момента на влизането завиха настрани по стената, като се движеха по вертикалната повърхност все едно са насекоми. Непознатият ги последва с пламъка и те започнаха да падат запалени на пода. Тогава нахлуващите се разделиха и част от тях тръгнаха в противоположна посока. Непознатият се опита да проследи и тях с огъня, но нямаше как да ги гори от двете страни едновременно. Горан понечи да помогне със собствената си пушка, но продължавайки да бълва пламъци непознатият му изкрещя, че трябва да отстъпят и двамата се спуснаха към съседното помещение. Много от създанията избегнали смъртта препуснаха по стените, в опит да ги обградят и в крайна сметка ги изпревариха. Такта затвориха кръг около двамината и без да се бавят се спуснаха към тях от всичко страни, докато нови нахлуваха през вратата и правеха обръча все по-плътен. Непознатият почна да се върти във всички посоки и да гори нападателите, а Горан изразходваше всичката си енергия в опити да стои зад гърба му. Трябваше хем да се пази от пламъците, хем да внимава да не спъне другия, защото това щеше да е краят им. Две от създанията разчетоха как ще действа непознатият и се спуснаха към Горан, когато остана незащитен. Той ритна с все сила едното в главата, тъкмо когато щеше да го хване за крака. Създанието падна на земята и не помръдна. Второто прекрати нападението и уплашено избяга обратно към групата на обкръжилите ги. Мъчейки да се движи в синхрон с непознатия, Горан се опита да осмисли последните действията на нападателите. Имаха човешки лица, но бяха много по-мускулести и космати, и наполовина на човешкия ръст. Крещяха и ръкомахаха ожесточено, но Горан видя, че всъщност се страхуват. Насърчаваха се едно друго да нападнат, но повечето само подканваха, без да смеят да се приближат. Обаче не изглеждаше и че ще се откажат.

 - Страх ги е от нас – изкрещя Горан – и аз ще използвам горелката.

 Понечи да го направи, но емоцията от откритието, го разсея от основното му занимание - да внимава къде стъпва. Спъна се от нещо на пода и полетя към земята. Непознатият забеляза това и се опита да го прихване, но нападателите им веднага се спуснаха от всички страни и той трябваше отново да ги отблъсне с огън. Горан се строполи по гръб върху пушката си. Веднага започна да се изправя, но усети, че го дърпат. Създанията окуражени от слабостта му, бързо го бяха доближили и сега теглеха оръжието чиито ремък се оказа много здрав. Така заедно с пушката повлякоха и него към другия край на помещението. Горан закрещя и започна да размахва безпомощно ръце, опитвайки се да се залови за нещо. Непознатият тръгна заднешком след него, но нямаше как да го настигне, защото трябваше постоянно да бълва огън, към нападателите, които дебнеха и за най-малката пролука в отбраната. Едно от създанията се метна върху гърдите на Горан и го стисна със здравите си кокалести пръсти за лицето. Опита се да разцепи главата му, както човек би направил с ябълка, но не успя и започна да я блъска в земята, докато другите продължаваха да теглят. Горан започна да удря урода с юмруци където свари, но въпреки дребния си ръст, създанието се оказа доста силно. Осъзнал, че не може да се освободи по този начин се опита да го избута от себе си, но още едно се метна отгоре му, а след това и трето. И трите го заудряха, драскаха и щипеха, и му причиняваха, колкото може повече болка. Тежестта на създанията върху него, забави за малко тези, които го дърпат, но след това явно други им се притекоха на помощ и отново го затеглиха бързо. Горан предположи, че се опитват да стигнат до прозореца. Осъзна също, че непознатият няма как да му помогне в тази ситуация, защото щеше да запали и него самия. Трябваше сам да си помогне. Усети как се блъсна в стената и как посоката на теглене се променя нагоре. Но сега трябваше да го повдигнат и на нападателите им стана по-трудно. Горан спря да удря създанията върху себе си и протегна ръце, за да се хване за нещо, обаче и тук нямаше за какво. След това го удариха в ребрата и той усети как юмрукът на гадината се спря в железен твърд предмет. Спомни си за пистолета, който беше в кобур под мишницата му още от оръжейния магазин. Заряза всичко останало и се опита да го извади. Спрял да оказва съпротива, улесни дърпащите и те почти го вдигнаха до нивото на прозореца. Но тогава успя да изтегли пистолета и да стреля в едно от тези върху него. То изквича, пусна го и побягна. Горан продължи да натиска спусъка. Част от нападателите паднаха безпомощни, други се спасиха с бягство през прозореца. Осъзнал, че звукът на пистолета плаши дребните изроди, не спря докато изпразни пълнителя. Погледът му, замъглен до сега от нанесения побой, се проясни. Видя, че непознатият го наближава, а останалата част от нападателите им бяга хаотично из помещението. Спътникът му бълваше огън към всяка космата гадина, чиито път за бягство подозрително се доближаваше към двамата. Горан понечи да се изправи и осъзна, че най-упоритите от създанията се бяха прехвърлили от другата страна на прозореца и висяха хванати за пушката. Още дърпаха и се опитваха да го прехвърлят отвъд, а с изправянето си той само ги улесни. Усети, че този път няма да може да удържи на тегленето, но непознатият стигна до него, извади големия нож от колана си, подбоде го под ремъка на оръжието и го преряза, а Горан едва не се строполи на земята по очи. Останалите в помещението твари бързо намериха начин да избягат, коя откъдето може. След секунди вече ги нямаше. Двамата с непознатия се надвесиха от прозореца и видяха как създанията крещейки и теглейки се като маймуни тичат по вертикалната стена дърпайки пушката. Непознатият извади оптиката, смени на енергиен режим и започна да стреля. Не пропусна нито веднъж. Остатъците от създанията паднаха на тротоара, заедно с оръжието.

