Малко след като му разрешиха да се къпе сам, го чуха да пее в банята. Имаше хубав глас, дълбок, силен въпреки крехкото телосложение и неочаквано обигран за възрастта. Пееше с прекъсвания, заедно с шумът от водата, защото се разсейваше от други мисли, типично по детски, но те, всички други в трапезарията се спогледаха, защото вече бяха разбрали, че в дома има талант. После той излезе с рус перчем и сапунена пяна по раменете, а те го погледнаха сякаш е съседско дете, влязло набързо да се изкъпе в тяхната баня. След това откритие  родителите му, на всяко фамилно празненство или даже при банално гостуване, не пропускаха да се похвалят с него в разгара на вечерта „ Ела, Евлоги...изпей ни нещо“. Той пристъпваше, вече предолял срама от първите изяви, а майка му го посрещаше с наплюнчена длан, за да приглади бретонът му. Тогава Евлоги запяваше, а всички възкликваха с учудване и одобряваха дарбата му. Дните за семейството преминаваха в спокоен, ленив живот, без излишни харчове, но и без лишения на всяка цена. Често показваха, че са задружни с тържествени, неделни разходки из градската градина, а поне два пъти в годината си купуваха уред или скъпа вещ, която поставяха на видно място в дома и показваха на всеки посетител сякаш е музеен експонат. След няколко тихи, съпружески разговора в семейната спалня, те  поразместиха месечния бюджет и записаха Евлоги  в сравнително евтина школа за таланти. Така заживяха с неговата дарба и вече поглеждаха към него, като към човек, който неминуемо ще успее в живота. Понякога майка му го чуваше как пее като славей в двора, приближаваше отворения прозорец, за да се спотаи зад завесата, гледаше сина си и само брадичката ѝ трепереше от гордост. По- късно го разпитваше за школата, за другите деца, едва ли така талантливи като него, за учителят, за музиката, за всичко. Евлоги отговаряше вяло, с безразличие и говореше за залата като за място, където го бяха изпратили насила. Баща му, груб и безцеремонен,придобил цветист език от дългите години в комбината  също взимаше отношение „Може и да го бива, но едва ли ще го бъде. Няма вуйчо - владика“ Тогава тя едва изчакваше детето да си намери друго занимание, ръмжеше и нападаше мъжа си, подушила обида към талантът. Веднъж, през октомври, веднага след вечерята Евлоги извести, че напуска школата и се отказва от пеенето. Баща му, мълчаливо, но с груб жест показа, че е предвиждал това, а шията на майка му почервеня и тя веднага изпадна в отчаяние. По- късно се опита да го вразуми преди заспиване в неговата стая, но той остана непреклонен. Излязъл без предупреждение от устата на Евлоги, за да зарадва всички, сега гласът се бе спотаил отново някъде в гърдите му, а близките на момчето, отнесени от битието понякога си спомняха за него, като за скъп гостенин, когото за жалост бяха изпратили. Евлоги разбира се попяваше понякога. На излет сред боровете и планинската тишина или на почерпка с приятели по повод. Тогава все се намираше някой в компанията да възкликне със съжаление „ Ах, защо не си настоявал повече с това пеене тогава?“ Въпреки тези недоразумения, той се представяше блестящо. Завърши средното училище с отличие, после влетя в университет все така подреден и настойчив, като атлет, който постепенно увеличава отсечките си за бягане, докато се подготвя, за да се превърне в шампион. Сякаш някаква цел се спотайваше, но гореше в него и той нямаше да намери спокойствие, докато не я постигне, за да освободи тялото си от нея. Следващите години изтекоха бързо и той се оказа дипломиран, млад мъж, който явно бе предвидил младостта си до последната крачка. Тогава, предвид доброто си образование, той изненада всички, като постъпи на работа в агенция за недвижими имоти, макар по- прозорливите  да се досещаха, че това е само кратка спирка, от онзи маршрут към успехът, който все повече се избистряше в главата му. Както можеше да се очаква домът на родителите му се оказа тесен за него, той без да се посъветва с тях си намери апартамент и една неделя премести вещите си там, а те стояха в недоумение на входната врата без да се опитват да го вразумяват, защото познаваха характерът му. Все пак, след настойчиви молби, Евлоги се съгласи майка му да пристига в квартирата веднъж седмично, за да почиства и да въдворява ред. Така започна друг, различен живот за него; вече го виждаха да се облича в костюми, да вечеря в тихи сепарета или да се разхожда с приятели в парка, елегантен дори в спортните си облекла. Нямаше спор, не оставаше незабележим дори да се появеше и на най- баналното място. Справяше се чудесно в работата, натрупа влиятелни клиенти и за никого не бе изненада, когато от агенцията му предложиха и той прие да стане