“Белият таван отразяваше светлината от луминисцентните лампи. Отдъхнах си. Онова бе само кошмар, просто бях сънувала. И все пак нещо не беше на ред. Това не беше моята стая, а и болката в ръката ми напомни за себе си.

- Най-после се събуди!- обади се приятелски глас.

- Къде съм?- промърморих.

- В болницата.- отвърна Михаел.

Сърцето ми заби лудо. “Значи онова наистина се бе случило, значи...!?‘‘

- Родителите ми!? Къде са!?- почти бях изпаднала в истерия. Не последва отговор. - Кажи ми!- извиках.

Мишо помълча още миг, а после се насочи към вратата.

- Пази си силите, едни хора ще искат да те видят.- промълви той тихо и после излезе. Ужасът съвсем ме бе обзел. “Едни хора!? Какви хора, по дяволите!?“ Пред мен отново изникна образът от снощи... Чух проскърцването на бравата. Вцепених се само от мисълта, че мъжът в черно влиза в стаята ми, но вместо него влязоха двама полицаи. Поздравиха ме и застанаха до леглото. Смотолевих нещо като поздрав и се опитах да стана, но болката, изведнъж обхванала тялото ми, не ми позволи.

- Може ли да Ви задам няколко въпроса?

- Да, разбира се.- отговорих бързо.

- Къде бяхте вчера вечерта?- попита единия.

Разказах им, че бях на купон, след това помогнах на приятел да се прибере и после тръгнах към вкъщи. И тогава... Отново неподправен ужас смрази тялото ми. Онзи мъж стоящ, усмихващ се и те...

- Госпожице...

Разпилени къдрици... Локви кръв... Остри зъби, разкъсващи плът... Вой, смразяващ кръвта... Нощ... Тъмни улици, огласяни от страховито ръмжене... Болка, страшна болка... Разбъркани спомените се въртяха из главата ми и над всички тях беше той. Стоеше в тъмната стая, взираше се в мен с онази усмивка, а очите му сякаш можеха да проникнат вътре в мен и да събудят всички страхове съществували някога и да ги оформят в един безкраен ужас. Тези очи те...

- Госпожице?- гласът, звучащ все по- настоятелно ме изтръгна от транса ми- Госпожице, добре ли сте?

- Мда. Да. Добре съм, мисля.

- Кажете, какво се случи.

- В една от стаите имаше един мъж...

Усетих, че гласът ми започна да трепери. С огромно усилие смених ужаса и напиращите сълзи с една маска на безизразност и придадох твърдост на гласа си.

- ... със себе си имаше... същества...

- Същества? Какви същества?

- Може би голямо куче... “- Голямо куче ли!? Онова не беше куче, сигурна съм! Но какво беше по дяволите!? Чудовище!? Не, чудовища има само в детските приказки!“- Да, приличаше на голямо куче или вълк. Мъжът държеше едното на каишка. А другото, то...- стомаха ми се преобърна само при мисълта.

- Моля Ви, продължете.

“Да продължа, но как!? Как да продължа!? Как да повярвам, че е истина!? И как да не полудея след това!?“

 - В стаята имаше двама души и много кръв... Когато аз отидох, то бе захапало единия, сигурно, за да го убие... - “ Глупости, глупости, глупости! То не я убиваше, тя вече беше мъртва! Мъртва и разкъсвана от мощните му челюсти. А до нея имаше още един труп, бе било труп преди да го разкъсат същите тези челюсти. И аз знаех кои са. Богове, знаех кои са! Това бяха собствените ми родители! Как съдбата се завъртя тъй, че се превърнаха в плячка на този кръвожаден звяр!? А те искат да им разкажа! Кажете, как да продължа да говоря!? Как да приема, че е истина!? Как!? Моля ви кажете ми...!“ 

И аз самата не разбрах как, но докато съм витаела из ума си, някак съм продължила с разказа и сега полицаите вече ставаха от местата си и ми пожелаваха бързо оздравяване. Окопитих се миг преди да излязат.

- Изчакайте!- извиках и те се обърнаха явно изненадани от внезапно появилия се в мен живец

- Моля ви, кажете ми какво сте открили.

- Госпожице, не съм сигурен, че...

- Трябва да разбера! “Нищо не ти трябва да разбираш!“ Моля ви! И двамата изглеждаха стъписани, но все пак пристъпиха към местата си.

-Какво точно искате да знаете?

- Кои са... - думата заседна в гърлото ми и ме задуши- ... жертвите?