 - Трябва да я вземем – каза напрегнато мъжът.

 Тъкмо понечи да тръгне, една от косматите твари се показа долу на тротоара и грабна пушката. После хукна към отсрещните порутени постройки. От основата на техния блок излязоха и други и последваха крадеца с крясъци и ръкомахания. Непознатият стреля и направи на парчета това, което беше взело оръжието. Но другите бързо стигнаха до мястото, грабнаха пушката и продължиха да тичат, да крещят и да я теглят едно от друго. Енергиен лъч поразяваше всяко докопало се до оръжието, но веднага след това друго я грабваше и продължаваше да тича. Накрая изчезнаха в разбитите прозорци на отсрещната сграда. Непознатият постоя няколко секунди с око на оптиката. После с ядна въздишка свали пушката, обърна се и опря гръб в стената под прозореца.

 - Отлично! Дадохме атомна бомба в ръцете на малоумниците! Трябва да ги намерим. Току виж я използвали. Хайде, нямаме време за губене.

 Казвайки това, се изправи и се затича към изход, а Горан го последва. Бяха се спуснали до ниските етажи, когато всичко около тях се разлетя. Ударната вълна ги тресна в стените. После части от самите стени се разпаднаха и отлетяха. Тавана и пода се изпочупиха и сградата започна да се руши. За миг всичко се изпълни с гъста непрогледна мъгла от прах. Стана тъмно и невъзможно да се диша. Горан усети, че под краката му вече няма нищо. Усети болката от безброй блъскащи го неща. Усети, че е сам.

 

********

 

 Горан отвори очи. Някакво грозно създание се беше надвесило над него. Усещаше главата си като балон надут до краен предел, а създанието му биеше шамари и като че ли се опитваше да пръсне балона.

 - Слава Богу жив си – каза създанието.

 Горан осъзна, че това е непознатият. Покрит от главата до петите с прах, той се опитваше да го върне в съзнание.

 - Спри с шамарите, мамка му! - едва успя да каже – да не искаш да ме убиеш?

 - Никой не е умрял от няколко шамара.

 - Освен ако не му пръснеш балона.

 Непознатият се вгледа учудено в Горан и той осъзна, че все още е под въздействие на небудното си състояние и говори безсмислици. Полека умът му започна да се прочиства и успокоява. След секунди вече не мислеше, че главата му наистина може да експлодира. Непознатият направи крачка назад и седна на парче от счупена стена. После започна да се тупа от прахта. Горан се огледа. Беше полузатрупан с останки от сградата. Изглеждаше, че непознатият го е изровил от развалините. Предната част на сградата в която се намираха, както и етажите над тях ги нямаше. На мястото на сградата в която бяха избягали крадците на пушката имаше голяма обла дупка. Всъщност всички съседни сгради бяха разрушени по такъв начин, че Горан ясно си представи как при взривяването си пушката е образувала огромно плазмено кълбо, което е изпарило всичко във вътрешността си и сега блоковете, там където не бяха рухнали, изглеждаха като изрязани. За късмет с малко бяха избегнали обхвата на унищожителното кълбо.

 - Не мислех, че буквално сме им дали атомна бомба – каза накрая – за малко щяха да ни издухат.

 - Издухаха себе си. Пушката има защита. Ако неоторизирано лице се опита да я ползва, се взривява.

 - А защо при нас не стана така?

 - Въведох данните предварително чрез устройството.

 За пръв път Горан засече, че твърденията на непознатия се разминават с истината. Той със сигурност беше оторизирал себе си. Но Горан така и не успя да ползва своята пушка, а ако се беше опитал, вероятно нямаше да се получи. При взимането ѝ непознатият беше сам и не би могъл да го оторизира. След това също не го беше направил. Разбра, че водачът му не е усетил несъответствието в твърдението си, но си премълча. Съмненията му изведнъж се върнаха и дори се усилиха, но нямаше намерение да се издава пред него. Отново се запита, каква ли е целта му.

Започна да разрива боклуците от себе си и попита:

 - Колко време ще продължи това? Каква всъщност е моята роля в плана ти. За какво ти трябвам аз?

 - Тъмната зона е огромна. В нея има безброй сектори и всеки може да е по-голям от твоя сват. За наш късмет секторът в който се намираме е сравнително малък, но пак ще е много трудно да намерим нарушителя. А когато го намерим, само ти можеш да свършиш работата.

 - С други думи съм ти примамка – изрече възмутено Горан – казах ти да не се опитваш да ме манипулираш с приказки.

 - Добре, един вид примамка си. Нарушителят е изключително опасен за парчета като мен. Но не е само това. Вече ти казах. Когато намерим нарушителя, трябва да излезеш, за да довършиш нещата. Освен това ти си нашата застраховка. Ако нещата се объркат и се провалим, ти няма да умреш, а ще се върнеш в твоя свят. Така ще остане някой, който знае какво се случва тук. И можеш да се връщаш до тогава, докато успееш.