съдружник. Следващите години преминаха безоблачно за Евлоги. Напълно се превърна в мъж, създаде си безупречна репутация, жените го заглеждаха деликатно, а мъжете предпочитаха да са приятели, вместо да се изпречват на пътя му. Едно единствено нещо обаче изненадваше всички, живееше сам и очевидно освен майка си в апартамента не допускаше никого. Тя самата пристигаше, вече малко поостаряла и пристъпваше, сякаш най- после я бяха допуснали на доскоро забранено място. Почистваше старателно около вещите, все едно са статуетки в галерия, надникваше в гардеробите, проверяваше за косми по чаршафите, слагаше си ръкавица, за да прегледа дори кошчето за боклук и всякак търсеше да открие следа от жена. Не откриваше нищичко. Синът ѝ явно се прибираше и излизаше от домът си съвсем сам и никой не можеше да разгадае мислите му. Тя се тревожеше, че момчето ѝ живее в самота и въпреки, че беше достатъчно обезпечен, не му се появяваше желание да обвърже животът си с жена. Беше подозрителна, макар да не даваше вид, че е повярвала на слуховете как са засичали зрели господа около Евлоги, при това в компании, в които рядко се появявали жени. После, най- неочаквано, той отново пропя. Гласът се завърна в тялото му вече доста променен, улегнал, събрал сила, типично по мъжки. Понякога  мек, друг път неспокоен, той се застояваше за кратко в гърдите или бързаше да излети навън  в различни настроения. Силен глас, който набрал височина, живееше свой собствен живот и   сякаш бе изменчив дори на  Евлоги. Той, самият го посрещна без да е изненадан и запя, изоставил завинаги детското безразличие към дарбата си. Няколко месеца след това спечели мистериозен, певчески конкурс, получи голяма награда и си заслужи правото да издаде албум. Вече го бяха забелязали, а някаква магическа ръка разчистваше всякакви препятствия от пътя му и го водеше към успеха без възражения. Заедно с учудването от това стремглаво изкачване, се появиха и слухове, че цялото това благоволение се е измъкнало от дълбоките ръкави на костюмите на онези позастарели господа, с които Евлоги понякога пиеше виното си в почивния ден. Най- важното от всичко, разбира се беше, че той записа първите си песни,  припозна ги като написани точно за него, изпя ги с онзи глас, който вече бе започнал да му се подчинява и спечели първите си почитатели. Същата, магическа ръка му изпрати покани да пее с оркестър, отвори му вратите на концертните зали и го запозна с журналисти, които да пишат хвалебствия за него из вестниците. Приласкаваха го за изяви навсякъде и вече бе станало ясно, че нищо не може да го спре. Запази съдружието си в агенцията, но изостави работата си там, като дреха, която му бе отесняла. Премести се в просторен апартамент, с нови мебели и луксозна подредба, все така сам, незабележим за съседите, недосегаем за изкушенията на славата. Родителите приеха успехът му различно. Баща му продължи да бъде подозрителен и при всяка от редките им срещи го гледаше като прегрешил, а майка му се гордееше, студена за всичките си колебания и не пропускаше да натякне на мъжа си„ Знаех си аз...знаех си“. Тя продължаваше да пристига под разписание, за да домакинства в новият му  дом и наистина недоумяваше защо синът ѝ отказва засега да се събере с жена и да продължи скромният им род. Следващите години му донесоха известност. Той се замогна достатъчно, за да си купи собствена къща с висока ограда, която криеше дворът от минувачите. Почитателите му го харесваха, обичаха да го слушат и дори тези, които вярваха на слуховете за тайнствените му покровители – мъже, не отричаха красотата на гласът му и талантът. Наложи се да излиза на разходка с очила и шапка, защото отдавна го разпознаваха по улиците. Въпреки това славата не го промени и макар в личния си живот да бе самотник, той никак не бягаше от близост с хората. Изпращаше букет с цветя по поводи, искрено се радваше на стари приятели и състуденти, които го изчакваха за автограф след концертите, а по празници, винаги устройваше почерпки в ресторант за по- близките си роднини. Това, което се одобряваше дори от мрачните завистници обаче, беше неговата благотворителност. Купуваше скъпи инвалидни колички на деца в нужда, щедро даряваше на общежития за сираци, помагаше на старчески домове, посещаваше приюти по собствено желание, често без отникъде да се появи фотограф, за да снима и никога не отказваше покани да пее на благотворителен концерт. Макар само пред себе си да бе признавал понякога, че парите и славата са го променили, Евлоги си остана все същият, сдържан, честен до глупост и винаги готов да помогне, а съдбата сякаш му се отплащаше за тези добрини, като струпваше върху него още блага и почитатели.