Стоях в стаята и чаках Мишо да дойде. Чантата с багажа ми лежеше на земята. Седях върху болничното легло и гледах през прозореца. От тогава беше минала седмица, но думите на полицаите още кънтяха в главата ми. Нищо. Те не знаеха почти нищо. Не бяха разбрали кой са жертвите, нито как, а камо ли пък защо са убити. Тела също нямаше, само две големи кървави локви и цялата стая била в кървави стъпки. Едно нещо обаче бе озадачило полицаите, стъпки, странни и криви, излизащи от самите локви. Сякаш съществото, чиято е кръвта, изведнъж станало от смъртта и тръгнало да се разхожда. Това и аз не го проумявах, как тези същества... “Не същества, хора, моите родители. Не, трябва да си го избия от главата, още нищо не се знае!“ Как тези стъпки са се появили? В стаята влезе една сестра и ми каза, че документите ми са готова и че ще мога да тръгна веднага щом дойдат да ме вземат. Смотолевих някаква благодарност и после станах. Докато оправях гънките по леглото чух как сестрата мърмореше под нос. Когато свърши това, за което бе дошла, излезе бързо и с доста кисела физиономия. Отново седнах на леглото взех чантата от земята и старателно проверих дали съм взела всичко. В болницата бях само около седмица, но вече си бях спечелила ненавистта на почти всички там. Не правех нищо, за да ги подразня, но може би бе точно, защото не правех нищо. Явно всички знаеха какво се бе случило и очакваха от мен да съм изплашена, да не спирам да плача и треперя, да крещя на сън заради кошмари или поне да изпадна в депресия, а аз не правех нищо. Те си мислеха, че съм безчувствена и жестока. Та аз бях видяла жестоко убийство, а не се бях побъркала! Но те грешаха. Великият ми е свидетел, бях на крачка да го направя! Беше ме страх, не, бях ужасена. Всяка нощ сънувах как той стои в онази стая и се смее, отново и отново... Цялата се тресях от хлиповете, исках да сложа край на това страдание, но не намирах силата да го направя. Писъци от безпомощност раздираха гърлото ми, но всичко това бе вътре в мен, скрито за околния свят. Сега не плачех, но не се и усмихвах. Бях надянала онази маска на безизразност и бях накарала всички да повярват, че е истинското ми лице. Можех да понеса кривите погледи и полугласните ругатни, но да покажа на тези хора сълзите си, да им покажа колко съм слаба...НИКОГА!!!

Вратата се отвори и през нея влезе Мишо. Взех си чантата и тръгнахме. Нямах търпение да се махна от тази сграда, с цялата й тъжна белота. Асансьорът потегли. Вече можех да си тръгна и да се прибера вк... Не, вкъщи вече не! Нямаше да стъпя там, а сега, заради полицията, не можех дори и да исках. С Мишо водихме този спор на скоро. Щях да си наема стая в хотел, но той не допусна и дума да става. Не искаше да оставам сама и настоя да отида при него. Поспорих малко, но после се предадох. Вече бяхме извън болницата. Светът навън бе толкова ярък и светъл и все пак... Колата му бе спряна пред входа. Той я заобиколи и седна на шофьорското място. Оставих чантата си на задната седалка, а аз щях да седна до Мишо. Отворих предната врата и се канех да вляза, когато нещо прикова вниманието ми. На отсрещния тротоар стоеше То, едно вълкоподобно същество, и ме наблюдаваше. Беше като сянка по- тъмна от нощта. Дъхът ми секна. Очаквах да скочи към мен и да ме разкъса, но то просто си седеше там, без да мърда. Покрай него минаваха хора и го подминаваха, сякаш не го виждаха. Приближи се автобус. След като премина То се бе изпарило. “Може би просто ми се е привидяло?“ Поех дъх, за да възвърна целостта на маската си и се качих в колата. Мишо потегли. “Чудесно!- помислих си- Сега ми липсват само халюцинации! Ами ако не съм си го измислила!? Ами ако те....“ Трябваше да се отърва от тези мисли и се концентрирах изцяло върху болката в ръката ми.

Лекарите определено бяха изненадани от раната. Дванадесет остри, двадесетсантиметрови бодли, всеки напоен със силна отрова били забити в ръката ми. Би трябвало да принадлежат на животно, но какво, не успели да открият. Отровата му била много силна и било цяло чудо, че съм жива, но въпреки своите усилия не могли да извадят цялата отрова. Малка частица от нея била още в още в организма ми и поради това през следващите дни съм щяла да бъда уморена и унила. А дали причинява и халюцинации? “ Глупости! Ако съм си ги измислила, от къде се взеха тези дванадесет бодли!?“ Оставих тези мисли и се загледах я околния пейзаж. Ритмичното движение на колата бе успокояващо. Уморена, да наистина бях уморена. Имах нужда от сън, но не смеех да заспя. Беше ме страх, че той пак ще бъде пред мен, че те ще ме преследват и най-вече, че този път ще ме хванат. Хвърлих бегъл поглед към Мишо. Той се усмихна приятелски и стисна ръката ми, за да ме успокои. Имах чувството, че него не бях успяла да заблудя. Може той можеше да види истинското ми лице под маската. Може би това не бе толкова лошо. Може би имах нужда точно от това, от приятелска ръка, която да ми помогне. Може би сега, когато той вече беше до мен щяха да изчезнат всички кошмари. Може би... Да, твърде много “може би“... Мисълта ми си остана недовършена, когато сънят ме обви с прегръдката си.