 - Излезеш ли от тъмната зона, спомените за преживяното вътре, много бързо се стопяват. Така както се случва със сънищата.

 - Това наистина е така.

 - Значи ще забравя всичко, дори че съм бил вътре и няма да се върна.

 - Както сънищата могат да бъдат задържани понякога, ако упорито мислиш за тях, така това може да стане и за преживяното в тъмната зона - обясни непознатият - Не можеш да запазиш всичко. Но ако се концентрираш само върху едно нещо, ако си създадеш единствена цел и я следваш ще се получи. Много случки ще се размият и ще изчезнат, а останалото така ще се преплете със сънища и фантазии, че няма да можеш да отсееш кое е било част от тъмната зона и кое не. Освен основната ти цел дори и най-ярките спомени ще са под въпрос. А за основната цел знам, защото аз успях.

 - Да, ако тялото ми не изчезне от контейнера.

 - Не е възможно. Има си правила. Не може просто така да изчезнеш... - казвайки това непознатият замълча.

 - Освен ако... Какво? - Горан изрече думите, които му се стори, че водачът му щеше да каже, преди нещо да го спре.

 - Нищо – за непознатият темата беше приключена.

 - Явно пак искаш да ме предпазиш? Може би от истината? Сигурно трябва да ти благодаря?

 - Така е – спокойно каза спътникът му.

 - Значи ти очакваш да се връщам в тъмната зона и да търся нарушителя докато не го убия. Защо да го правя?

 - Не очаквам нищо, ти сам ще вземеш решението да го направиш.

 - И как точно го реши това? Та ти изобщо не ме познаваш. Веднъж само да изляза от тук, никой повече не може да ме накара да се върна обратно.

 Непознатият премълча отговора си, защото Горан не го питаше, а му заявяваше..

 - А за теб, всъщност, не е ли по-добре да излезе - не спираше Горан - Отърваваш се от едно неприятно създание за сметка на мен и другите като мен.

 - Има моменти в живота, в които взимаш решение в полза на някой друг. Когато искаш да помогнеш на някой, защото го заслужава. В началото дори не можеш да си го обясниш, но знаеш че постъпваш правилно и го правиш. Така се получи с мен.

 - Но при мен няма да се получи, уверявам те - Горан погледна събеседника си прямо в очите - Влизането ми тук беше грешка. Имам натрапчивото чувство, че оставането ми е още по-голяма грешка. А за повторното ми връщане, след като веднъж съм излязъл… дори няма да се замисля. Възлагаш ми някакви надежди, без изобщо да ме познаваш. Избий си го от главата. Не съм такъв, за какъвто ме мислиш. И престани да се правиш на герой и да се опитваш да ме спечелиш на твоя страна. Ти не ми харесваш и не искам да имам нищо общо с теб. Според мен просто се притесняваш се, че ако онова нещо излезе и изпотроши всичко навън, това по някакъв начин ще повлияе на компютърно генерирания ти свят. Примерно да спре тока при нас и всичко тук да изчезне. Май започвам да те разбирам.

 Непознатият се беше загледал някъде в страни и като че ли не слушаше, но след това спокойно отговори:

 - Нищо не разбираш. Аз мразя този свят.

 - Виж какво. Омръзна ми от глупостите ти. Всичко което казваш е безсмислено. Твърденията ти противоречат на действията. Сега казваш едно, а преди време друго. Това ясно показва, че лъжеш. Лъжеш и забравяш какво си лъгал.

 - Никога не съм те лъгал. Странно е как във всеки свят се страхуваме от тези, които искат да ни помогнат, а се доверяваме на онези, които искат да ни навредят.

 Непознатият изрече последното с тъга в гласа. На Горан му се прииска да му повярва. За това тръсна глава, отхвърли чувството на съпричастност и гневно заяви:

 - Няма смисъл. Както сам каза, аз преценявам на какво да вярвам и на какво не. Знам, че се опитваш да ме използваш. Но няма да ти е толкова лесно.

 - Хората непрекъснато се използват един друг – пак с тъга каза непознатият - но аз не ти мисля зло.

 - Вярвам ти – саркастично каза Горан и посочи оръжието – все пак ти си въоръжен и опасен.

 Тогава непознатият свали пушката от рамото си и му я подаде. Горан я взе, мислейки си колко театрален е жеста.

 - Нека оставим това – каза - кажи ми, какво те кара да мислиш, че можем да го победим - нарушителят. Друг път изправял ли си се срещу подобни нему.

 Непознатият премисли думите си, преди да отговори.

 - Не мисля, че е имало други. Не мисля и че ще има. За това е много важно да успеем.

 - Значи все пак сме полицията на тъмната зона – Горан се разсмя – Специален агент... - запъна се и попита – как ти е името в края на краищата?

 - Питайки ме това, явно очакваш да те излъжа. Казах ти, че не мога да ти кажа кой съм.

 - Не е задължително. Това, че ти знам името, не означава, че ще разбера кой си. Освен ако не те познавам.

 Непознатият леко се извърна назад, а след това погледна отново към Горан и сериозно му каза:

 - Видя ли го?

