Приятели, слава богу, почти нямам, иначе какво бреме било да се срещаш по улиците с тях, да разговаряш и т.н. Ето миналата седмица, точно когато се връщах от библиотеката срещам един познат, който като ме видя, се спря и от немай къде заговорихме за общи неща или иначе казано някакъв безсмислен разговор от типа:
- Как си?
- Зле.
- Ха, че какво е толкова зле?
- Пауза. След което онзи отново пита:
- Пак там ли работиш?
Там.
Продължаваме да вървим и аз се чудя кога ще свърши улицата, за да поеме всеки по своя път. Често пъти вечер, когато излизам да пийна нещо, избирам някоя по-тиха улица, по която рискът да срещна познат е сравнително малък. Иначе до болка мразя да се срещам с познати, да разговарям с тях, поради онзи идиотски навичен механизъм, който се състои в това, да си задаваме един друг безсмислени въпроси. След това моя познат (от ученическите години, университетските години или бивш колега) изчерпал темата ни на разговор, започва да пристъпва на едно място и от нямане какво да п ...