Години по- късно, когато лекари му поставиха диагноза, той се върна в миналото и си спомни как се бе случвало да залита или да губи разновесие. Макар и рядко, когато бе посягал към предмет, започваше да трепери все по- силно преди да го достигне. Спомни си как бе чувствал болезнени парения по кожата, а дори да бе напрягал настойчиво паметта си, не бе откривал причината за това. Тогава често, в дни в които имаше два планирани ангажимента, той забравяше единият. Отдаваше го на напрежението да се среща, да говори или пее пред  много различни хора, да изглежда добре, да не се провали и да не остави лошо впечатление с някоя дребна проява. Първата истинска тревога у Евлоги се появи, когато започна да недовижда предмети и лица, а често те се раздвояваха в очите му. Постъпи в клиника за дискретен преглед, вече разбрал, че собственото му тяло изпраща сигнали за нещо нередно. Дни след това, като ярък спомен му бяха останали последните думи на доктора:

-Никой не може да предвиди как ще се развие болестта. Може да протече скоротечна и агресивна. Може да е колеблива, с редки проявления и дълги рецесии и да си живеете с нея до дълбоки старини, но я има и едно е сигурно... някога ще се стигне до частична или пълна парализа.

Тогава Евлоги се прибра в просторния си дом, застана пред прозореца, защото за първи път не му се оставяше при самотата и погледна към близката планина, там където скоро първите, пролетни туристи щяха да започнат да катерят върховете. Значи и това ще му се случи, ще стигне до инвалиден стол или ще легне завинаги в легло? А преди това, преди това? ...Лекарите казаха, че е възможно да настъпят промени в гласът, насечен говор, от затихване  до засилени звуци. Значи първо ще загуби гласът си, после ще легне в легло. Сполетя го страх и той  се огледа в сумракът на стаята. Няма да се предаде, ще се лекува, казаха, че е неличима болест, но може  да се забави. Той разполага с пари и е достатъчно известен, може дори да се организира и кампания, макар, че това можеше да се отрази зле на кариерата му. Осъзнал, че опитвайки се да заблуди болестта, ще похарчи много,  той веднага прозря решение. Трябва да трупа пари, да трупа пари, преди да е загубил гласът си или недай Боже, преди нещо по тялото му да се скове. А ако все пак се парализира, както го уверяваха лекарите, кой щеше да се грижи за него, кой щеше да се спре до леглото му, за да го погледне или да му подаде чаша с вода? Родителите му съвсем остаряха, майка му дори вече не настояваше да пристига, за да разтребва и да следи за някаква  промяна в живота му. Някой роднина? Евлоги ги познаваше всички, алчни и лицемерни, те нямаше да спрат да го изнудват за пари, защото знаеха, че разполага. Тогава някой чужд? Има добри хора, милосърдни, все ще се намери някой да се грижи за Евлоги срещу прилична заплата, а ако все пак нещата се усложнят, ще дари къщата при условие някой да го обслужва докато е жив, адвокатът му щеше да се погрижи за това. Тази мисъл му донесе облекчение само за миг, защото той веднага си представи някакви почти непознати хора, призрачни като сенки, които ще се движат из домът му, ще размятат вещите му като вече ненужни и ще се молят по- бързо да умре, за да влязат във владение. Същата вечер почти не успя да заспи. Проверяваше крайниците си за изтръпвания, ставаше пускаше осветлението и разглеждаше с тревога предметите, за да провери не ги  ли размазва отново погледът му.