 Горан се сепна, после реши, че непознатият отново иска да го отклони от темата. Изглежда беше готов на всичко, само и само да не му каже кой е. Но все пак погледна зад мъжа. Не видя нищо. И тъкмо когато щеше да каже някакъв язвителен коментар, го забеляза. Създанието едва беше показало главата си над нивото на етажа на който се намираха. Само колкото очите му да са над пода. Пръстите на ръцете му стискаха панела от двете страни на главата, която беше просто черен полукръг, без уши, нос или коса. Двете големи очи, бяха втренчени по отделно, в него и непознатия.

 - Да – кратко отговори Горан.

 - Какво прави?

 - Стои си там и ни наблюдава.

 - Струва ми се изключително опасно – каза нервно водачът му.

 - На мен ми се струва незаинтересовано. Вероятно се чуди какво всъщност сме ние.

 - Не се оставяй да те заблуди. Иска да ни убие! От кога ли ни наблюдава?

 - Нямам представа. Едва сега го забелязах.

 - Ако предприеме нещо веднага ми кажи. Сега бавно отстъпи назад, а аз ще тръгна след теб. Нека се скрием от погледа му, докато не разберем какво представлява.

 - Защо просто не го застрелям?

 - Това не е от обикновените. Имам лошо предчувствие. Докато не разберем какво е – подвоуми се непознатият - не е разумно да го нападаме.

 Казвайки това тръгна с бавни крачки към Горан. Той от своя страна отстъпи назад, към близката порутена стена. Но създанието не ги остави да се изтеглят. Беше се досетило, че отстъпват и нападна. Горан не можа да реагира на време. Не можа да каже и дума. Само видя как нещо тънко и дълго, като градински маркуч, полетя към тях. Изражението му обаче беше достатъчно красноречиво и някак си непознатият предугади какво се случва. Спътникът му направи крачка встрани и закри гледката на Горан към създанието. След миг видя болката в очите на непознатия. После водачът му примигна и когато отново го погледна, беше напълно спокоен. Горан леко свали поглед към гърдите му. От тях стърчеше малък, тъп шип, а около шипа бързо се уголемяваше червено петно. Очите на непознатия започнаха да гаснат. Устните му може би се опитаха да кажат нещо. Ръката му леко се надигна, подавайки телефона. Горан се протегна да го вземе, но създанието рязко издърпа спътника му назад, а телефонът полетя надолу и падна в дланта му. С камшично движение непознатият бе повдигнат нагоре, а след това ударен силно в пода. После създанието рязко го дръпна към себе си, а самото то се изстреля към Горан. Формата му не можеше да бъде възприета от човешкото съзнание. Подобно на облак с изскачащи от него многобройни крайници и пипала, безформено, безсмислено и опасно, то идваше за него. Горан инстинктивно насочи пушката към създанието, превключи на иглена стрелба и натисна спусъка. Само чу или може би си представи, че чува как иглите излизат от пушката и се разпръсват в посока на нападателя. В следващия миг създанието, непознатият и багажът му бяха разпръснати на прах. Безбройните тънки игли разделиха всичко пред него на съставните му частици. Остана само облак от органична и неорганична материя, който бавно започна да се посипва по пода. Горан остана прав загледан в разнасящите се останки. Трябваше му време, за да чуе тишината наоколо. Трябваше му време да разбере, че е останал сам в този враждебен свят. После без да знае защо, коленичи на земята и се разплака, докато остатъците от непознатия, смесени с тези на отвратителното създание, образуваха локва пред него.

 По късно, когато вече беше излязъл от сградата, се луташе безцелно из запустелите улици и се опитваше да не мисли за случилото се със спътника му. Нямаше план за действие, не знаеше какво да прави дори докато падне нощта. Ако вярваше на думите на непознатия, трябваше да се опита да намери човекът при когото щеше да го заведе. Само че благодарение на глупавата му потайност, нямаше никаква представа кой е този човек и къде да го търси. Със същия успех можеше да търси и нарушителя, за да се опита да го премахне сам. Започна да обмисля възможността да се застреля, да се върне обратно в реалния свят и там да разкаже на другите каквото му е известно. Те щяха да преценят какво да правят. Така или иначе, нямаше да изкара дълго в тъмната зона. Та той беше просто един новак във виртуалните забавления, който до вчера се изумяваше от “Разходка в джунглата”. Създанията хванаха непознатия, който беше врял и кипял в тъмната зона, та какво остава за него. Запита се колко ли време се лута из улиците на пустия град. Можеше да са часове, а можеше и да са минути. По-скоро бяха часове. Но какво значение имаше времето в тъмната зона? Особено сега. Огледа се и се запъти към мястото, на което му се стори най-вероятно, нещо да го причаква. Там седна на земята и захвърли пушката настрани. После се провикна:

 - Ако някой иска да ме нападне, сега е момента. Няма да се съпротивлявам.

 Остана да седи така известно време, но нищо не се случи.

 - Хайде де – отново се провикна – не може да е по-гадно от това да си пръсна главата с лазер – помълча малко и изкрещя – защото със сигурност няма да използвам иглите или горелката.

