“Белият таван отразяваше светлината от луминисцентните лампи. Отдъхнах си. Онова бе само кошмар, просто бях сънувала. И все пак нещо не беше на ред. Това не беше моята стая, а и болката в ръката ми напомни за себе си.
- Най-после се събуди!- обади се приятелски глас.
- Къде съм?- промърморих.
- В болницата.- отвърна Михаел.
Сърцето ми заби лудо. “Значи онова наистина се бе случило, значи...!?‘‘
- Родителите ми!? Къде са!?- почти бях изпаднала в истерия. Не последва отговор. - Кажи ми!- извиках.
Мишо помълча още миг, а после се насочи към вратата.
- Пази си силите, едни хора ще искат да те видят.- промълви той тихо и после излезе. Ужасът съвсем ме бе обзел. “Едни хора!? Какви хора, по дяволите!?“ Пред мен отново изникна образът от снощи... Чух проскърцването на бравата. Вцепених се само от мисълта, че мъжът в черно влиза в стаята ми, но вместо него влязоха двама полицаи. Поздравиха ме и застанаха до леглото. Смотолевих нещо като поздрав и се опитах да стана, но болката, изведнъж обхвана ...