Така заживя в постоянно предчувствие за беда и от очакването тя да го сполети без предизвестие, често изпадаше в паника. Един въпрос го тормозеше най- много от всички, докато пееше пред публика.„ Ами ако се случи сега..точно сега да се скова?“ Избягваше множеството от хора, посегнали с ръце да го поздравят, научи се да страни от шумни компании и бързаше да се прибере в домът си, където всякакво споходило го нещастие би останало скрито от хорски очи зад високите огради. Все по- често, в кротките часове на денонощието  заедно със сенките от внезапно притъмняване по стените, идваше и раздразнението. Защо точно на него се случва това, коя е тази сила, която така му се подиграва? Кой го бе дарил с този глас, кой го  бе направил богат и известен, само за да си достави удоволствието после да го запрати завинаги в легло? Него, този  който бе помогнал на толкова много болни хора? Тогава за щастие, онази увереност, че ще се пребори се завръщаше и той събрал нови сили се впускаше да прави това, което би го спасило – да трупа пари. Пазареше се дори за дребно участие, извиваше ръцете на агенти и организатори, беше непреклонен, когато договаряше хонорарите си, искаше още и още, а всички вече бяха единодушни, че славата го е превърнала в обичаен, алчен скъперник. Над всичко това, останал сам за пореден път, той постоянно проверяваше гласът си. Най- неочаквано запяваше в пустата къща. Гласът се залутваше из тъмните ъгли, така силен, мощен, непоколебим, отказваше да се подчини на това вече разболяло се тяло и  сякаш търсеше отворен прозорец, за да излети навън. Наред със задоволството, че това тайнство се бе приютили точно в неговите гърди, у Евлоги се появяваше и тъга. „Сигурно, гласът ми ще бъде най-  силен, точно преди да го загубя?“

Един ден, някакво семейство, чрез  свой роднина- продуцент, поискаха да се видят с него, имали молба и предлагали да се отплатят. Евлоги пристигна с досада в някакъв скромен ресторант, влезе и ги видя на маса срещу вратата. Мъжът беше едър, видимо непохватен, с големи космати ръце, които бе поставил пред себе си на масата, за да се облегне в неудобство върху тях. Потеше се и рехавата му коса, вече бе залепнала по темето. Жената, изглеждаше като позастаряла домакиня, която все още се надява да изглежда млада, с рокля, която някога е изглеждала модерна, навярно върху нечии други рамене. Те се изправиха едновременно веднага, щом го видяха да влиза, сякаш  бяха упражнявали дълго това движение зад масата в ресторанта, докато го очакват. Евлоги се усмихна и седна, като всякак се стараеше да покаже, че няма намерение да се застоява.

-Миналата седмица, до късно вечерта из квартала се чуваше публиката на концерта Ви на Летния театър. – каза бодро жената, а в очите ѝ светеше похвала.

Евлоги просто кимна. Дежурните хвалебствия отскоро никак не го трогваха. Тези двамата срещу него на масата и всички останали щяха много бързо да забравят и него и песните му, когато...когато тялото му се скове веднъж завинаги.

-Получават се хубави концерти там...когато не вали. – отвърна студено той и ги погледна последователно и двамата в очите, готов да ги изслуша набързо.