 Никой не се отзова на поканата му за самоубийство. Въздъхна тежко. Налагаше се сам да го направи. Но го мързеше да отиде до пушката. Чувстваше се много добре на мястото си. Не, не беше мързел, а умора. От ужасно дълго време тичаше напред, назад. Дори тичането да беше само в съзнанието му, усещаше, че е накрая на силите си. Трябваше да поспи. Какво толкова можеше да се случи. Вече не бягаше и не се криеше. Даже искаше да го открият. Освен това мястото му беше много удобно. Като се замисли, не беше сядал на по-удобно място през живота си. И гледката не беше лоша. Какво като виждаше само развалини. Бяха красиви развалини. И лампите светеха в тъмното и правеха всичко да изглежда още по-приятно. Някъде в подсъзнанието му просветна мисълта, че не трябва да е тъмно. Че току що бе седнал да си почине по средата на слънчев ден. После мисълта угасна и той продължи да се възхищава на всичко около себе си. На мъжделивата светлина от близка лампа видя, че нещо бяло се е увило около него, притиска го плътно и не му позволява да помръдне. Бяха много тънки нишки. Но бяха красиви. Най-красивите, които някога е виждал. Искаше му се да се увеличават и да обездвижват тялото му още повече. О колко му се искаше!

 

********

 

 Горан отвори очи. Нищо не виждаше. Болеше го, но не можеше да определи какво. Опита се да се извърти. Не се получи. Спомни си за белите нишки и предположи, че все още е увит в тях. Дори не можеше да си представи какво създание го е подредило така, но искрено съжали и се прокле, че не използва пушката, когато имаше тази възможност. Сега щеше да стане по трудния начин. Вероятно щяха да го убият бавно и мъчително. Опита се да се размърда отново и нещо светна откъм бедрото му. Беше много слаба светлина, но в пълния мрак се видя отчетливо. Неволно протегна ръка натам и за негова изненада този път успя. Оказа се джоба му и той бръкна и извади телефона на непознатия. Не си спомняше кога го е сложил там. Беше се активирал при мърдането и сега екранът му отново угасна. Горан го чукна с пръст, за да разгледа наоколо. Телефонът послушно освети пространството около него, като изписа надпис, който Горан не успя да прочете, защото видя себе си. Или по-точно, това което беше останало от него. Единият му крак липсваше до средата на бедрото, а другият до коляното. Лявата му ръка също я нямаше. Белите нишки образували нещо като пашкул, бяха разрязани и се бяха свлекли до него, а всичко наоколо беше оплискано с кръв. Неговата собствена кръв. Видя и парчета от собствената си плът и кости разхвърляни наоколо. Картината така го потресе, че изпусна телефона и се задъха. После взе да си повтаря, че това не е истинско. Че е само една игра и всъщност той иска това да се случи, за да излезе навън. Започна да диша бавно и дълбоко, за да се успокои. Почуди се защо не е мъртъв от загуба на кръв. Не изпитваше замайване или отмаляване. Наложи си и погледна, но на светлината от падналия телефон не видя кръвта да тече. През главата му мина мисълта, че създанието, което го е нападнало, е направило нещо с раните, за да не позволи на кръвта да изтича и да го запази свеж за следващото хранене. Погнусен осъзна, че мисли за себе си като за гощавка. Не му се искаше да се случи точно така. Не искаше и да вижда създанието, когато се върне за него. Прокле се отново, че пропусна да се застреля и се отпусна на земята. Нямаше какво да направи. Налагаше се да изтърпи и това. Понечи да изключи телефона та мрака да скрие предстоящите събития и отново видя надписа, показал се на екрана:

 

„Ползвател: Горан.“

„Достъп: Неограничен.“

„Вероятност за успешно завършване на задачата: 21.1%“

 

 Въпреки тежкото си положение Горан се разсмя.

 - Егати и тъпото устройство. Не е чудно, че ония се провали, щом като е разчитал на теб. Не мислиш ли, че ми даваш малко? 21.1%. Само без два крака и ръка съм. Или може би ти е позволено да се шегуваш?

 - Ненужните шеги и саркастичните забележки бяха забранени, когато предишният ползвател ги изключи от речника си – устройството говореше с гласа на непознатия - Желаете ли да ги активирам наново?

 - Изненадан съм – банно прошепна Горан. Разговор с изкуствен интелект, на когото да казва какво да прави, завършваше напълно абсурдността на ситуацията - Въпреки, че вече нищо не би трябвало да ме изненадва, съм изненадан.

 Телефонът не каза нищо, но на екрана му продължи да свети надписът, на който един от редовете гласеше “Достъп: Неограничен”.

 Явно непознатият бе предвидил такъв развой на събитията и му беше дал неограничен достъп за всеки случай. Но при сегашните обстоятелства това изглеждаше напълно ненужно. Зачуди се кога точно непознатият го е направил, защото не си спомняше да е пипал телефона. После се сети за първото влизане, когато разгледа хората в бара. Или пък ставаше от разстояние. Възможностите на устройството му бяха неизвестни. Реши докато чака убиеца си да поговори с телефона и да опита, да си изясни случилото се до момента. Предполагаше, че непознатият го е излъгал за всичко, за това започна с основния си въпрос:

 - Каква е задачата, която трябва да се завърши успешно?

 - Недопускане на нарушителя във външния свят.

 - Защо тогава даваш 21%?

 - Вероятността нарушителят да се намира в този сектор вече е над 41% - на екрана се появи карта, на която с различен цвят, бяха показани възможните местоположения на нарушителя - увеличени от факта, че вече имаш достъп до информацията и намалени с нивото на способностите ти, като добавим и...

