Истински щастлив човек
Има моменти, в които спомените оживяват. Те често са плод на съвсем обикновени наглед неща, които за друг биха останали незабелязани. Но ти виждаш в полета на птиците мечти, които си споделял с близък приятел, и в погледа на непознатия зрънце от душата на обичан човек. Тогава спомените заживяват собствен живот и в сърцето ти се загнездва тежестта на липсата. Тогава няма значение кой е бил прав, няма виновни и вина, само усещане за празнотата, която някой е оставил в теб.
Ако имаш достатъчно късмет, това усещане скоро замира до следващото ято птици и до следващия непознат. А ако си истински щастливец, то умира съвсем. Но преди да загине, някъде в теб прокънтява протяжното „Струваше ли си?” Тогава идва наистина трудната част, решението да прецениш кое си струва – смелостта да признаеш болката си или силата да я погребеш.
Ако питаш мен, по-скоро трябва да си смел, за да се научиш да бъдеш силен. Но аз... не съм достатъчно смела. Не искам да има нужда от прошки. Не искам спомените да живеят вместо истинските мигове. НО и ти, и аз сме хора и като такива самосъхранителният рефлекс у нас е силен. Може би дори по-силен от необходимото. И вината продължава да тежи. Онова чувство на незадоволеност и ревност остава да тупти в душата и сякаш напомня, че миналото не е било чак толкова красиво. Че е донесло разочарование, тъга, сивота и мрак. И вместо да посегнеш към познатия номер, който понякога набираш механично и да кажеш: „Здравей, приятелю, с теб направихме много глупости, но все пак още ми липсваш, може би си е струвало”. Но не го правиш. Забравяш това усещане, за да станеш истински щастливец, когато накрая то умре под купища обвинения, бяс, яд и жалост.
Не съжалявам. Никога не съм съжалявала... Но понякога ми се иска да продължа края. Да кажа „Здравей, приятелю, с теб направихме много глупости, но аз още те обичам, тогава сигурно си е струвало”. Понякога ми се иска да го чуя. Но съм твърде горда, твърде наивна, твърде глупава. Със сетни сили опитвам да хвана онова, което изтича между пръстите ми, а после махвам с ръка и продължавам да живея като истински щастлив човек... до следващото ято птици...
© Свобода Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря за думите ти Светлана
-
Здравей,
от опит знам,че болката се забравя трудно.Това го знаеш и ти.Аз ще ти кажа и още нещо - не си глупава,нито наивна.Ти си просто човек - заслужаващ да бъдеш щастлива! -
Ди- много вярно казано
Ева - благодаря -
„Здравей, приятелю, с теб направихме много глупости, но аз още те обичам, тогава сигурно си е струвало”.
Прекрасно изречение, с невероятна стойност, струва си да бъде казано - не заради гордостта, а заради душата, ако не се е прекършила, отчуждила...!!! -
Струваше ли си, наистина ? Единствения възможен отговор, мило мое е "... но аз още те обичам, тогава сигурно си е струвало!", защото най-необходимото за нас е да запазим себе си, а обичта е единствената реална възможност, дадена ни от Бог (или който в каквото вярва) за да го сторим.
-
Арабите имат хубава поговорка " Първият път, когато ме излъжеш ще си виновен ти, другите пъти - аз " Някои неща не се преглъщат толкова лесно, особено ако не са инцидентни. И това не значи, че човека е лош или нещо друго, а че имате различни виждания за света. Тогава една раздяла е по-лесна и безболезнена от безкрайните опити да промениш другия
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