-Тук сме, заради дъщеря си. – подхвана мъжът и веднага си пролича, че не е водил много подобни разговори – Скоро тя ще навърши петнадесет, но е в инвалиден стол...така се роди, така и...така и ще остане. Тя много харесва Вас и постоянно си припява песните Ви.

-Дори мислим, че е влюбена във Вас. – го прекъсна рязко жената с деликатна усмивка – Нали знаете младите девойки колко са влюбчиви?

-У дома постоянно звучат Вашите песни, тя си мечтае да Ви слуша наживо, но е невъзможно да заведеш човек в инвалидна количка на концерт, или поне е много трудно. – продължи рязко мъжът, сякаш бе наизустил цялата реч и се страхуваше да не забрави най- важното.

Сега Евлоги се зачуди искрено. Никога не се бе интересувал дали хора в неравностойно положение намират място сред публиката на неговите концерти, може би ще трябва да попита някой от организаторите, ако по- късно изобщо си спомни за разговорът с тези хора.

-По случай празника ѝ, ще направим скромно тържество...дали ще се съгласите да ни уважите, да ѝ изпеете нещо, да докоснете ръката ѝ, дори само да поговорите с нея, а тя, тя ще бъде толкова щастлива? – бързо изрече мъжът.

-О, колко щастлива ще бъде тя! – не се сдържа да възкликне и жената. Очите ѝ блеснаха и в тях Евлоги видя цялото тържество. Масите, постелени с различни на цвят покривки, евтините балони, които бързо ще се спукат от горещината, почерпката, еднообразна, но в изобилие, гостите, по- тържествени от обичайно, сякаш в предчувствие на някакво събитие. Видя, как същите тези, майчини очи ще поглеждат неспокойно към прозореца, ще се приближават, за да надникват към улицата и ще очакват него, а този едър мъж ще пристъпва често към количката на дъщеря си, ще се навежда да я разпитва уж нехайно за нуждите ѝ, но много по- щастлив от нея, защото знае, кой ще ги посети.

-Аз не съм лекар...за да ходя на домашни посещения. – каза с безразличие Евлоги. Едно притреперване премина по десния му крак, спря се като спазъм чак на ходилото, а той наистина  не знаеше дали е знак от болестта или го е споходило онова съчувствие, с което доскоро даряваше на хората в нужда. Последните няколко дни този десен крак отказваше да му служи пълноценно и се налагаше Евлоги да отслабва тежестта върху него с накуцване, като се стараеше  това да остава незабележимо за другите.

-Лекар не би ѝ свършил работа...тя би се зарадвала само на Вас. – се намеси жената, вече с тревожно предчувствие.

Сега звънчето над вратата често известяваше за клиент, сервитьор разнасяше табла с обедното меню, звъняха чаши за наздравици, навсякъде из масите притропваха чинии, ресторантът внезапно се бе оживил от гладни посетители и живееше свой живот.

-Готови сме на всичко, за да я зарадваме. – не се отказваше мъжът – Дори да си платим, макар, че сигурно това ще е непосилно за нас. Аз работя почти без почивен ден, а тя, тя поработва почасово, защото трябва да е постоянно до детето. – допълни и кимна към жена си.

Отново настана мълчание, но жената не се предаде посочвайки с глава мъжа си:

-Той върти дребна търговия. Ще Ви доставя всяка седмица пресни плодове и зеленчуци. Аз съм фризьорка. Ще идвам у дома Ви  да се погрижа за външния Ви вид, когато пожелаете и напълно безплатно, разбира се.

Тогава Евлоги си представи мъжът, вече остарял, без никаква коса, но все така държелив, той ще зарежда сам магазинчето си от зеленчуковата борса, ще премята касетките си с плодове и ще остане в движение до самият си край. Жената? Жената ще работи до дълбока старост, макар и с оредели клиенти, права като паметник до фризьорския стол и само понякога ще присяда за кратко, за да си почине и да скочи отново на крак. В този миг, един друг глас, не онзи неговият, обичаен изскочи от устата му и прелетя:

-Най- добре ще бъде да си платите!

                                                                                 К Р А Й