 - Чакай, чакай. Какви способности, мамка му? Отчиташ ли състоянието ми? Аз съм жив труп. Няма ми ги краката и ръката. Какви ги смяташ?

 - Състоянието ти може да се подобри ако използваш генезисното устройство по предназначение.

 - Какво ще рече това?

 - Предишният ползвател вгради генезисното устройство в механичен носител. Ти можеш да го вградиш в биологичен.

 - Говориш за себе си. Ти си генезисното устройство. А аз съм биологичния носител. А защо предишния собственик не го е направил?

 - Както той би се изразил, не искаше да ползва технологиите по този начин. За него машините са си машини, а хората - хора и двете не трябва да се смесват. Освен това използвайки го по стандартния начин, не би могъл да го предостави на някой друг.

 - Споделям напълно мнението му. Защо тогава аз да го правя?

 - Предишният собственик остави теб след себе си, като втори вариант да завършиш задачата. Ти нямаш резервен такъв. Ако не го направиш, задачата ще се провали.

 - Той каза, че мога да излизам и да се връщам, колкото пъти искам.

 - Ако сега не вградиш генезисното устройство в себе си, а се оставиш да те убият, вероятността устройството да бъде изгубено е 100% - подхвана устройството със спокойния монотонен глас на непознатия - Най-сигурният начин да го запазиш е да го вградиш в себе си. Но направиш ли го, трябва да оцелееш. Вградено в биологичен носител, генезисното устройсво функционира докато функционира самият носител. Ако го вградиш и те убият и то умира с теб. Предишният собственик е имал предвид, че можеш да влизаш и излизаш с механичния носител. Но сега е невъзможно.

 Телефонът млъкна, а Горан остана да размишлява над казаното, но бързо беше прекъснат.

 - Ако не използваш генезисното устройство и не подобриш състоянието си, шансът ти да оцелееш повече от 28 минути е 0%.

 - Защо точно 28?

 - Детекторите ми засичат нападателя. Ще е тук сред малко повече от 3 минути.

 - Остават 25?

 - Предполагаемото време, в което бавно ще те убива. Изчислявам го на база първото ти осакатяване и способностите му.

 Горан изруга.

 - Какво означава, да ми се подобри състоянието?

 - Ще си по-способен да завършиш мисията, отколкото, когато беше здрав и без генезисното устройство в себе си.

 Малка червена лампичка, започна да мига от страни на телефона.

 - Съветът ми е веднага да изтеглиш генезисното устройство от механичния носител и да го вградиш в себе си – каза телефонът с гласа на непознатия.

 - Следвай инструкциите – отново се обади след секунди, а на екрана тръгна видео, в което схематично беше показано какво трябва да направи. Беше просто - да извади устройството от телефона и да го забие зад ухото си.

 Трябваше бързо да вземе решение, но се чувстваше несигурен.

Дали да зареже всичко и да излезе, за да разкаже на другите?

Така щеше да изгуби устройството.

А ако тялото му все пак не беше в контейнера?

Накрая надделя нежеланието му да се остави да го разпарчетосват 25 минути.

 - Пусни разпознавателен режим – налучка командата - Да показва кой е парче и кой чуждо тяло

 Екрана на телефона мигновено се смени. Горан го насочи към себе си и син надпис изписа "Чуждо тяло", а негово изражение, сладко спящо в контейнера, се показа в единия ъгъл.

 - Времето ти изтича – чу телефона - нападателят е изключително опасен. Ако не го направиш сега, няма да имаш втора възможност.

 Горан хвана с два пръста мястото, на което светеше червената лампичка и дръпна. Очакваше да извади чип, но се оказа светеща, розова игла. Изглеждаше да е направена от кристал и не стига, че беше неприлично дълга, ами около цялото и протежение като змия беше увит модел на човешкото ДНК, какъвто го помнеше от учебниците. Щеше много да боли. Телефонът угасна и се превърна в ненужна вещ. За всеки случай го мушна в джоба си. Само розовото сияние от иглата остана леко да осветява обезобразеното му тяло. Стисна зъби, опря иглата зад ухото си и натисна.

 

********

 

