Никога не съм имал отношение към нежните същества. Моята загрубяла мъжка същност отричаше подобна проява на слабост. Най-важното за мен беше разумно да се анализира суровата реалност и да се предприемат дълбоко осъзнати действия за разрешаване на проблемите. Дори в личния ми живот всичко беше точно прогнозирано и планирано без излишни емоции. Съпругата ми беше сериозен човек, на когото можех да се доверя по всяко време и при всеки катаклизъм, а такива не липсваха в живота ни. Тя с ловкост и хладнокръвие решаваше изключително сложни казуси, а после можехме доволно да се наслаждаваме на спокойствието, което беше израз на щастие.

            Като хоби обичах да ловувам, но дивите прасета бяха моята страст. Те ми изглеждаха като дяволски същества, които не будят милост. Представях си ги в образа на опасни предизвикателства, които очакваха свръхумения от моя страна. Помръдването им  ме караше да наострям сетива и ставам бдителен до краен предел. А точният изстрел ме караше да се чувствам победител, надмогнал своите страхове и колебания. Към други животни не съм изпитвал интерес, слушал съм разкази на приятели за богатия им улов, но никога не съм пробвал да преследвам други екземпляри. Може би съм очаквал, че смяната на целта ще ме обърка и представи в ролята на неподготвен, не знам...

            Когато ми идваше стресът в повече, когато ритъмът в ежедневието ме съсипваше неумолимо, се насочвах към ловната дружинка в Балкана и онези тайни вътрешни потребности на моята душа се уталожваха с един успешен изстрел. Имах усещането, че развивам себе си, ставах по-ловък, по-точен и все по-безкомпромисен. Смятах, че това ми помага в работата и даже в личния ми живот. Проявите на чувства правят човек слаб и изложен на падения.

            И в един миг всичко се преобърна...

            Беше хубава слънчева утрин. Аз бързах, за да срещна своята ловна дружинка. Но в главата ми рано, рано вече се прескачаха мисли от неуспехите в работата ми. Много грешки бях направил в новите проекти, трябваше всичко да започна отначало, но нямах сили. Трябваше да се успокоя и да намеря отдушник на гнева. Бързах... Не внимавах, защото се упреквах непрестанно. Увеличих и скоростта неусетно. Карах щуро и се тревожех, а от време на време си повтарях „глупак“. Пълна покруса и то само заради един от многото ми неуспехи. А колко ли такива щеше да има? Мира не ми даваше тази мисъл – че проектирам провал след провал. Ей, колко боли самокритиката и унижението пред самия себе си! Блъсках кормилото, настъпвах педала на газта...

            И тогава пред мен се появи една сърна. Боже, щях да я смачкам, а тя не се помръдваше! Беше застанала на пътя и ме гледаше втренчено. И странно! Първото, което мина през съзнанието ми на разумен човек, беше не да настъпя спирачката, а да установя колко е прекрасна в застиналото си положение. Изящна до съвършенство. Крехка, нежна, очакваща. Първото, което изпитах беше възхищение пред това божествено същество, което впиваше очи в мен и сякаш ми четеше мрачните мисли и ги превръщаше в най-безсмисленото терзание. Може би ми се подиграваше, че съм толкова заблуден, защото карах безумно към още по-безумна цел, воден от най-безумните си подбуди. Какво бях аз? Едно объркано същество, сляпо за съвършенството, което го заобикаля...

            Втората ми реакция беше спирачката. Тя изфистя и ме изхвърли от пътя. Не ударих прелестното животно, то бавно и с грация пресече оттатък пътя и се изгуби в гората. А аз останах в дола, от който не можех да изляза, ама и не исках. Облегнах се на волана и останах в тази поза. Бях  ужасен от случилото се и отвратен от себе си. Усетих се жалък и ненужен. За пръв път в живота си изпитвах силни чувства. Нищо разумно и хладнокръвно не беше останало в мен,  само чувства. Преливаха в различен регистър и ме мачкаха. Болеше. Разкъсваха ме. Но бях жив, дишах с пълни гърди. Крайни усещания до сълзи. Не мога да си ги обясня и сега, но може би се дължаха на смесването на самосъжалението и възторга. Безобидното прекрасно създание стоеше и ме наблюдаваше, не се страхуваше от мен и огромното ми возило. А аз, тъй властен и способен да победя всяко премеждие, замръзнах в безпомощност пред милото създание. И очите му бяха запомнящи се, големи и проникващи дълбоко. Отбелязаха се в паметта ми, останаха там задълго да ми напомнят колко съм прозрачен в своята заблуда.

            Почистих мислите си, придобих нови способности. Съумях да вникна в знаците около мен, да ги усетя и свържа с природните закони. Бях се отдалечил, бях изгубил пътя. Мисля, че тогава го намерих. Почувствах се различно, може би щастлив. Защото беше истинско и силно.

            Измъкнаха ме от дола и продължих да шофирам, но към къщи. Желанието ми да ловувам се изпари. Говореше ми се. И проблемите ми с проекта вече не  бяха от значение. Прибрах се вкъщи и започнах да разказвам всичко на жена ми. Тя ме слушаше внимателно. Мислех, че както аз съм объркан, така и тя ще се озадачи от реакцията ми. Но не предвидих отговора ѝ. Накрая тя хладнокръвно отсече:

            – Добре дошъл! Мислех, че никога няма да стигнеш до това състояние. Твърде дълго се лута из дебрите на добре подредения свят, пък той се оказа напълно объркан. Дивото ти отвори съзнанието за истинските преживявания. Пречистил си се, това е благородно.

            – Как така?! – изумен попитах.

            – Случилото се е било като отрезвяване за теб. Изпитал си силни усещания, които са те разтърсили. Сега си истински и ми се струва, че е прекрасно.

            Дали беше така? Тепърва щях да изпробвам новата си същност, твърде чувствителна и крехка...