Има моменти, в които спомените оживяват. Те често са плод на съвсем обикновени наглед неща, които за друг биха останали незабелязани. Но ти виждаш в полета на птиците мечти, които си споделял с близък приятел, и в погледа на непознатия зрънце от душата на обичан човек. Тогава спомените заживяват собствен живот и в сърцето ти се загнездва тежестта на липсата. Тогава няма значение кой е бил прав, няма виновни и вина, само усещане за празнотата, която някой е оставил в теб.
Ако имаш достатъчно късмет, това усещане скоро замира до следващото ято птици и до следващия непознат. А ако си истински щастливец, то умира съвсем. Но преди да загине, някъде в теб прокънтява протяжното „Струваше ли си?” Тогава идва наистина трудната част, решението да прецениш кое си струва – смелостта да признаеш болката си или силата да я погребеш.
Ако питаш мен, по-скоро трябва да си смел, за да се научиш да бъдеш силен. Но аз... не съм достатъчно смела. Не искам да има нужда от прошки. Не искам спомените да живея ...