 Горан отвори очи. Всичко си изглеждаше постарому. Лежеше в пълен мрак и тишина. Опипа набързо тялото си и установи, че крайниците са си на мястото. Нападателят му щеше да дойде всеки момент. Трябваше да предприеме нещо. Бързо се изправи, но удари главата си в тавана. Изруга и тръгна напред. Препъна се и се блъсна в стената. Отново изруга. Осъзна, че вдига прекалено много шум, а действията му са неефективни и се опита да се успокои. Опипа стената и след секунди усети, че поддава. Беше притворена врата. Излезе през нея и се оказа в друго помещение, съвсем слабо осветено, но очите му бяха привикнали към тъмнината и успя да различи контурите на колони разпръснати насам натам. Затича се измежду тях и се опита да открие изход. Устройството, което беше вградил в себе си не се задейства по никакъв начин. Очакваше да се появяват надписи и гласове в съзнанието му, все едно ги вижда на екрана на телефона, които да го насочват и да му помагат. Не стана така. Може би на устройството му трябваше време, за да се приспособи и да сработи. Или беше объркал нещо при поставянето? Тогава усети, че подсъзнателно се приближава към единия ъгъл на помещението, въпреки че изглеждаше, че се лута напосоки. Спомни си за мислите и състоянието, което го беше обзело точно преди нападателят му да го хване и веднага се насочи към срещуположната стена. Но тогава го облада същото това чувство за което си спомни. Изведнъж му стана топло и приятно, че отива в тази посока. Все едно някой нежно го погали и го подкани да продължи. Всичките му притеснения и страхове се стопиха. Остана само една черна мисъл и тя беше за ъгъла на помещението, за който първоначално се беше запътил. Колкото и да се опитваше да не мисли за него, тази черна мисъл все по-натрапчиво се впиваше в съзнанието му и се опита да надделее над мекия зов идващ от другата страна. Дълбоко в съзнанието си Горан разбра, че ако се подчини на приятните чувства с него е свършено. Щеше отново да бъде разпарчетосан. За това обратно на желанието си, насочи всичките си мисли към черния ъгъл и се спусна натам. Колкото повече го приближаваше, толкова повече мекият зов се засилваше. Предлагаше му всички наслади на света, само за да го последва. Успя да устои и когато стигна ъгъла, видя пушката захвърлена сред камара с боклуци. Наведе се и я взе. В този миг зовът престана и сякаш с всичките си сетива усети, че създанието се спуска към него. Обърна се с лице към нападателя, инстинктивно превключи режима на огън и натисна спусъка. За един кратък миг успя да зърне нападателя осветен от избълваните пламъци. Светлината играеше, а сенките се движеха и правеха всичко да изглежда сюрреалистично. Но успя да види стройна висока фигура на мъж. Елегантно облечен с широки рамене. Лицето му беше продълговато с остра брадичка и много бледо. На мястото на очите имаше тъмни дупки. После пламъкът го обгърна и го превърна в горяща топка. Чу ужасен писък, но той беше само в съзнанието му. Въпреки това все едно преряза мозъкът му на две и почти го парализира. Седна безпомощно на земята, докато създанието се блъскаше в стените и колоните и палеше всичко наред в отчаяния си опит да избяга от пламъците. След малко Горан успя да събере мислите си и да се изправи. Намери пътя за навън и излезе от сградата. Веднъж стъпил на открито хукна с всичка сила, колкото може по-далеч от разгорялата се сградата, защото беше сигурен, че представлението ще привлече зрители, които ще поискат нови кървави забавления.

Избираше пътя интуитивно. Редуваше големи булеварди с тесни задръстени улички. Понякога минаваше през места, които здравият разум му казваше да избягва. Но не попадна на повече неприятности. Когато силите му бяха почти на привършване сградите свършиха. На слабата светлина на изгряващото слънце пред него се откри широко сухо поле, по което се вихреха стълбове от прах и криеха всичко по-далеч от стотина крачки. Горан се спря, да почине и защото му се стори неразумна да излиза на откритото пространство. Облаците от прах щяха да го прикриват до някъде, но какво ли се криеше в тях? Все пак разчитайки на интуицията си до сега успя. За това остана на място, колкото да си поеме дъх, после бавно навлезе в прашната буря. Преди сградите да изчезнат от погледа му се обърна и погледна изоставения град. Огромните небостъргачи изглеждаха много по-запазени отколкото, когато влязоха в сектора с непознатия. Нямаше обяснение, но и не се опита да го намери. Интуицията му казваше да побърза да се отдалечи от града, за това го направи. Затича се по прашната напукана земя, а вятърът го засипа с мръсотия. С всяка крачка навътре в полето, му ставаше все по-трудно да вижда и диша. За късмет видя самотно, изсъхнало дърво, в чиито клони се бяха оплели всевъзможни найлони и парцали. Избра си един дълъг плат, подобен на шал. Изтупа го, доколкото можа и го уви около главата си, за да се предпази от прахоляка. С найлони уви пушката, защото се страхуваше да не се задръсти по някакъв начин и да се окаже, че не може да я използва, когато му потрябва. За всеки случай остави спусъка и останалите функционални места открит, така че да може да стреля и превключва режимите, без да се бави. След това продължи прехода, напрягайки се безрезултатно да види какво го чака напред. Улови се да размишлява над случилото се до момента и си наложи да изхвърли тези мисли от главата си, защото го разконцентрираха, а трябваше постоянно да е нащрек.

 По-късно, когато спря да си почине, се зачуди кое време е. Не можа да определи, защото прахолякът скриваше всичко наоколо. Инстинктивно извади телефона от джоба си, но си спомни, че не работи. В крайна сметка какво значение имаше времето тук? Понечи да захвърли ненужната вещ, за да не му тежи, но после премисли и го прибра обратно.

Тогава усети непреодолимо желание да побърза. Направи няколко крачки напред, но се спря. Сякаш не беше на себе си. Непрекъснато се двоумеше. Мина му мисълта, че нещо може би контролира мислите му. Така както се беше случило с предишният нападател. Откакто избяга от горящата сграда го гризяха съмнения. От една страна, доверявайки се на интуицията си, избираше правилния път, довел го до тук. Но от друга, не знаеше къде е това тук и дали всъщност, някое лукаво създание не го води към гибел. Или пък вграденото в него устройство му помагаше по някакъв начин? Имаше чувството, че това непрекъснато двоумение го изморява повече от физическото натоварване. Стоеше изправен в пустото, обгърнато в прахоляк поле, неспособен да реши какво да прави, а минутите тягостно се точеха една след друга. Чувство за безнадеждност полека се засилваше в него и заплашваше да го смачка. Тогава реши да заеме твърдо една позиция и да я следва, пък каквото излезе. Довери се на инстинктите си и забърза напред.

