Из "Това и жабите в блатото го знаят"
/приказка за пораснали деца/
17. ЗАВЕЩАНИЕ
Не ми обещавай неща,
които с пари се купуват!
Завещай сетива за това,
което сърцето вълнува!
– Ще ви чакам тук – каза Жабата на своите приятели, когато стигнаха до въжения мост. – Внимавайте къде стъпвате! Дъските са прогнили.
Момчето бавно запристъпва, като с една ръка се подпираще на бастуна си, а с другата се държеше за единия парапет на моста. Пухи и Черньо бързо притичаха покрай него и доприпкаха до другия бряг на реката.
Жабата се покачи на един камък и дълго гледа след тях, докато се скриха от погледа ѝ.
Свечеряваше се. Слънцето бе залязло, но на запад, под кървавочервените облаци, се стелеше черен слой дим. Там някъде бушуваше пожар и сърцето на Жабата тревожно се сви.
Плясък на криле и един познат, дрезгав глас прекъснаха тревожните ѝ мисли:
– Здравей, принцесо!
Совата беше кацнала в една скална ниша на високия, стръмен бряг и гледаше към нея.
– Здравей, мъдра птицо – отговори ѝ Жабата. – Много рано си тръгнала на лов. Още е светло.
– Не отивам на лов, а да присъствам на едно завещание. Трябва да знаеш, че освен всичко друго, съм и нотариус на всички горски обитатели. Имам кантора и лиценз да извършвам тази дейност. Без моя подпис и печат всяка сделка е невалидна.
– Не знаех – кротко каза Жабата. – Какво е това завещание, на което ще сложиш своя подпис и печат?
– Завещанието няма да е писмено, а устно. Скалния орел е решил, че е наближил сетния му час и иска да направи завещание на децата си. Искаш ли да дойдеш с мен? Нищо лошо няма да ти се случи.
– Къде е това място?
– Съвсем наблизо, на поляната над скалите.
Жабата за миг се поколеба и реши:
– Ще дойда.
Скалния орел и неговата съпруга, орлицата, с която бе преживял толкова много години, стояха в средата на поляната, а пред тях, в полукръг, се бяха наредили децата им. Жабата се опита да ги преброи, но се отказа, защото кафявите им пера се сливаха с пожълтелите треви и храсти. Във всички случаи бяха повече от двадесет, установи тя. Бяха на различна възраст, защото повече от тридесет години орлицата всяка година снасяше по три яйца, от които отглеждаше само едно орле и то при положение, че не стане някоя злополука. Излюпеното през пролетта орле след два месеца и половина започваше да лети, но оставаше с родителите си до късна есен. На следващата пролет орлите си правеха ново гнездо – огромно, повече от два метра – на друго място и отново с мисълта да си родят и отгледат рожба.
– Деца мои – започна Скалния орел, щом Совата застана до него и му кимна с глава, – помолих ви да дойдете тук, за да се простя с вас и да направя последното си завещание.
– Татко – обади се едно от децата му, – рано ти е да умираш. Още си здрав и силен.
– Не, не съм – тъжно отвърна Скалния орел. – Помня мига, когато се излюпих. Тогава трябваше да пробия с клюн черупката и да изляза навън или да се задуша. Така сега душата ми се задушава и трябва да напусне тялото ми, за да продължи да живее. Този миг дойде и аз след малко ще си тръгна. Ще отлетя от вас, ще се издигна за последно в небето и няма да се върна.
Всички знаеха, че орелът умира така. Издига се и лети все по-нависоко и все по-надалече… докато сърцето му спре да тупти.
– Деца мои – продължи Скалния орел, – живях дълго. Преживяхме с майка ви всичко, което го има в Живота. Но… свърши. Всяко начало има край. Простете ми, ако с нещо съм ви наскърбил! И аз ви давам моята прошка и благословия. Освен тях, реших, че съм длъжен да ви оставя и още нещо – богатството, което натрупах през годините, а не мога да отнеса със себе си.
– Татко – изправи се най-големият му син, – нямаме нужда от твоето богатство. Имаме си всичко. Това завещание може само да ни скара. Не го прави! Откажи се.
– Не, няма да се откажа – тъжно се усмихна Скалния орел. –. Не е това, което си мислиш, сине.
Беше още светло, но на изток, над притъмнелия хребет на планината, се показа Луната – кръглолика и бледа. Скалния орел извърна глава натам. После бавно обгърна с поглед цялата котловина, чак до кървавия залез на запад, затвори очи и когато ги отвори, каза:
– Деца мои, аз, Скалния орел, в пълно съзнание и по своя воля ви завещавам: това небе над моя дом, със Слънцето, Луната и звездите, изгрева и залеза, облаците, преспите сняг и пенливите водопади, полетът на птиците; синьото на реките, зеленото на ливадите, бялото на снега, цветовете на дъгата; всичко онова, което минава през очите и изпълва с вълнение сърцето.
Деца мои, завещавам ви аромата на билките, мириса на пръстта, на родното гнездо, на майчината пазва… Завещавам ви песента на птиците, жуженето на пчелите, шепота на вятъра в листата, ромона на поточето, уплашения рев на сърната, почукването на кълвача…; вкуса на студената вода, която жадно отпиваме, след дълъг, изморителен полет. Завещавам ви порива на вятъра под силните ви криле, милувката на топлия дъжд… Завещавам ви непокорния и свободолюбив дух на орела.
Аз, Скалния орел, в пълно съзнание и по своя воля направих това завещание. Обичам ви! Сбогом!
Скалния орел разпери криле, подскочи и полетя. Полетя на запад, към залеза. Все по-нависоко и все по-надалече…
© Мильо Велчев Todos los derechos reservados
Вълнуващо и затрогващо...