Не след дълго усети първата капка по лицето си. Притъмня и започна леко да вали, а след това дъждът се усили и стана порой. От водата, прахолякът полека се слегна и всичко около него се проясни. Малко по малко стълбовете от прахоляк се смалиха и утихнаха и видя, че в центъра на всяка една вихрушка всъщност е имало създания. Приличаха на грамадни буболечки с дълги, тънки крака и малки тела. Всички бяха застинали на земята и Горан си представи как хиляди очи са втренчени в него. Беше в открито поле. Нямаше къде да се скрие. В далечината от всички страни се виждаха светещи прозорци на небостъргачи. Вероятно се намираше в огромен изсъхнал парк по средата на изоставения град. Но сградите бяха много, много далеч. А между тях и него се бяха притаили безброй от тънкокраките създания. Когато си мислеше, че няма как да стане по-лошо, забеляза движение в небето. Загледа се и видя, че под тъмните облаци кръжат черни крилати създания. Бяха най-различни. Пернати, влечуги, огромни насекоми и такива, които не можеше да определи. Гонеха се и се нападаха. Някои убиваха други и ги отнасяха, а някои от своя страна биваха убивани от трети докато се опитваха да избягат с плячката си. Но след като дъждът потуши напълно прашната завеса около тънкокраките създания долу, изведнъж адът се отвори навсякъде около Горан. Летящите се спуснаха към тези на земята. Продължаваха да се избиват едно друго, но сега приоритетът им беше плячката под тях. Спускаха се и грабеха от тънкокраките създания. Те от своя страна се съпротивляваха, като размахваха дългите си здрави крака и понякога успяваха да се освободят или дори да убият някои от нападателите си. Из под земята започнаха да се подават други всевъзможни създания. Някои приличаха на огромни паяци, други на червеи или пък на влечуги и дори на бозайници. Те не обръщаха внимание на дългокраките, а улавяха летящите спуснали се за тях и се скриваха с плячката си в земята. Подземните създания също се сбиваха и нападаха, когато бяха прекалено близо. Някои от по-големите летящи нападаха подземните. Светът около Горан се превърна в чиста форма на смъртта. Ако някои искаше да я нарисува, трябваше да я нарисува така. До сега приемаше, че всичко се опитва да го убие и той се бори с целия свят. Сега в един кратък миг, застинал пред случващото се около него, осъзна, че всъщност е попаднал в ужасна, безпощадна вселена, която не дава пет пари за него. В крайна сметка съжали, че се беше доверил на инстинктите си, които го доведоха на място, в което всичко искаше да убива. Не беше специална жертва, просто във всеобщото изтребване, съществата налитаха на него, други заплашваха да го убият в борбата си помежду си или в паническото си бягство. Но след като всички бяха заплаха за него и той стана заплаха за всички. Ако това беше картината на смъртта, той сложи последните краски и я превърна в шедьовър. Включи се и стана част от ада, като стисна здраво пушката и започна да използва всичките и смъртоносни и безпощадни функции - иглената стрелба, горелката и енергийните лъчи. Удряше с приклада и цевта, за да си проправя път. Падаше в калните локви образували се от смъртоносните схватки, изправяше се и продължаваше да сее смърт. Пробиваше си път натам на където мислеше, че разстоянието до края на парка е най-късо. Силите му трябваше да свършат, но не свършиха. Осъзна, че това може да се случи само в изкуствено генериран свят. Ако беше в истинския, отдавна щеше да е мъртъв. Но не му пукаше. Сега го интересуваше само да убива всяко създание, което е заплаха за него и да си разчиства път към края на полето. Убиваше и убиваше. Раниха го на много места, кръвта му изтичаше, болката го изпълни. Но той не спря да се придвижва към целта. Накрая престана да мисли. Действията му станаха машинални. Като на сън стигна до застроената зона. Влезе в най близката сграда и се заизкачва по етажите. И тук не липсваха създания, които да искат живота му. Но той се беше превърнал в машина за убиване. Инстинктите му работеха както никога преди. Каквото и да се покажеше на пътя му, мигновено умираше. Качи се до последния етаж, а след това тръгна обратно да търси нови жертви. Желанието му да убива се беше разпалило и огънят не можеше да бъде потушен, а само подклаждан от нови убийства. Накрая всички ужасяващи обитатели на сградата бяха избити или панически избягаха от сеещият смърт човек. Горан имаше усещането, че е неспособен да нареди сам на себе си какво да прави. Но с унищожаването на смъртоносните заплахи, подтикът му да унищожава постепенно започна да отслабва. Огледа се като току що излязъл от сън човек и видя, че е някъде на високите етажи. Отиде до прозореца и погледна навън. Адът на избиващите се в парка създания продължаваше. Изглеждаше като място изолирано от останалата част на света. Безжалостно, самодостатъчно, имащо смисъл само за себе си. Горан се отдалечи от прозореца, облегна се на една от мръсните стени и се свлече на пода. После се остави умората да го победи. Заспа още преди да си поеме дъх.

 

********